го очакваха не другаде, а на тихо домашно събиране у един скромен сенатор? Сенатор, който през целия си живот не е бил избран дори за едил, камо ли за претор. Както и да е. Вече беше решил да облече кианската тога, а и нямаше кой да го разубеди. Купил си я беше преди няколко години с мисълта, че ще я носи на тържествените вечери, които го чакаха като консул, а по-късно и като консуларен сенатор, чието присъствие се цени навсякъде.
За да се покажеш на частно празненство, не беше необходимо да спазваш кой знае какъв етикет; позволено беше да забравиш тържествените облекла и да се поиздокараш. Затова Марий сметна случая за подходящ да навлече пъстра туника и да се загърне с пищната си златопурпурна тога, с която да подскаже на какво охолство се радва. За щастие по онова време още не бяха измислени закони, които да забраняват на човек да се облича колкото си ще разточително. Съществуваше само Lex Licinia, ограничаващ количеството скъпи кулинарни деликатеси, които един домакин може да предложи на гостите си, но и него никой не спазваше. Пък и Гай Марий дълбоко се съмняваше, че точно у Цезар ще му се случи да преяде със стриди и змиорки.
Гай Марий дори не помисли да се обади на жена си, преди да излезе. Отдавна беше забравил за съществуването й — ако изобщо може да се каже, че я е забравил, след като и в младостта си рядко се бе сещал за нея. Сватбата им беше уредена много преди двамата с нея да достигнат половата си зрелост и с годините бракът им се беше превърнал в принудително съжителство между двама души, което не само не се обичат, но и са си съвършено безинтересни. И така двадесет и пет години, в които съвсем естествено не се бяха сдобили с дете. Войнствените натури, към които принадлежеше и Гай Марий, търсеха сексуална близост с жена само когато в динамичния си живот се срещнеха с партньорка, способна да ги предизвика, а той не можеше да се похвали с много подобни изживявания. Случвало му се беше от време на време да се позабавлява с някоя красавица, попаднала в полезрението му (стига и той да попаднеше в нейното), или пък с някоя по-надарена робиня или военнопленничка.
Ами Грания, истинската му съпруга? Тя вече беше забравена, дори и по времето, когато спеше на не повече от две стъпки от него, опитвайки се да му напомни, че за да зачене дете, ще й е нужно повече съдействие от негова страна. Половото сношение с Грания му напомняше за поход през непрогледна мъгла. Както предметите в мъглата, така и чувствата му бяха лишени от конкретна форма, оставаха неразбираеми, неопределени; от време на време му се струваше, сякаш температурата се променя и без друго усойната атмосфера се изпълва с повече влага от обикновено. Но винаги, когато нещата трябваше да придобият известни очертания, всичко, за което той намираше сили, беше да се прозее от досада.
Марий дори не изпитваше съжаление към Грания. Нито някога се беше опитал да я разбере. За него тя беше просто съпругата му — домашната му кокошчица, която дори и в младостта си не бе могла да привлече погледа му. Как си прекарваше времето тя, той нито можеше да каже, нито изобщо си правеше труд да се осведоми. Не можеше да си представи Грания да води двойствен живот и да се отдава на плътски страсти. Ако му намекнеха нещо подобно, Марий навярно би се поболял от смях. И с пълно право.
Тя беше също толкова непорочна, колкото и скучна. Никакви сравнения с Цедилия Метела (онова разпуснато женище, което се падаше сестра на Далматик и Метел — Прасето и съпруга на Луций Лициний Лукул) по адрес на Грания от Путеоли!
Сребърните рудници на Марий му бяха позволили да купи луксозната къща в полите на Аркс, срещу Марсово поле, под самите Сервиеви стени — в цял Рим нямаше по-скъп имот от неговия; медните му рудници бяха заплатили цветния мрамор, с който бяха облицовани подовете и колоните; железните му рудници му помогнаха да убеди най-изкусния майстор — живописец в Рим да изрисува измазаните стени с ловни сцени, цветни градини и пейзажи, способни да заблудят окото с правдивостта си; дяловото му участие в търговските сдружения му донесе статуите, приказните масички от цитрусово дърво с крака, инкрустирани със злато и слонова кост, позлатените кушетки и столове, бродираните пердета, обкованите с бронз врати; самият Химет му беше засадил огромната градина, подреждайки различните цветя не само според аромата, но и според багрите им; великият Долих беше направил големия басейн в центъра на къщата с неговите фонтани, декоративни рибки, водни лилии и лотусови цветове, както и с прекрасните скулптури на тритони, нимфи, нереиди, делфини и водни чудовища.
Но за да бъдем верни на истината, трябва да отбележим, че Гай Марий не даваше пукната пара за всичко това. Просто се чувстваше задължен да похарчи главозамайващите суми, с което да покаже на околните истинската си цена. Самият той си беше избрал най-малката стая в къщата, където, освен походното легло нямаше други мебели и където спеше с меча си от едната си страна и със старото, миризливо войнишко наметало от другата. За украса на спалнята му служеше единствено окаляният и прокъсан вексилиум — знамето, което любимият му легион му беше подарил, щом испанската му кампания завърши. Това беше истински живот за мъж като него! И преторството, и консулството означаваха за Гай Марий само едно: че ще може да командва армии. Но консулът струваше много повече от претора! А вече му ставаше ясно, че никога няма да стане консул. Защото, когато човек се е родил никой, и всичкото богатство на света не може да му купи гласовете на избирателите.
Времето беше същото като предния ден — ръмеше ситен, леден дъжд и всичко сякаш се разлагаше в непоносима влага. Марий отново беше забравил, че е богат, и на излизане беше хвърлил върху изящната си тога старото войнишко наметало, пропито с тежка, остра миризма, предназначено не за римските улици, а за пронизващия вятър в Алпите или продължаващите с дни проливни дъждове в Епир. Това беше дрехата — мечта на всеки войник. Напластилата се с години воня на пот и мръсотия те поглъщаше целия и както ароматът на пресен хляб привлича гладния към пекарната, така и лигите на Марий потичаха, щом усетеше „прегръдката“ на своя боен другар.
— Влизай, влизай! — Гай Юлий Цезар го посрещна на вратата, протягайки изящните си ръце, за да поеме ужасяващото наметало. Гостът му очакваше, че миризмата му няма никак да се хареса на благородния домакин, който веднага ще го връчи на стоящия до него роб, преди сам да се е умирисал, но за негова изненада Цезар внимателно прокара ръка по плата и по лицето му се изписа едва ли не благоговение.
— Бих казал, че е видяло доста битки — промълви той и неволно примигна при вида на златопурпурната тога, която издаваше у Гай Марий далеч по-дебелашки чувства, отколкото се очакваше.
— Това е единственото наметало, което съм носил — обясни му Гай Марий, без да усеща, че е облякъл наопаки тогата си.
— Лигурийско, нали?
— Разбира се. Когато баща ми ми го подари, още не беше обличано. Това беше подаръкът му за седемнадесетия ми рожден ден, когато се записах в армията като кадет. Но откровено казано — продължи Гай Марий, който почти не обръщаше внимание на факта, че Гай Юлий Цезар живее в твърде скромен за обществения си ранг дом, и почти механично следваше домакина си към триклиниума, — когато ми дойде ред и на мен да се погрижа за снаряжението на войниците си, направих всичко възможно и те да се облекат така — как иначе ще искаме от хората си да бъдат здрави, ако ги оставяме да мръзнат мокри до кости. — За миг се замисли и бързо добави: — Разбира се, всеки си плати обикновеното войнишко снаряжение! Един командир, който претендира да си е заслужил заплатата, трябва да покрива допълнителните разходи с част от своя дял от плячката.
— А ти си си заслужил заплатата, доколкото знам — съгласи се Цезар, като се излегна върху лявата половина на ложето в средата, посочвайки с жест на госта си да се разположи върху дясната, място, което винаги се е смятало за най-почетно.
Робите им свалиха ботушите и след като Гай Марий предпочете да не се пали мангал, защото според думите му би го задушавал с дима, им предложиха чорапи. И двамата приеха, след което всеки за себе си се зае да нагласи облегалката за лявата си ръка по такъв начин, че да му е най-удобно да се храни. В стаята влязоха други двама роби — единият носеше виното, а другият трябваше да го налива.
— Синовете ми ще се появят след малко, а дамите ще дойдат за вечерята — каза Цезар и в същото време направи знак на роба с виното да не бърза. — Надявам се, Гай Марий, да не ме сметнеш за стиснат, но любезно ще те помоля да си пиеш виното така, както ще го пия и аз — разредено. Имам си причини да настоявам за това, но ще ми е трудно да ти ги обясня веднага. Засега мога само да ти кажа, че ще е по- добре, ако и двамата останем с бистри глави. Освен това на дамите им става неудобно да гледат как мъжете се наливат с неразредено вино.
