Двойна заплаха

виждах сребристата залепваща лента през устата й. Също като при жертвата от „Ривъруолк“. Забелязах и брачната халка на пръста й.

Когато приближих, видях, че лентата е изцапана с кръв около устните й, където кръвта не е могла да изтече. Вероятно вследствие на вътрешните рани. Бялата рокля на госпожа Курльове беше станала ръждивокафява. Очевидно е била намушкана няколко пъти.

До обезобразения труп лежеше голяма брезентова торба. Най-отгоре имаше метален уплътнителен пръстен, около който се стягаше дебела връв, за да се затвори плътно.

Поредният подарък от ВПУ? Още една следа, която нямаше да ни отведе доникъде?

Кървавите петна и дупките по брезента потвърдиха това, което вече инстинктивно знаех — жертвата е била пронизана вътре в торбата. Жестокият убиец бе оставил Аби Курльове там или мъртва, или умираща. Екипът на „Бърза помощ“ се бе опитал да я съживи, но очевидно е било прекалено късно.

Когато вдигнах празната торба, за да я огледам за някакви отличителни белези, видях клеймо на американските пощенски услуги и дълга редица избелели черни цифри, написани отстрани с шаблон.

Това ли е новата поздравителна картичка? Навярно. Но какво означаваше? Какво искаше да ни каже ВПУ този път? И дали убийството е било извършено от него, или от имитатора му?

Според очевидците убиецът е носил синя униформа и кепе. Може би това беше някаква вътрешна шега, че е изпаднал в „пощенски гняв“ спрямо нас — термин, получил публичност след буйствата сред пощенските служители през 90-те. И освен това за пореден път ни е „направил на глупаци“.

Отидох до другия край на помещението, близо до входа, откъдето навярно е влязъл убиецът. Оттам се опитах да си представя сцената, както ни я описа детектив Кук. Убиецът навярно е трябвало да изненада госпожа Курльове — достатъчно дълго за да завърже ръцете и устата й — и да нахлузи брезентовата торба върху главата й. Сплъстените кичури със засъхнала кръв по косата й свидетелстваха, че е била ударена с тъп предмет, но не толкова силно, че да изгуби съзнание. По-добре е било жертвата да е в съзнание. Много по-ефективно за целите на ВПУ, за спектакъла.

И наистина, според свидетелите торбата се е движила, когато я довлякъл в салона.

Отново приближих до трупа на жената и огледах празната зала. Този път публиката е била по-близо до него, отколкото при другите случаи, затова се е налагало да действа бързо. Не е имало време за дълги речи или обичайните му извратени изяви. Тази вечер не е успял да блесне с цялото си великолепие на звезда. Така че какво е било толкова привлекателно за него в това конкретно местопрестъпление, с тази публика, с тази французойка?

Въздействието трябва да е било най-вече визуално. Той е изкрещял: „Специална доставка!“, а след това е направил няколко ожесточени размаха с острието, достатъчно голямо за да бъде видяно от зрителите от задната редица в салона.

Погледнах надолу, към трупа на госпожа Курльове и празната торба до нея.

Внезапно ми хрумна нещо. Какво друго е имало в пощенската торба?

Отворих торбата, ужасен от това, което можех да намеря. Накрая ръката ми докосна някакво плоско парче пластмаса. Вътре определено имаше нещо. Какво?

Извадих предмета. Какво е това, по дяволите? Беше карта на пощенски служител. Върху оригиналната снимка бе залепена друга. Името също бе сменено. Гласеше Стенли Чейсън.

Лицето отговаряше на предварителните описания на убиеца, с които разполагахме: възрастен бял мъж, вероятно около седемдесетте, със сребриста коса, подобен на луковица нос, очила с рогови рамки. Висок, с едро и яко телосложение.

— Кой е Стенли Чейсън? — попита Сампсън.

— Навярно никой — отвърнах аз. Тогава изведнъж ме осени едно прозрение. Знаех какво правеше той — мислех като него и усещането никак не ми хареса. — Това е част от въображението на това копеле с болен мозък. Той създава характери, след това ги изиграва, един по един. И всички те са убийци.

И… какво? Иска от нас да заловим всичките?

73.

Не можах да изляза от Националния музей по въздухоплаването и космоса до пет сутринта, а работният ни ден дори още не бе приключил. Двамата с Бри изпратихме Сампсън да се прибере у дома, при жена си и малкото си дете, след това подкарахме обратно към Балтимор, където все още ни очакваше купчина бумащина. И ситуация, която трябваше да осмислим, ако изобщо бе възможно.

По пътя разговаряхме за жената, която беше съучастничка на ВПУ в „Бест Уестърн“ — шофьора на спортната кола. Дали я бе наел за една вечер? Или през цялото време му е помагала в убийствата? Още не можеше да се каже, но сценарият водеше до доста хипотези за лудешкото преследване по I-95, някои от които изглеждаха свързани с Кайл Крейг и бягството му от затвора във Флорънс.

Щом най-после пристигнахме пред „Бест Уестърн“, двамата с Бри се прегръщахме около минута в колата, но това беше всичко — прегръдка и целувки. После трябваше да влезем вътре. Още беше рано, за да се обадя у дома, затова изчаках до по-късно сутринта. Когато най-сетне го направих, попаднах на телефонния секретар.

Опитах се съобщението ми да прозвучи безгрижно — точно противоположното на това, което изпитвах.

— Хей, пиленца, татко е. Вижте, цяла сутрин ще работя, но късно следобед ще се прибера. Обещавам. Струва ми се подходяща вечер да отидем на кино. Ако успея да убедя някой от вас да ме придружи. — И ако успеех да остана буден.

Бри вдигна уморените си очи от някакви книжа и ми се усмихна.

— Сигурно си много уморен. Ти наистина си много добър баща, Алекс.

— Опитвам се. Но със сигурност съм един виновен баща.

— Не — поклати глава Бри. — Ти си добър баща. Повярвай ми. Моят беше лош.

Както се оказа, минаваше три часът, когато най-после се довлякох до къщата ни на Пета улица. Един душ и нещо за хапване и отново щях да съм готов за излизане. Може би ми трябваше само час или два да подремна.

Тъкмо излизах от колата, когато зърнах посивялото лице на Джени. Стоеше на предната веранда и ме гледаше как вървя по алеята. Очите й бяха застинали и когато погледите ни се срещнаха, тя не помръдна, нито ми заговори.

— Какво става? — попитах, докато се изкачвах с отпуснати рамене по стълбите. — Да не би нещо да се е случило?

— Да, татко, определено се е случило. Деймън избяга.

Усетих, че нозете ми се подкосяват. Какво? Може би бях толкова уморен, че не бях чул правилно какво ми каза Джени.

— Избягал? За какво говориш? Къде е той?

— Излезе от къщи преди пет часа и още не се е върнал. Не е казал на никого къде отива. Нищо. Нана е откачила.

Това не се връзваше. Не и с Деймън. Това просто не беше в негов стил.

— Пет часа? Джени, какво става? Какво пропускам?

Дъщеря ми се втренчи в мен.

— Баскетболният треньор от „Кушинг Академия“ идва днес тук — да говори с теб. Пропусна срещата. С онзи треньор от колежа в Масачузетс, не помниш ли?

— Отлично знам какво е „Кушинг“, Джанеле — отвърнах аз.

В този момент Нана излезе на верандата, следвана по петите от малкия Али.

— Говорих с приятелите му и родителите им, с които успях да се свържа. Никой не го е виждал — осведоми ме Нана.

Извадих мобилния си телефон.