преди всичко военен, от това си назначаване той можеше само да спечели.
Иберийците — особено полудивите племена на запад в Лузитания и на северозапад в Кантабрия — владееха до съвършенство една военна тактика, която оставаше неразбираема за повечето римски офицери и носеше големи успехи срещу римските легиони. Те никога не даваха генерално сражение, както беше прието у повечето народи по света — една доста рискована стратегия, при която всичко се залага на една карта и която, ако имаш за противник римските легиони, обикновено води до катастрофално поражение. Не, иберийците си бяха дали добре сметка с кого си имат работа и отдавна се бяха решили да се бият до последен дъх, ако ще и войната да продължи с години. Защото за тях тази война значеше много — тя единствена можеше да запази етническата им самоличност; келтиберийските племена се бореха не за друго, а за собствената си социална и културна независимост.
Но понеже не им стигаха средствата да поддържат толкова време една добре обучена армия, местните бяха захванали жестока и безкомпромисна война срещу нашественика, в която малко или много участваше цялото население. Те никога не влизаха в открито сражение, вместо това устройваха засади на противниковите отряди, извършваха наказателни набези над римските лагери и селища, прибягваха до убийства, до грабежи, до опустошаване на цели стопанства, които вече са минали във вражи ръце, сиреч са се превърнали в римска собственост. Появяваха се там, където най-малко ги очакваха, не спазваха никакъв строй, никакъв ред, никога не носеха униформи, по които да се отличават. Тактиката им беше да удрят изневиделица и да изчезват като фантоми из дебрите на планините си, където бяха недосегаеми. Случваше се някой легион да влезе в градче, за което е имало сигурни сведения, че местният римски гарнизон е бил изклан до крак, но вместо на нож, населението ги посрещаше с такова безразличие, сякаш всички току-що са се разбудили от следобедната си дрямка и не могат да разберат за какво точно става дума. Римляните никъде не можеха да се чувстват в свои води.
Испания беше изключително богата страна, поради което всеки искаше да я завладее. Още преди цяло хилядолетие местното иберийско население се беше сблъскало с келтските племена, прехвърлили Пиренеите, за да се настанят в земите на юг от тях и в крайна сметка да се смесят с местното население. От юг пък периодично нахлуваха маври и бербери, които прехвърляха тесните проливи, разделящи Испания от Африка, и с културата си допълваха самобитността на полуострова.
Пак преди около хилядолетие по испанските брегове се бяха настанили финикийски колонисти, дошли от далечните Тир, Сидон и Берит в Сирия, а няколко века след тях бяха пристигнали и гърците. Преди двеста години в Испания на свой ред стъпиха картагенците, наследници на сирийските финикийци, основали могъща империя по северния африкански бряг, и ето, че Испания престана да бъде просто един затънтен край на Средиземноморието. Защото картагенците бяха дошли заради богатствата й: заради нейното злато, сребро, олово, цинк, мед, желязо. Испанските планини бяха богати на всякакви метали, а тяхното търсене по света непрестанно нарастваше. Цялото картагенско могъщество зависеше от испанските рудни находища. Дори пътят на калая минаваше през Испания, въпреки че там нямаше калаени находища. Мините се намираха на приказните Каситериди, тъй наречените Острови на калая, някъде накрай света, металът се пренасяше по море до малките кантабрийски пристанища, откъдето по търговските пътища на Испания достигаше до бреговете на Средиземноморието.
Картагенците бяха отлични мореплаватели, владееха Сицилия, Сардиния и Корсика, а това означаваше, че рано или късно техните интереси ще се сблъскат с римските. Конфликтът беше избухнал преди сто и петдесет години.
Необходими бяха три войни в продължение на повече от век, за да бъде разгромен Картаген. Градът беше изравнен със земята, а всички негови отвъдморски владения, включително мините в Испания, станаха владения на Рим.
Практичните римляни скоро установиха, че би било най-добре Испания да бъде управлявана от две места едновременно, затова разделиха полуострова на две провинции: Близка Испания (Хиспания Цитериор) и Далечна Испания (Хиспания Ултериор). Управителят на Далечна Испания имаше под свой контрол цялата южна и западна част на страната, чийто център се намираше в мощната стара финикийска крепост Гадес по течението на реката Бетис. На управителя на Близка Испания се полагаше другата половина на полуострова — северната и източната му част, където политическият и военен център се преместваше според нуждите из цялата крайбрежна долина, гледаща към Балеарските острови. Най-западната и най- северозападната части на Испания — Лузитания и Кантабрия — все още оставаха недостъпни за Рим.
Въпреки урока, получен от Сципион Емилиян при Нуманция, племената, населяващи Испания, продължаваха да се съпротивляват на римската окупация, използвайки всички онези средства, изброени по-горе. Но когато Гай Марий пристигна в Далечна Испания, за да поеме управлението й, той си каза, че в крайна сметка нищо не му пречи да прибегне до същите оръжия, които използваха враговете му. Неусетно и римляните започнаха да приготвят засади, да извършват наказателни набези, да грабят и да избиват мирното население. Това им донесе големи успехи. Границите на Римска Испания се разшириха далеч навътре в Лузитания и по билото на величествената планинска верига, от която извираха реките Бетис, Анас и Тагус.
Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че заедно с разширяването на римските граници, растеше и богатството на онези римски граждани, които взимаха най-дейно участие в завоеванията — техни ставаха богатите залежи на метали, особено златните, сребърните, медните и железните рудници. И съвсем естествено лъвският пай от всичко придобито отиваше в ръцете на управителя — онзи, който по закон изпълняваше дълга си към римския сенат и народ, но който се ползваше повече от всеки друг от благата на новозавзетите земи. Вярно, че римската съкровищница получаваше своя дял, но собствеността върху рудниците преминаваше в ръцете на частни лица, които със своя търговски нюх и безскрупулност можеха далеч по-сполучливо да реализират истинската им стойност.
Гай Марий забогатя. И щеше да забогатява все повече и повече. Всяка нова мина ставаше изцяло или поне отчасти негова. Това от своя страна му помогна да участва в едрите сдружения, извършващи всевъзможни търговски дейности — от закупуване, пренос и разпродажба на зърно до лихварство и обществено благоустройство — не само в Рим, но и в целия римски свят.
Преди да напусне Испания, той беше обявен от войниците си за император, което му даваше правото да поиска от Сената да му бъде отсъден триумф. Като се имаше предвид огромната печалба, която държавната хазна бе получила от новозавоюваните територии под формата на данъци, налози и десятъци, Сенатът нямаше как да не изпълни желанието на войниците. Така Марий се качи на старата като света колесница на триумфа, за да измине подобно на много други достойни римляни преди него определения от традицията път на славата, заедно с живото свидетелство за своите победи — тълпите пленници, облечени в обичайните си носии, които да покажат на римския народ какви врагове е имал насреща си, и да мечтае, че след две години ще получи консулския пост. Той, Гай Марий от Арпинум, презреният италийски простак, незнаещ думичка гръцки, щеше да стане консул в най-великия град на света. Щеше да се завърне в Испания, за да довърши започнатото, щеше да превърне завоюваната земя в мирна и цветуща провинция, която никой повече няма да оспорва на Рим. Но вече минаваше пета година, откакто той се беше завърнал в Рим. Пет години! Цецилий Метелите бяха спечелили — той никога нямаше да бъде консул.
— Ще си сложа кианската тога — обърна се Марий към роба, който чакаше заповедите му. Много хора на негово място биха се отпуснали блажено във ваната и биха се оставили на робите си да ги търкат, жулят и масажират вместо тях, но Гай Марий винаги предпочиташе сам да си върши черната работа, дори и у дома. На четиридесет и седем години той още притежаваше стегнато тяло. Относно физиката си нямаше от какво да се срамува! Колкото и да беше бездеен животът му в последно време, той продължаваше да се поддържа с упражнения: вдигаше редовно гири, а разполагаше ли с повече време, отиваше да плува във водите на Тибър (имаше една отсечка, наречена Тригариум, в която беше придобил навика да преплува на няколко пъти реката от единия бряг до другия), след което се прибираше тичешком от далечния край на Марсово поле до дома си в подножието на Капитолийския хълм. Косата му вече оредяваше на темето, но все още му бяха останали достатъчно буйни къдрици, с които да прикрие този малък недостатък. Повече не можеше и да стори. Марий никога не бе могъл да се нарече красавец. Чертите на лицето му бяха класически и дори привличаха погледа, но то не можеше да се сравнява с това на Гай Юлий Цезар!
Интересно защо днес обръщаше такова внимание на прическата и облеклото си, когато в крайна сметка
