Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)

живот? — побърза да запита Марий, на когото не му се щеше да повярва на ушите си.

— Ами да, как иначе?

— Богове!

— По-голямата ми дъщеря Юлия също е стъпила здраво върху земята — продължи Цезар. — Приета е за читател във Фаниевата библиотека. Аз самият имах намерение да кандидатствам за членство, но понеже нямаше смисъл и двамата да се записваме едновременно, я оставих да влезе на мое място. По-малката, уви, не може да се похвали с подобно нещо, но пък и според мен пеперудки като нея не се нуждаят от мъдрост. Те просто — вдигна рамене той и се усмихна малко накриво — правят живота да изглежда щастлив и безгрижен. Не бих искал светът да се лиши от такива прекрасни създания като дъщеря ми. Пък след като тъй и тъй сме изпаднали в нелекото положение да се грижим за четири деца, поне се радваме, че тя се роди последна. Още повече, че не се оказа момче.

— Тя какво си пожела? — на свой ред се усмихна Гай Марий.

— О, каквото и предполагахме. Сладкиши и хубави дрехи.

— А ти, след като се лиши от читателството?

— Избрах си в къщата винаги да има от най-хубавото масло за лампи и от най-хубавите фитили. С Юлия сключихме сделка. Ако тя ми позволява да чета нейните книги, аз ще й разрешавам да ми ползва лампите.

Марий се усмихна блажено и се замисли върху поуката от думите на домакина. Той все повече му харесваше. И какъв щастлив живот водеше той, лишен от сложнота и противоречия! Заобиколен от съпруга и деца, които не само се опитва според възможностите си да глези, но и които го вълнуват повече от всичко. Марий вече беше дълбоко убеден, че Цезар наистина познава децата си, и престана да се тревожи дали младият Гай няма да си подбере някоя уличница от Субура.

Покашля се, за да наруши настъпилото мълчание.

— Гай Юлий, трябва да си призная, че тази вечер се чувствам прекрасно, но се сещам, че още не си ми казал защо трябваше да останем трезвени.

— Ако нямаш нищо напротив, нека първо отпратя робите си — прекъсна го той. — Виното е пред нас, а след като часът на откровението наближава, можем и да не го пестим. Тогава защо да ги държим да го разреждат?

Подобно добросъвестно отношение с робите нямаше как да не изненада Марий, който с годините се бе научил с какво безразличие римската висша класа е свикнала да третира домашните си прислужници. Не ставаше дума за материалното им положение — всеки господар се грижеше робите му да се чувстват възможно най-добре, — но обикновено на тях се гледаше като на предмети, пред които може спокойно да се разговаря за всичко. Самият Марий така и не бе възприел това отношение, защото както Цезар, а и баща му винаги отпращаше робите си, преди да засегне определени теми.

— Ужасно са приказливи — оплака се Цезар, когато вратите на триклиниума се затвориха и двамата с гостенина останаха насаме, — а отгоре на всичко сме заобиколени от любопитни съседи. Рим може да е голям град, но разнесе ли се някоя мълва из Палатина, все едно живееш на село! Приятелки на Марция дори плащали на робите си да им съобщават клюки, а ако клюката се окажела вярна, възнаграждавали ги двойно, представяш ли си! Освен това да не забравяме, че робите не са лишени от чувства и разсъдък и винаги е по-добре да ги държиш надалеч от личните си тревоги.

— Знаеш ли, Гай Юлий, според мен си роден за консул. Първо консул, а после, като станеш на възраст, и за цензор. Именно хора като теб ни трябват за цензори — искрено отбеляза Марий.

— Напълно съм съгласен с теб, Гай Марий, трябваше да бъда избран за консул! Но нямам достатъчно пари, за да се издигна толкова високо.

— А аз имам, и то предостатъчно. Затова ли ме покани? И не ми позволяваше да се напия?

Цезар го погледна изумен:

— Скъпи Гай Марий, какви ги говориш! Та аз вече наближавам шестдесетте! На тази възраст кой ще тръгне тепърва да прави кариера? Не, мисля единствено за синовете си и за техните синове, когато им дойде времето.

Марий се понадигна и се обърна върху кушетката, така че да застане лице в лице с домакина си, който направи същото. Чашата му беше празна и той посегна към амфората, за да си я напълни. Този път не си направи труда да разрежда виното и когато го опита, остана буквално смаян:

— Нима цяла вечер съм развалял с вода тази божествена течност? — попита той смаяно.

Цезар се усмихна развеселен.

— Не, бъди спокоен. Не съм чак толкова богат. Онова вино, което пихме досега, беше най-обикновено. Но това пред теб винаги го пазя за специални случаи.

— Тогава да се чувствам поласкан — погледна го изпод веждите си Марий. — Какво очакваш от мен, Гай Юлий?

— Помощ. И ти предлагам моята в замяна — отговори му Цезар и също наля чашата си с превъзходното питие, което им бяха донесли.

— И как трябва да се осъществи тази взаимна помощ?

— Много просто. Като те направя член на семейството си.

— Какво?

— Предлагам ти една от двете ми дъщери — спокойно рече той.

— Предлагаш ми да сключа брак?

— Разбира се!

— Ха! Това се казва идея! — За Марий не беше трудно да проумее истинската стойност на предложението. Той отпи още една глътка от фалернското вино и се умълча.

— Вземеш ли за жена една Юлия, повече никой не би могъл да се прави, че не те забелязва — започна да го увещава Цезар. — За щастие не си се сдобил със син, нито с дъщеря. Така че е съвсем естествено да си търсиш млада жена, по възможност от род, който да се слави със своята плодовитост. Никой няма да те упрекне, ако го направиш; в това няма нищо изненадващо. И ако случайно се ожениш за една Юлия от прастар патрициански род, то и децата ти ще имат патрицианска кръв в жилите си. Макар и косвено, бракът с една Юлия ще направи самия теб благородник, Гай Марий. Занапред ще принуждаваш другите да се държат по начин, по-различен от сегашния, тъй като името ти ще се ползва с „дигнитас“ — почест и слава, на която се радват малко други. Юлиите винаги са били най-знатната от римските фамилии. Пари може и да нямаме. Но притежаваме дигнитас и тя ще ни остане завинаги. Юлий Цезарите водят своето потекло по права линия от самата богиня Венера — чрез внука й Иул, син на Еней. И поне част от нашия блясък ще озари и теб.

Цезар остави чашата си на масата и въздъхна, но усмивката не изчезна от лицето му.

— Уверявам те, Гай Марий, всичко това е истина! Уви, аз самият не съм най-възрастният жив представител на славния Юлиев род, но в скриновете си още пазим восъчните маски на предците си. Можем да проследим родословното си дърво повече от хиляда години назад. Другото име на майката на Ромул и Рем, или както я знаят повечето хора — Рея Силвия — всъщност е Юлия! Именно нея е познал Марс, за да се заченат божествените близнаци; на нея дължим тяхното превъплъщение в простосмъртни люде, без което Рим никога нямаше да бъде основан.

Цезар чак сияеше от гордост и щастие при тези си думи.

— Били сме царе на Алба Лонга, най-могъщия от всички латински градове, създаден не от друг, а от Иул, нашия предшественик. А когато градът бил разрушен от римляните, дедите ни били отведени насила в Рим, за да заемат подобаващото им се място в римската йерархия; със самото си присъствие те са придавали тежест на римските претенции за първенство сред латините. И макар Алба Лонга никога да не е била построена отново и до ден-днешен жрецът на Албанската планина е Юлий.

Тук Марий не можа да се въздържи и неволно ахна от удивление, но не каза нищо, защото не искаше да разсейва домакина.

— В днешно време — продължи Цезар, — няма с какво толкова да се похвалим. Все пак не може да се отрече, че дори и да не притежавам нужните средства, за да заемам висша длъжност, все пак не съм вън от играта. Само името ми е способно да повлияе върху голяма част от избирателите. Всеки, който е тръгнал да изкачва обществената стълбица, се е виждал принуден да търси под една или друга форма благословията ми, а сред аристокрацията няма да намериш човек, който да не ме уважава. Моята лична дигнитас досега с