— Ако търсеше работа в мината, защо не започна както си му е редът.
— Не знаех какъв е редът.
— Там е работата. А ние не искахме да рискуваме с теб. Не ни изглеждаш надежден.
— А за какъв ме взехте? От какво се страхувате?
— Я се разкарай! — рече Бил. — Не можеш ме подведе!
Хал повървя мълчаливо няколко крачки, като се чудеше как да пробие.
— Виждам, че ме подозирате — каза той. — Ако ми позволите, ще ви кажа истината.
И понеже другият не му забрани, той продължи:
— Аз съм студент, исках да видя света и да разчитам на себе си за известно време. Мислех си, че ще е забавно да дойда тук.
— Е добре, ама това не е футболно игрище — рече Бил. — Това е мина.
Хал разбра, че му повярваха.
— Кажете ми откровено, за какъв ме взехте?
— Че защо да не ти кажа — изръмжа Бил. — Тук се навъртат профсъюзни агитатори и се мъчат да организират миньорите, а ние не искаме да рискуваме. Нашата компания подбира работници чрез бюрата. Ако беше отишъл там и им се харесаше, щяха да те одобрят, както си е редно. Или ако беше отишъл в бюрото в Педро да вземеш пропуск, щеше да бъдеш в ред. Но ако някой цъфне на вратите и изглежда като конте, пък и дрънка като професор — такъв не минава. Ясно ли ти е?
— Разбирам — рече Хал. После добави: — Ще съм ви благодарен, ако ми дадете за една закуска от моите пари.
— Закуската мина — заяви Бил. — Почакай да узреят шишарките.
Той се разсмя. После, разнежен от собствената си шега, извади от джоба си двайсет и пет цента и ги подаде на Хал.
Когато стигнаха до вратата, Бил отключи катинара и го изпрати ухилен. Така завърши първият допир на Хал с Индустрията.
3
Хал Уорнър се затътри надолу по пътя, но не беше в състояние да стигне до града. Добра се до едно ручейче, което се спускаше от склона и от което можеше да пие, без да се страхува от тиф. Там лежа гладен целия ден. Привечер загърмя и заваля и той потърси подслон под една скала, но напразно. Единственото му одеяло бързо прогизна и той прекара една нощ почти толкова отвратителна, колкото и предишната. Не можеше да спи, но можеше да мисли, и той размишляваше за случилото се е него. Бил каза, че мината не е футболно игрище, но на Хал му се струваше, че в крайна сметка двете много си приличаха. Беше доволен, че по професия не е профсъюзен организатор.
Призори изпълзя изпод скалата и продължи пътя си, изнемощял от студа и необичайната липса на храна. През деня стигна до една електроцентрала близо до дъното на каньона. Нямаше пари за ядене и се страхуваше да проси, но видя някакъв колониал сред групата сгради край пътя, влезе и поиска сушени сливи. Те вървяха по двайсет и пет цента фунта. Цената беше висока, но такава беше и надморската височина и, както Хал разбра след време, обясняваха едното с другото. Не обясняваха обаче защо цената винаги беше по-висока от надморското равнище на магазина. Над щанда Хал видя обява: „Изкупуваме фишове с десет на сто намаление“. Беше чул да се говори за някакъв закон в щата, с който се забранява изплащането на заплатите във „фишове“, но сега не попита нищо, взе доста лекия плик със сливи, седна край пътя и ги задъвка.
Малко зад електростанцията, надолу по железопътната линия, се издигаше колибка с градина зад нея. Хал отиде там и намери стар еднокрак пазач. Поиска разрешение да преспи на пода в колибата, и като видя, че старецът разглежда посиненото му око, обясни:
— Опитах се да почна работа в мината, а те ме взеха за профсъюзен организатор.
— Не ми трябват никакви профсъюзни организатори тук — рече старецът.
— Но аз не съм — заоправдава се Хал.
— Отгде да знам какъв си? Може да си шпионин на компанията.
— Не искам друго, освен сушина да преспя. Сигурно няма да ви навреди да ме подслоните.
— Не съм толкова сигурен — отвърна другият. — Както и да е, постели си одеялото в ъгъла. Но да не говориш за никакви профсъюзни работи с мен.
Хал нямаше никакво желание да говори. Уви се в одеялото и спа като човек, който не се тревожи нито от любов, нито от любознателност. На сутринта старецът му даде порязаница просеник и няколко стръка пресен лук от градината, които му се сториха по-вкусни от всякакви закуски, предложени му дотогава. Когато на раздяла Хал поблагодари на домакина, последният отбеляза:
— Добре, млади момко, можеш да ми се отплатиш само с едно — да не споменаваш нищо за това. Когато човек има бели коси на главата и само един крак, по-добре ще е за него да се удави в реката, отколкото да загуби работата си.
Хал обеща да не приказва и продължи пътя си. Натъртените места вече не го боляха толкова и той беше в състояние да върви. Виждаха се вече ферми — Хал имаше чувството, че изведнъж се е върнал в Америка!
4
На Хал предстояха едноседмични приключения като скитник, истински скитник, без никакви десетдоларови банкноти в колана, които да лишат от реалност неговите приключения. Преброи наличните си вещи и се запита дали още изглежда като конте. Спомни си, че имаше усмивка, която пленяваше дамите; дали тя ще подействува сега в съчетание с това посинено око? Тъй като нямаше други средства за препитание, Хал изпробва усмивката пред податливи на вид стопанки, и то с такъв успех, че за малко не се усъмни в благоразумието на честния труд. Вече не пееше песента на Хариган, а една скитническа песен, която бе чул веднъж:
На втория ден се запозна с двама други бродяги, които бяха наклали огън край линията и препичаха бекон. Те го посрещнаха и като чуха историята му, приеха го в братството и го запознаха с техния начин на живот. Много скоро Хал се запозна с друг скитник, който преди бил миньор. Той беше в състояние да даде необходимите на Хал сведения, с които Хал възнамеряваше да опита късмета си в друг каньон.
„Холандецът Майк“ беше името на въпросния скитник, който не обясняваше защо е наречен така. Той беше черноок опасен на вид нехранимайко. Като стана дума за мини и миньорския занаят, от устата му се отприщи изумителен поток от псувни. За него тази игра е свършена — той си харизва работата на Хал или на който и да било друг проклет глупак. И ако тази игра още продължава, то е само защото по света има толкова много идиоти и проклети глупци. „Холандецът“ заразправя по-нататък страховити случки от живота в мините и започна да призовава един след друг духовете на разни шахтни майстори и да ги предава на кладата на вечните мъки.
— Работеше ми се, докато бях млад — обясни той. — Но вече се излекувах, и то завинаги.
Беше започнал да гледа на света като на място, създадено специално, с цел да го накарат да работи, и беше впрегнал целия си талант за осуетяването на този заговор.
Приседнал край лагерния огън близо до потока, който бълбукаше надолу по долината, Хал прекара приятни часове, обяснявайки на „Холандеца Майк“, че като клинчи от работа, той полага повече усилия от другите хора, които работят. Но, изглежда, скитникът не се тревожеше от това — за него то беше принципен въпрос и той беше готов на саможертви за убежденията си. Дори когато го бяха изпратили в изправителен дом, беше отказал да работи; бяха го хвърлили в тъмницата, където предпочиташе по-скоро да умре от
