Двойна заплаха

66.

След речта ми имаше кратки въпроси. Отговорите ми бяха последвани от неочаквано топли аплодисменти. А после Уоли Валевски ме настани зад една клатеща се маса за игра на карти на рецепцията. В готовност.

Всички, които искаха, можеха да се срещнат с мен там, да получат книгата ми с автограф… През първите пет минути аз се ръкувах, бъбрех любезно и подписвах всичко — от книги до дланта на една жена. Почти всички бяха много мили. И любезни. Доколкото можех да преценя, сред множеството не се навърташе сериен убиец.

Отказах единствено да се подпиша върху тениска, на която отпред се мъдреше надпис „ВПУ“, а по целия гръб се ширеше призивът: „Живуркайте си, шибаняци“.

— Как вървят нещата там? — чух накрая в слушалката си.

Погледнах надолу, към опашката, където Бри бе застанала сред десетина почитатели и продължаваше да чака търпеливо, като си бъбреше с този или с онзи.

— Засега е спокойно — отвърнах. — Странни, но мили хора. За съжаление.

Бри се извърна с гръб към опашката и заговори с тих глас:

— Това не е хубаво. Добре тогава… Сампсън, ще се помотая малко из тълпата. Ще се срещнем на изхода. Надявам се, че някой тук не е чак толкова мил.

Чух Джон да отговаря в ухото ми:

— Звучи ми добре. Алекс, с нас ли ще се прибереш? Или се надяваш да извадиш късмет с някоя от фенките си?

Аз само се усмихнах на следващия поред в опашката.

— Скоро ще се върна — рече Бри и изчезна в тълпата. — Дръж се прилично.

— Ще се опитам.

Няколко минути по-късно, докато подписвах една книга, усетих зад гърба си нечие присъствие.

Когато вдигнах глава и се огледах, не видях никого. Но бях сигурен, че имаше някой.

— Тя ви остави бележка.

Жената на масата срещу мен ми посочи листа до лакътя ми. Разгърнах го и видях, че е разпечатка от уебстраница.

Черен фон с удебелени бели букви. Прочетох съобщението.

Напъни се и отгатни пак, умнико. Аз не съм психопат! Не съм тъпак!

Ще се видим отново във Вашингтон, където всичко това се случва.

Всъщност пропускаш шоуто.

67.

Какво шоу пропусках? Скочих от стола с разтуптяно сърце.

— Кой остави това? — попитах хората на опашката. — Някой видя ли кой остави бележката?

Жената, чиято книга току-що бях подписал, посочи към тълпата.

— Тя отиде натам, шерифе!

— Как изглеждаше? — продължих да разпитвам. — Сигурна ли сте, че беше жена?

— Хъм… Имаше права черна коса. Черна риза. Джинси. Поне така ми се струва. Като всички останали тук. Изглеждаше женствена.

— С очила! — обади се някой. — И имаше синя раница!

— Алекс… — разнесе се гласът на Бри в ухото ми, — какво става там? Случи ли се нещо? Какво, по дяволите, става?

— Бри, търсим жена. Определено. Черна риза, джинси, очила, синя раница. Двамата със Сампсън трябва незабавно да покриете изходите. Съобщи на балтиморската полиция какво става. Тя ми остави бележка от ВПУ.

— Действаме!

Вълна на оживление премина през тълпата, когато започнах да си проправям път през гъстото множество от хора. Обаче не всички искаха да ме пуснат. Неколцина души се скупчиха около мен, опитвайки се да разберат какво става, къде отивам, задаваха въпроси, на които в момента нямах време да отговарям.

Опитах се да ги укротя.

— Това вече не е игра! Някой виждал ли е жена с очила, облечена в черна риза, да отива някъде?

Едно хлапе, което вонеше на марихуана, се изкиска в отговор:

— Човече, на това описание отговарят половината от хората тук.

Тълпата отново се размърда и ми се стори, че я видях — в другия край на фоайето. Отместих хлапето от пътя си.

— Позволете ми да мина! Бри! — Вече тичах. — Виждам я! Висока е. Бяла. Носи синя раница.

— Сигурен ли си, че е жена?

— Така мисля, макар че може и да е маскировка.

Когато стигнах следващия ъгъл, заподозряната вече бе изминала по-голямата част от дългия коридор и тичаше към изхода в дъното.

— Полиция! Спри! Спри веднага! — изкрещях след нея и извадих пистолета си.

Непознатата дори не се обърна, когато изхвърча навън, блъскайки вратата, която се затръшна зад нея. Стъклото се напука от силния удар.

— Източния паркинг! — извиках на Бри и Сампсън. — Навън е! Бяга! Жена е!

68.

При това доста силна жена! За малко да потроши вратата. Що за жена бе това? Много ядосана? Луда? Съучастничка на ВПУ или друг имитатор?

Парчета стъкло се разхвърчаха около мен, когато минах през входа. Къде, по дяволите, беше тя сега? Не я видях отвън. Никой не тичаше.

Няколкото улични лампи над главата ми хвърляха разпокъсани сенки върху тесния паркинг. Но не се виждаше никакво движение около редицата спрени коли срещу мен.

От дясната ми страна тротоарът свършваше, нататък се простираше поляна.

В този миг чух рева на мотора на спортна кола. Звукът идваше някъде откъм дясната ми страна. Взрях се напрегнато в полумрака.

Примигнаха фарове, сетне две заслепяващи светлини се насочиха право към мен. Бързо!

Глокът все още беше в ръката ми и реших, че имам време поне за един изстрел. Натиснах спусъка. Куршумът удари предното стъкло на колата с тъп звук. Автомобилът се носеше към мен. Право към мен! Аз се свих, отскочих към стената на хотела, сетне се претърколих върху асфалта. Одрах рамото и брадичката си.

Стрелях отново. Лампите на стоповете избухнаха. Видях, че беше малка кола. Синя „Миата“. Една моя съседка имаше такава и аз разпознах размера и формата.

Бързо движещият се автомобил се качи върху тротоара, сетне подскочи и се насочи към улицата.

След това спря рязко! Гумите на едно такси изсвириха върху асфалта. Колата за малко не удари „Миата“-та. На сантиметри от сблъсъка. И залавянето!

Когато отново се изправих на нозе и се затичах, синята спортна кола отново бе подкарала.

Извадих значката си, отворих вратата на таксито и извиках:

— Полиция! Колата ми трябва!