Двойна заплаха

— Обзалагам се, че там е прекрасно. Чудесно е, нали? Времето, кинозвездите, Тихият океан, всичко.

— Така е. Истински рай. В някой от близките дни ще те кача на самолета и ще те доведа тук. Иначе как са нещата при теб? Имаш ли нужда от нещо?

Гласът й се снижи до шепот.

— Сещаш ли се за онова цветнокожо момиче, което идва да чисти? Мисля, че ми краде бижутата. — Това беше малко вероятно. Той бе продал последните бижута на майка си много отдавна. Оттам бяха дошли парите за началото на актьорската му кариера, а след това и за да я продължи още известно време.

— Но не се тревожи за мен. Разкажи ми за себе си. Всичко. Обичам, когато ми се обаждаш. Брат ти и сестра ти почти никога не го правят.

Акцентът й дразнеше нервите му, дори и само заради това, че бе работил дълго и упорито, за да се отърве от своя изговор. За разлика от двамата си родители той винаги се бе отличавал с амбицията да стане „нещо“, да надрасне жалкото си обкръжение. И ето че сега бе на върха на света и нямаше друг като него — едно уникално създание.

— Ами, казах ли ти, че много скоро ще пуснат страхотния филм, който снимам? Всички ще го гледат. Поне така смятат от студиото. „Парамаунт Пикчърс“.

Чу как в другия край на линията тя пое дълбоко дъх.

— Не може да бъде!

— Може, мамо. В главните роли сме аз, Том Ханкс и Анджелина Джоли…

— О, много я обичам. Как изглежда в действителност? Мила ли е, или надута?

— Тя наистина е много мила. Обича децата си, мамо. Показах й твоя снимка и й разказах всичко за теб. Всъщност тъкмо тя настоя да ти се обадя.

— Ооох! Шегуваш ли се? Направо настръхнах. Анджелина Джоли! И Том Ханкс! Знаех си, че ще успееш. Винаги си бил толкова решителен.

Телефонният разговор беше представление, елементарно за изпълнение. Това беше най-малкото, което можеше да направи. Или може би най-многото. Не смяташе някога да посети майка си. Не и както Кайл Крейг наскоро бе направил в Колорадо.

— Почакай само да разкажа на баща ти за всичко това. Не си забравил, че рожденият му ден е съвсем скоро, нали?

Лудостта наистина беше семейна черта, нали? Тя си спомняше рождения ден на мъжа си, но не и факта, че се бе застрелял преди повече от двадесет години. Разговорът започваше да го задушава. Време беше да върви.

— Слушай, вече трябва да се връщам на снимачната площадка, затова ти казвам довиждане…

— Добре, скъпи, разбирам. Толкова беше хубаво да чуя гласа ти. Направо ще ги убиеш всички там с таланта си, нали?

Това го накара да се засмее.

— Да. Точно това правя. В твоя чест, мамо. Ще им дам да се разберат.

76.

В четвъртък, около обяд, ми се обади Бри. Не точно това очаквах да чуя, всъщност изобщо не исках да го изрича.

— Алекс, не ми се сърди, но няма начин да се измъкна този уикенд. Съжалявам. Наистина…

Надявахме се да продължим нашата екскурзия, толкова драматично прекъсната, но тя, разбира се, беше права. Времето не беше подходящо. Всъщност едва ли би могло да е по-неподходящо, имайки предвид шума, вдигнал се около ВПУ. Да не споменавам, че Кайл Крейг отново бе на свобода и никой все още не знаеше къде би могъл да се намира.

— Какво ще кажеш да те компенсирам поне малко с няколко питиета довечера? — попита тя. — Да се видим, да кажем, около девет в хотел „Шератон“ в Стария град. Знаеш ли къде е? Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням, ще бъда там. „Шератон“. В девет.

До този момент всички бяха объркани и обезсърчени, особено ние двамата. Работехме по-упорито от всякога върху случая с ВПУ и всичко, което бяхме постигнали, бяха много въпроси без отговор и няколко особено жестоки убийства. Как бе успял той да разиграе постановката в Балтимор и в същото време да осъществи удара в „Смитсониън“? Коя беше мистериозната жена, която му бе помогнала в Балтимор? Какво означаваха онези цифри върху пощенската торба?

И какво ще се случи, ако отново се опита да надмине себе си?

Всичко това висеше над главите ни като дамоклев меч, който всеки момент щеше да се стовари отгоре ни. И навярно въпросът беше не дали, а кога.

За двама ни с Бри „Шератон“ в Александрия щеше да бъде приятна разходка в миналото. Точно там веднъж имахме много специална вечер. „Шератон“ се намираше по средата на историческия Стар град и недалеч от брега на Потомак. Беше хубаво място, където да завършиш деня, и аз нямах търпение да видя Бри.

Малко преди девет приседнах на високия стол в бара на хотела и поръчах халба студена наливна бира. Барманът, едър и дружелюбен мъжага с големи мустаци, ме погледна.

— Вие ли сте Алекс?

Сърцето ми леко се сви. Непознатите почти никога не предават добри новини на ченгетата.

— Точно така — кимнах.

— Тогава предполагам, че това е за вас.

Подаде ми плик с логото на хотела. Разпознах почерка на Бри и отворих писмото. Прочетох следното:

Алекс, промяна на плановете. Б.

Вътре в плика намерих и хотелска електронна карта за стая.

— Приятна нощ, Алекс — пожела ми барманът с усмивка, която означаваше, че Бри лично му е дала плика.

— Сигурен съм, че ще е такава.

77.

Взех асансьора до третия етаж на хотел „Шератон“ и почуках на врата 3Б. Всичко беше точно така, както го помнех. За начало във въздуха се носеше нежно ухание. Макар че малко се изненадах, когато Бри ми отвори вратата по джинси и блуза. Всъщност очаквах да я видя с по-малко дрехи.

— Надявам се, че нямаш нищо против изненадата — рече тя и ми подаде чаша червено вино. Дъхаше на подправки… Макар че не ми пукаше какво е виното, нито каква марка е.

Започнах да целувам Бри и ръката ми мигом се плъзна по гърба й. Внезапно ръцете й ме обгърнаха. Чух как вратата щракна зад нас и двамата бяхме погълнати от меките сини и пастелни тонове на хотелския апартамент. Добра идея. Щяхме да забравим за външния свят, колкото е възможно по- дълго.

Завесите бяха спуснати, а леглото оправено — всичко си беше на мястото.

— Това легло изглежда подканващо. Идеално за спане. Спомням си.

— Съблечи се — заповяда ми с усмивка Бри. — И дори и не помисляй да спиш, Алекс.

Погледнах я над ръба на чашата си.

— Бързаш ли, или какво?

— Ни най-малко.

Бри се отпусна сред възглавничките на дълбокото меко кресло, за да гледа. Очите й блестяха.

— Не бързай, ако желаеш. Моля те. Просто си свали нещо, Алекс. Аз също не бързам за никъде.

Така че направих това, което ми казаха. Разкопчах едно копче — една целувка; панталон — две