диетата на хляб и вода, отколкото да работи. Ако всички вършеха същото, твърдеше той, скоро щяхме да „разпердушиним“ всичко.
Хал хареса този непринуден революционер и поскита с него два дни, като през това време го подпитваше в подробности за миньорския живот. Повечето компании ползуваха услугите на бюрата за трудови резерви, както бе споменал пазачът. Лошото беше, че тези бюра удържаха нещо от заплатата на миньора продължително време — шефовете играеха „комбина“ с тях. Хал се позаинтересува дали това не е незаконно.
— Я зарежи тая работа, хубавецо! — рече спътникът му. — Като поработиш малко, ще разбереш, че законът в мината е това, което ти казва шефът.
Скитникът поясни по-нататък убеждението си, че когато един раздава работите, а другите трябва да се боричкат за тях, законът никога няма много тежест в сделката. Хал оцени по достойнство тази проницателна мисъл и му се прищя да я препрати на професора по политикономия в колежа Хариган.
На втората вечер от запознанството му с „Холандеца Майк“ в техния скитнически „приют“ нахлуха един полицай и пет-шестима негови помощници: точно тогава в този район се полагаха решителни усилия да се прогонят скитниците или да ги накарат да работят в мините. Приятелят на Хал, който спеше като заек, драсна в тъмнината и Хал го последва, като финтира нападателите с един футболен трик. Пропаднаха им храната и одеялата, но „Холандецът Майк“ не се трогна много от тази загуба и — за да не си загубят настроението през нощните часове — сви някакво пиле от един кокошарник, а на другия ден задигна по смяна бельо, от някакъв простор. Хал хапна от пилето, подноси бельото и отбеляза по този начин началото на кариерата си като престъпник.
Разделяйки се с „Холандеца Майк“, той се върна в Педро. Скитникът му беше казал, че съдържателите на пивници почти винаги имат приятели в мините и могат да помогнат на човек да си намери работа. Хал започна справките и още вторият кръчмар му каза, че ще му даде писмо до един човек в Норт Вали; ако Хал получи работа, приятелчето ще му удържа по един долар месечно от заплатата. Хал се съгласи и забъхти отново нагоре по друг каньон, като се подкрепи предварително със сандвич, изпросен в едно ранчо при входа на каньона. Пред друга укрепена врата на компанията „Дженеръл фюъл“ той показа писмото, адресирано до някой си О’Калахън, който се оказа също кръчмар.
Пазачът дори не отвори писмото, той пропусна Хал, който издири своя човек и поиска работа. Човекът каза, че ще му помогне, но ще му удържа месечно по един долар за себе си и по един за приятеля си в Педро. Хал се опъна и последва ожесточен пазарлък; накрая, когато Хал си тръгна и се закани да се обърне направо към „шефа“, кръчмарят отстъпи на долар и половина.
— Разбираш ли от миньорство? — попита той.
— Отрасъл съм с него — рече Хал, който вече имаше жизнен опит.
— Къде си работил?
Хал спомена няколко мини, за които беше понаучил нещо от скитниците. Беше си избрал името Джо Смит, което според него фигурираше в платежните ведомости на всяка мина. Не беше се бръснал повече от седмица и брадата беше добра дегизировка, а беше понаучил и доста псувни.
Кръчмарят го отведе при мистър Алек Стоун, шахтен майстор в мина №2, който веднага го попита:
— Разбираш ли нещо от катъри?
— Работил съм в конюшня — каза Хал. — Разбирам от коне.
— Да, ама катърите са друго нещо. Един от катърджиите ми оня ден го присви стомахът и не зная дали въобще ще ми върши работа.
— Изпробвайте ме — рече Хал. — Ще се оправя с тях.
Майсторът го огледа.
— На вид си свестен момък — констатира той. — Ще ти дам четирийсет и пет месечно, а ако се проявиш, ще ги направя петдесет.
— Добре, сър. Кога започвам?
— Час по-скоро, ако питаш мен. Де са ти парцалите?
— Това е всичко — каза Хал и посочи вързопа с откраднатото бельо в ръката си.
— Добре, хвърли го там в ъгъла — каза майсторът. После изведнъж млъкна и изгледа намръщено Хал.
— Да не си в някой профсъюз?
— Опазил ме бог!
— Бил ли си
— Не, сър. Никога.
Втренченият поглед на мъжа сякаш уличаваше Хал в лъжа и загатваше, че ей сегичка потайната му душица ще бъде разгадана.
— Ще трябва да се закълнеш в това, разбираш ли, преди да заработиш тук.
— Добре — рече Хал. — Готов съм.
— Ще те викна за тая работа утре — каза другият. — Не нося документа у себе си. А, каква религия си?
— Адвентист от Седмия Ден.
— Боже помилуй! Какво е това?
— Няма нищо страшно — обясни Хал. — Не бива да работя в събота, но аз си работя.
— Ей, да не вземеш да го проповядаш тук! Имаме си наш проповедник. Давате по петдесет цента месечно за него от заплатите си. Тръгвай сега, ще те заведа долу.
Това беше началото на кариерата на Хал.
5
Катърът е известен като нечестиво, отритнато от бога създание, нещо като недоразумение на природата, грешка, от която тя се черви и на която не е позволено да се повтаря. Трийсетте катъра, поверени на Хал, бяха отгледани в среда, разчетена да изяви най-проклетите черти от техния характер. Той скоро разбра, че „коликите“ на неговия предшественик са били предизвикани от един къч на катъра в корема му. И Хал разбра, че ако иска да избегне тази опасна болест, не трябва да се разсейва нито за миг.
Катърите прекарваха живота си в мрака на земната утроба. Извеждаха ги горе само когато се разболяваха, за да се попекат на слънце и да се потъркалят из зелените пасища. Един от тях — викаха му „Италианеца“ — беше се научил да дъвче тютюн и да тършува по джобовете на миньорите и на техните помощници. Като не знаеше как да изплюе сока, добичето се разболяваше, а сетне се заричаше да не повтаря тази своя слабост. Но катърджиите и момчетиите в шахтата знаеха този негов недостатък и изкушаваха „Италианеца“, докато той тръгна по-кривия път. Хал скоро откри тази морална трагедия и с болка в душата вършеше ежедневната си неблагодарна работа.
Слизаше в шахтата с първата клетка, което ставаше много рано сутринта, хранеше и поеше питомците си и помагаше при запрягането им. Сетне, когато заглъхваше тропотът и от последните четири копита, почистваше обора, поправяше амуницията и изпълняваше нарежданията на всички по-възрастни от него, които се навъртаха наоколо.
След катърите най-много го мъчеха момчетата, които обслужваха вентилационните отвори, и другите момчетии, с които си имаше работа. Беше новак и те се занасяха с него, освен това работеше и по-долна работа от тях — гледането на катъри им се струваше нещо унизително и смешно. Между тях имаше хлапаци от десетина нации в Южна Европа и Азия: плосколики татари, смугли гърци и дребни хитрооки японци. Те говореха на някакъв компромисен език, който се състоеше предимно от английски ругатни и нецензурни думи. Наплодената от умовете им мръсотия беше нещо невероятно за човек, роден и отрасъл под слънцето. Те сквернословеха по адрес на майките и бабите си, не щадяха и Дева Мария — единствената митологическа личност, за която бяха чули. Клети малки непросветени създания, чиито души се омърсяваха и очерняха много по-бързо и безвъзвратно от лицата им!
Хал беше посъветван от шефа си да потърси храна и квартира при Реминицки. По здрач той се изкачи с последната вагонетка и беше упътен към слабо осветена барака от гофрирана ламарина, където бе посрещнат от един пълен руснак. Той му каза, че ще се погрижи за него за двайсет и седем долара месечно, като в цената влизаше и легло в стая с осем други ергени. При удръжки долар и половина на месец за
