—
Продължих да летя към магистралата, преминавайки покрай два изхода с максимално позволената скорост от сто километра в час. Накрая свалих крака си от педала на газта и таксито почти спря. Ударих с юмрук по седалката до мен.
На следващия изход обърнах.
Когато пристигнах обратно в хотела, Бри и Сампсън ме чакаха отпред заедно с десетина полицейски коли, чиито лампи на покрива проблясваха в тъмното. Повечето от участниците в „Щурата обиколка“ също се бяха изсипали навън, наслаждавайки се на всяка секунда от хаоса сред всеобщата полуда.
Един моторист, тежащ поне сто и тридесет килограма, с бяла брада, приближи към мен на паркинга.
— Хей, човече, какво стана там?
— Махай се! — отвърнах, без да спирам. Мотористът отново препречи пътя ми. Носеше стогодишна тениска на рок бандата от 60-те „Грейтфул Дед“.
— Само ми кажи…
Сега бях лице в лице с досадника и изгарях от желание да цапардосам някого. И сигурно щях да го сторя, ако Сампсън не ме сграбчи отзад.
— Хей, хей, хей! — изкрещя той —
В този миг видях Бри да тича към нас.
— Господи, добре ли си? — попита тя.
— Добре съм — отвърнах, опитвайки се да успокоя дишането си. — Слушай, може да съм преследвал ВПУ. Поредната от неговите…
—
— За какво говориш? — избъбрих, докато тя ме буташе по-далеч от тълпата, която продължаваше да ме засипва с откачените си въпроси.
— Току-що ми се обади Дейвис. Някой е бил убит в Националния музей по въздухоплаването и космоса във Вашингтон. Промушен пред цяла тълпа от посетители. Той ни е измамил, Алекс. Този път наистина здравата ни натри носа. Всичко е било планирано.
Трета част
Публиката слуша
71.
Много пъти бях посещавал с децата си Националния музей по въздухоплаването и космоса, но никога не бях виждал подобно нещо. Когато пристигнахме, отвън сградата изглеждаше заплашителна и тъмна, с изключение на остъкленото преддверие на кафенето.
Ала след като влязохме вътре, заварихме около десетина души с шокирани изражения да седят край масите. Чакаха да им разрешат да се приберат у дома. „Очевидците“, досетих се аз. Бяха преживели ужасна вечер. Ала по-лошото беше, че половината от тях бяха деца, някои от които съвсем малки хлапета.
Цяла армия от репортери и фотографи се бе скупчила покрай полицейския кордон по Седемдесета улица, близо до Музея на съвременното изкуство „Хършхорн“. Така поне по-лесно щяхме да избегнем лешоядите.
Сампсън, Бри и аз влязохме директно откъм Индипендънс авеню. На входа на кафенето ни посрещна Гил Кук, един от детективите от екипа ни. Затича се към Бри, като трескаво махаше с ръка над главата си.
— Детектив Стоун, директорът на музея иска да говори с вас, преди…
—
Гил Кук я последва като смирено пале, дошло да търси остатъци от трапезата.
— Той каза да ви уведомя, че ще говори с пресата.
Бри спря и се извърна към детектива.
— О, за Бога, Гил! Къде е той?
Кук посочи надясно и закрачи редом със Сампсън и мен. Тримата минахме покрай тъмната изложбена зала с експонати на първите машини, изиграли особено важна роля в историята на космонавтиката, които висяха от тавана като гигантски играчки. Много кинематографично — точно в стила на убиеца. Работата му все повече и повече ми напомняше на Кайл Крейг. Театралниченето, жестокостта.
— Името на жертвата е Аби Курльове. На тридесет и две години. Бяла жена, туристка от Франция. Най- лошото е, че е била пети или шести месец бременна — осведоми ни Кук.
Убийството е било извършено в киносалона „Аймакс Локхийд Мартин“, където през деня се прожектираха филми за музея, но понякога през нощта даваха нашумели холивудски хитове. Същинското убийство е станало точно по средата на лекцията ми в хотела в Балтимор. А след това бях получил бележката:
Напъни се и отгатни пак, умнико. Аз не съм психопат! Не съм тъпак!
Ще се видим във Вашингтон, където всичко това се случва…
Той наистина променяше стила си, само и само да ни се подиграе — и го постигаше със завидна лекота. Явно убиецът с всяко следващо свое действие надминаваше себе си.
Бременна жена, гост от друга страна — при това „по-цивилизована“, — щеше по нов начин да привлече вниманието на медиите и това не беше всичко. Убиецът току-що бе извършил поредната си публична екзекуция, при това в национален музей. В света след 11 септември 2001 г. това щеше да възбуди духовете до краен предел — широко отразяване от пресата, масова параноя, натиск върху полицията да вземе нещата под контрол, да приключи разследването и да залови убиеца, преди още някой да загине. На никого не му пукаше, че това е почти невъзможна задача. Колко години им бе отнело да се доберат до убиеца от Зелената река18? Или до Зодиакалния убиец?
Колкото до това каква щеше да е следващата стъпка на ВПУ, отсега нататък не се наемах да прогнозирам.
В момента ме очакваше оглед на труп.
Всъщност на два трупа.
Майка и дете.
72.
— Да се продъни в ада дано! — възкликна Сампсън с едва сдържан гняв в гласа. — Тоя кучи син! Този нещастен шибаняк!
Всички досегашни убийства бяха ужасни, но това бе най-противното и обезпокоителното. Това бе място за семейно забавление. Киносалонът в музея беше с високи стени с насочващо осветление. Редиците от кресла с високи облегалки бяха разположени амфитеатрално под сводестия таван и залата приличаше на модерна версия на някогашните медицински зали, където професорите изнасяха лекциите си —
Жертвата явно е била убита близо до основата на високия екран. Това ми се струваше странно, но така ни осведоми Гил Кук и никой не оспори информацията. А сигурно и аз нямаше защо да го правя. Поне засега.
Трупът на нещастната жена лежеше по гръб. Ръцете й бяха завързани отзад и дори от разстояние
