Двойна заплаха

Шофьорът видя само пистолета ми, но предполагам, че това му беше напълно достатъчно. Излезе тутакси и вдигна ръце.

— Вземи я!

Таксито беше шестцилиндров автомобил. Изключих радиото и автоматичното управление — за по- голяма мощност.

— Алекс? Къде, по дяволите, си? — прозвуча гласът на Бри в ухото ми, слаб заради рева на двигателя.

— Преследвам престъпника или поне се надявам. На запад по „О’Донъл“! — извиках. — По следите съм на тъмносиня „Миата“. С мерилендски номера. Единият стоп не работи. Шофьорът е жена — макар че е достатъчно висока, за да бъде и мъж. Както и достатъчно силна.

— Може би е мъж в женски дрехи. Той обича да играе роли.

— Да, така е. Но мисля, че е жена. Трябва да я заловим!

Двуместната кола мина покрай рампата за I-95 и пое направо по другата пресечка. Шофьорът караше най-малко със сто километра в час и ускоряваше.

— Бри, ако ме чуваш, и двамата се движим на запад по „О’Донъл“. Разбра ли?

— Добре, Алекс. Все още те чувам. Ние сме на път. От какво друго имаш нужда?

— Мамка му! — изкрещях.

— Какво? — извика Бри в отговор.

Извих рязко, за да избегна един „Фолксваген Костенурка“, докато той се опитваше да се промуши в лявото платно.

— Имам нужда от полицейска сирена. Или от подкрепление — осведомих Бри.

— Медальон 5B742, къде се намирате? — По радиостанцията изведнъж се разнесе пращящият глас на диспечерката на таксито. На път за друг окръг, помислих си. — Обади се. Чуваш ли ме?

— Алекс, какво става сега? — попита Бри. — Добре ли си? Алекс?

Спортната кола намали малко, докато задминаваше един пощенски товарен камион, и се вля право в насрещното движение. Колите се отклониха настрани, когато автомобилът се понесе с пълна скорост към тях. Аз настъпих педала на газта на таксито и се промуших зад „Миата“-та.

— Мериленд 451JZW — съобщих на Бри номера на колата. — Аз съм добре. Поне засега. Все още преследвам жената.

Продължих да натискам педала на газта и успях да ударя задната броня на „Миата“-та. Спортната кола подскочи, но после отново полетя напред.

— Бри? Разбра ли кой е регистрационният номер на колата? Бри? Бри, къде си?

Но от нея нямаше отговор. Може би бях излязъл извън обхват. Сега единственото, което чувах, беше ревът на двигателя. А единственото, което усещах — ударите на собственото ми сърце.

69.

Знаех, че спортната кола може да ме изпревари на равен участък, но това бе единственото предимство, което в случая имаше. Всъщност бих могъл да се закълна, че жената намали скоростта, за да скъси дистанцията помежду ни. Какво наистина ставаше? Дали това не е капан? Затова ли бе всичко? Да ме подмамят и отделят от останалите, а след това да ме заловят? Аз ли бях мишената? Кайл Крейг би измислил нещо подобно. Дали Кайл е тук? Замесен ли беше?

Тогава видях какво ставаше в действителност. Без никакво предупреждение, без да светне с мигача, двуместният автомобил се отклони наляво, по тясна странична улица, разтресе се леко и продължи между сградите.

Аз пропуснах пресечката. Нямаше начин да завия. Показа се друга пресечка и моментално свих по нея, надявайки се някъде напред улиците да се пресекат.

И от двете страни на пътя се издигаха високи жилищни сгради, така че нямах видимост до следващата пресечка. Право напред шосето излизаше на кръстовище, пресичайки главен път. Улица „Бостън“, помислих си. Знаех, че зад нея е пристанището. Това автоматично отрязваше някои възможности. Правеше ситуацията малко по-лесна. Или поне се надявах.

Мога да я настигна, да я заловя. И това ще бъде най-големият пробив в случая досега.

Спортната кола профуча покрай мен, когато наближих пресечката, и аз минах с бясна скорост покрай ъгъла. Ето я възможността! Да успея или да се проваля.

Намирахме се в двете съседни платна на улицата. „Миата“-та маневрираше ловко между останалите коли, като ги заобикаляше от двете страни, но не можеше да ми се изплъзне. Отново извадих глока.

Когато шофьорът се опита да завие рязко надясно, вече бях готов. Външните гуми на колата едва докоснаха паважа, но успях да взема завоя само на косъм.

Отпред се появи жилищен квартал с дървета по улиците. Видях пешеходци.

Гърдите ми се стегнаха. В такава топла вечер навън можеше да има деца. Двуместният автомобил не намали скоростта. Летеше право напред, дори ускори.

Натиснах клаксона! Може би щях да успея да предпазя хората. „Миата“-та продължи да се носи с устремна скорост още няколко пресечки, а аз я следвах от близко разстояние. Ако не си пръв, си последен. Така пееше Рики Боби в комедията „Нощи в Таладега“.

Когато шофьорът на „Миата“-та се опита да направи следващия завой, улицата се оказа твърде тясна за високата скорост. Колата забави рязко и аз направо връхлетях върху нея.

Отново се ударих в задната броня, но този път не беше нарочно. Досега таксито здравата си беше изпатило от лудешкото преследване.

Спортният автомобил поднесе, качи се върху тротоара, сетне продължи по нечия ливада. Чух в тъмнината женски писъци. Двама души отскочиха настрани.

Присвих очи и се втренчих напрегнато. Видях пред себе си сградата на „Бест Уестърн“. Какво ставаше, по дяволите? За капак на всичко, като участник в това бясно преследване, току-що бях направил огромен кръг около Балтимор и пристанището.

Чак когато видях магистралата, разбрах какво става. Жената в колата бе измислила как да ме надхитри.

А аз не можех да й го позволя!

70.

— Завардете всички изходи. Повтарям, завардете всички изходи! — прозвуча отново гласът на Бри в слушалката ми. Очевидно владееше положението. Искаше ми се и аз да можех да кажа същото. — Алекс? Алекс? Чуваш ли ме? Алекс?

— Бри! Аз съм тук!

— Какво става? Говори! Къде е това тук! Добре ли си?

Двуместната кола взе същия завой, за който си мислех, и продължи да се движи успоредно на I-95. Сега бяхме само на една пресечка от хотела, или там, откъдето тръгнахме. Цялата тази обиколка е била поредната игра, нали? Така ли беше?

— Който и да е в колата, се насочва към магистралата! „Миата“-та се движи към I-95! Все още мога да я настигна.

— Къде, Алекс? При кой вход на магистралата?

— Точно пред проклетия хотел!

Стиснах волана, готов да продължа по рампата, но в този миг „Миата“-та прелетя покрай нея! Секунда по-късно и аз последвах примера й.

Сега какво?

Почти в същото време светнаха стоповете. Чух хлъзгането на гумите и видях как колата се обърна почти на 180 градуса.

Докато и аз натисках спирачките, „Миата“-та ускори и се понесе в моята посока. Отклони се, за да не ме удари, и преди да се усетя, вече се носеше по рампата, изчезвайки сред облаци прах.