— О, я зарежи тази работа — разсмя се Мери, все още храбро.
— Разбира се — бързо се намеси Хал, — та тя самата си е цвете! Една роза в мината, за нея в поезията има спор. Едни твърдят, че не бива да се къса, други съветват да се откъсне, преди да е разцъфнала, защото времето лети!
— Бъркаш ме нещо — рече Мери. — Преди малко яздех на бял кон.
— А пък аз си спомням — рече старият Едстрьом, — че не много отдавна ти беше мравка, Мери.
Лицето й изведнъж стана сериозно. Едно беше да се шегуват с личната й трагедия, но съвсем друго — със стачката.
— Да, помня. Ти каза, че ще се върна в редиците. По-мъдър си от мен, мистър Едстрьом.
— Това е едно от нещата, които, носи старостта, Мери. — Той протегна към нея старата си обезформена ръка. — Ти продължаваш, нали? Нали си профсъюзен член, Мери?
— Да, така е! — отвърна бързо тя и сивите й очи заблестяха.
— Казват — продължи Едстрьом, — веднъж стачник, завинаги стачник. Намери начин да се самообразоваш, Мери. Когато дойде голямата стачка, ти ще бъдеш една от онези, на които миньорите ще разчитат. Зная, че мен тогава няма да ме има, младежта трябва да заеме мястото ми.
Хазяйката, която беше долу да нагледа децата, се върна и каза, че някакъв джентълмен долу се интересувал кога ще си тръгне брат му. Хал изведнъж се сети — през цялото време Едуард е крачел насам- натам, и то само в компанията на онзи „търговец на железария“!
Решението му да остане в Педро беше започнало да се разколебава; сега разбра, че то отслабна още повече, че животът е сложен и че различните задължения са в конфликт помежду си. Той още веднъж увери стария миньор, че е в състояние и ще се грижи за него и се сбогува.
Той излезе и Мери го съпроводи до стълбището. Той стисна голямата й груба ръка — сега поне никой не ги виждаше.
— Мери, искам да знаеш, че никой не може да ме накара да те забравя, че нищо не може да ме накара да забравя миньорите.
— О, Джо! — изплака тя. — Не им давай да те отчуждят от нас! Ти си ни толкова необходим!
— Засега се връщам у дома — отвърна той, — но можеш да бъдеш сигурна, че каквото и да се случи в живота ми, ще се боря за работниците. А когато дойде времето за голямата стачка — знаеш, че тя предстои в този каменовъглен район — ще бъда тук да дам своя принос.
— Разбира се, момко — рече тя и го погледна храбро в очите. — Довиждане, Джо Смит! — Погледът й остана твърд, но Хал долови как гласът й трепна и пак му се прииска да я прегърне. Всичко това беше много странно. Знаеше, че обича Джеси Артър. Спомни си въпроса, който Мери веднъж му беше задала: може ли едновременно да обича две момичета? Това не беше в съответствие с нравствените норми, които му бяха внушавани, но очевидно би могъл!
30
Хал завари брат си на улицата да крачи възбудено насам-натам. „Търговецът на железария“ беше направил нов опит да завърже разговор и в отговор беше посъветван да върви по дяволите.
— Е, свърши ли най-сетне? — осведоми се Едуард, като си изкара яда върху Хал.
— Да, предполагам. — Хал прецени, че Едуард няма да го е еня за счупената ръка на Едстрьом.
— Тогава облечи се, за бога, и да вървим да хапнем.
— Добре — рече Хал, но толкова апатично, че Едуард го погледна изпитателно. Дори и при лунната светлина различи бръчките по лицето на брат си и хлътналите му очи. За пръв път разбра какъв дълбок отпечатък в душата на Хал беше оставило преживяното през последните няколко седмици.
— Бедното ми момче! — възкликна той, трогнат внезапно. Но Хал не отговори. Той не търсеше съчувствие, не му трябваше нищо.
Едуард махна отчаяно с ръка.
— Бог ми е свидетел, наистина не зная как да ти помогна!
Тръгнаха обратно към хотела. По пътя Едуард отчаяно търсеше в ума си безобидна тема за разговор. Подхвърли, че се е сетил, преди да затворят магазините да купи костюм на брат си. Благодарности не иска, добави той мрачно; няма намерение да пътува до Уестърн сити в компанията на някакъв си скитник.
Младият миньор се окъпа, първата истинска баня от дълго време насам (никога вече в присъствието на Хал дамите нямаше да могат да казват, че бедните трябва да бъдат поне чисти!). Той се избръсна, подряза ноктите си, среса се и се облече като джентълмен. Разбра учуден, че доброто му настроение отчасти се възвърна. Странно и приятно усещане — да бъдеш облечен пак като човек. Спомни си думите на един стар негър, който твърдеше, че обичал да си удари крака, защото му било страшно приятно, когато болката отмине.
Тръгнаха да търсят ресторант. По пътя Хал преживя последното си неприятно приключение. Край тях мина някакъв стар миньор и Хал се спря с вика:
— Майк! — Той изведнъж забрави, че е джентълмен. Старият миньор също не обърна внимание на това; за миг той се втренчи удивен, сетне се втурна към Хал и го притисна в мечешката си прегръдка.
— Моят помощник! Моят помощник! — развика се той и щедро тупна Хал по гърба. — Ей богу! — И издъни Хал с другата си ръка. — Ей, кучи сине! — Той го целуна.
Но както беше изпаднал във възторг, старецът изведнъж усети, че нещо не е в ред с неговия помощник. Отстъпи назад, огледа го.
— Имаш хубави дрехи. Забогатял си, а?
Както изглежда, старецът не беше чул нищо за тайната на Хал.
— Потръгна ми — рече Хал.
— Какво работиш?
— Занимавах се с една стачка в Норт Вали.
— Това пък какво е? Изкарваш пари със стачки?
Хал се разсмя, но не даде обяснения.
— А ти какво работиш?
И аз се занимавам със стачка — стачкувам си сам.
— Без работа ли си?
— Работих два дни по жп линията. Имаше повреда там горе. Плащат по два и двайсет и пет на ден. Сега няма работа.
— Потърси ли работа из мините?
— Кой, аз? Нали ме знаят навсякъде! Отивам горе в мина „Сан Хосе“. Шахтният ми разправя: „Я се пръждосвай, стар мърморко! Никаква работа за теб вече в този окръг!“.
Хал поогледа Майк и забеляза, че изпоцапаното лице на стареца е измършавяло и побледняло и беше в противоречие с бодрия му дух.
— Отиваме да хапнем нещо — рече той. — Ще дойдеш ли с нас?
— И още как! — съгласи се с готовност Майк. — Напоследък не съм прекалявал с кльопачката.
Хал му представи мистър Едуард Уорън, който измърмори „здравейте“ и пое предпазливо мазолестата лапа на стария словак, но не можа да изличи раздразнението от лицето си. Търпението му беше изчерпано. Надяваше се да намерят някой свестен ресторант и да похапнат нещо прилично, но сега, разбира се, нищо няма да му е вкусно с този стар гладник срещу него.
Влязоха в една денонощна закусвалня. Хал и Майк си поръчаха сандвичи със сирене и мляко, а Едуард седеше и недоумяваше как брат му е в състояние да поеме подобна храна. А през това време двамата стари приятели си разказваха разни неща и старият Майк се пляскаше по коленете и изпращаше с възторжени викове разказите за геройствата на Хал.
— Ама че момък! — възклицаваше той. Сетне към Едуард: — Бива си го, а? — И той тупна Едуард по рамото. — Бога ми, ония не могат да излязат на глава с моето другарче!
Хал беше видял за последен път Майк Сикориа през прозореца на затвора в Норт Вали, когато старецът раздаваше на миньорите снопа листа с подписите на Хал и Бъд Адамс го беше арестувал. Пазачът го беше отвел в една барака зад електростанцията, в която имало още двама миньори, задържани за същата работа.
