Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)

Марий напълни отново чашата си и се облегна назад.

— А мога ли да те попитам, Гай Юлий, защо реши да дадеш подобна възможност точно на мен?

Цезар се понамръщи.

— Поради две причини — започна той. — Първата може да ти се стори доста странна и във всеки случай несериозна, но именно тя ми даде нужния кураж да скъсам със семейната традиция и да се опитам да извлека някаква печалба от децата си. Разбираш ли, вчера, когато се видяхме на церемонията, внезапно ми хрумна нещо. Винаги съм се смятал за човек, който не вярва на подобни неща, но мога да се закълна във всички богове, Гай Марий, че в един миг усетих как пред себе си имам човека, който — когато му дойде времето! — ще спаси Рим от ужасна опасност. Но също си казах, че ако не получиш своя шанс, Рим просто ще престане да съществува. — Тук той неволно потръпна. — Е, вярно е, че всеки римлянин е до известна степен суеверен, но сред старите фамилии на такива, може би въображаеми, предзнаменования винаги се е гледало изключително сериозно. Затова съм дълбоко убеден, че видението, което ме осени в онзи миг, е самата истина. Дори и днес не съм престанал да вярвам в смисъла му. И затова си казах: „Няма ли да бъде достойно, ако аз, един скромен сенатор, който никога не е имал правото да говори пред своите колеги, дам на Рим човека, от когото някой ден той ще се нуждае повече от всеки друг?“

— И у мен се е вселило подобно чувство — малко рязко го прекъсна Марий. — Не ме е напуснало още от времето, когато обсаждахме Нуманция.

— Виждаш ли! Значи двамата с теб виждаме еднакво бъдещето.

— А втората ти причина, Гай Юлий?

Той въздъхна:

— Вече съм достигнал възраст, когато повече не мога да се крия от тъжната истина, че не съм се погрижил за децата си така, както се очаква от баща като мен. С любов съм ги дарил, вярно е. И с материални удобства също, без да съм ги научил да тънат в разкош, спасявайки ги от зависимостта от него. Получили са необходимото образование. Но тази къща заедно с петстотинте югера земя в подножието на Албанската планина е всичко, което притежавам.

Той се надигна, преметна единия си крак връз другия и отново се приведе.

— Имам четири деца. Прекалено много, както добре знаеш. Двама сина и две дъщери. Това, което притежавам, няма да е достатъчно да осигуря политическата кариера на синовете си, не би могло дори да ги вкара в Сената. Ако разделя наследството между двамата, никой няма да отговаря на имуществения ценз за сенатор. Ако оставя всичко на по-големия, Секст, тогава той би могъл да живее така, както живея сега аз. Но по-малкият, Гай, ще остане без нищо и няма да го допуснат дори сред конниците. Ще се превърне във втори Луций Корнелий Сула — познаваш ли Луций Корнелий Сула? — попита Цезар.

— Не — отговори му Марий.

— Мащеха му живее точно до нас — ужасна жена. От ниско потекло, проста, колкото си искаш, но затова пък богата, та се не знае. Но така или иначе си има кръвен роднина, който ще наследи всичките й пари; мисля, че й се пада племенник. Питаш се откъде знам всичко това ли? Ами защото имам нещастието, освен да съм й съсед, да бъда и сенатор. Веднъж ме помоли да й помогна при писане на завещанието й и през цялото време не млъкна. Доведеният й син, Луций Корнелий Сула, живеел при нея, ако се вярва на думите й просто защото нямал къде другаде да отиде. Представяш ли си — един патриций, който вече би трябвало да заеме мястото си в Сената, но няма никаква надежда това да се случи дори в по-далечно бъдеще. Докарали са го до просешка тояга! Те произхождат от голямата фамилия на Корнелиите, но от поколение на поколение изпадат все повече и повече. Баща му не притежаваше практически нищо и което беше още по-голяма беда за Луций Корнелий, имаше слабост към чашката, така че в последните години от живота си пропи и малкото, което можеше да остави на сина си. Именно бащата преди няколко години се ожени за съседката ми, която, след като той си замина оттук, прибра сина му под стряхата си, но не може да направи нищо повече за него. Ако питаш мен, ти, Гай Марий, си направо щастливец в сравнение с Луций Корнелий Сула, защото поне произхождаш от богато семейство, с чиято помощ успя още при първата възможност да влезеш в Сената. Макар и нов човек, с тези свои качества и силната финансова подкрепа на фамилията си все някога щеше да станеш сенатор, независимо че не си патриций. Но ако не притежаваше нужния милион, нямаше да успееш. Докато потеклото на Луций Корнелий Сула и по майчина, и по бащина линия му дава пълното право да заеме своето място сред управляващите, ако бедността не му препречваше пътя, и то навярно завинаги. А аз съм твърде загрижен за съдбата на малкия си син, за да го оставя него или неговите синове да изпаднат в положението на един Луций Корнелий Сула — заключи разгорещено Цезар.

— Но потеклото си остава въпрос на случайност, на късмет! — отказваше да се съгласи Марий. — Защо трябва да позволяваме толкова много неща да зависят от него?

— А защо да зависят от парите? — на свой ред му възрази домакинът. — Хайде, Гай Марий, трябва да признаеш, че навсякъде по света човек е ценен и според произхода, и според парите си. Дори аз лично намирам римското общество за едно от най-гъвкавите и подвижни в този смисъл. В сравнение с царството на партите Рим е също толкова идеален, колкото и хипотетичната република на Платон! Имаме достатъчно много случаи на хора, които са тръгнали от нищото и са се издигнали до най-високите стъпала на властта. Не че аз лично изпитвам кой знае какви симпатии към тях — допълни той. — Борбата за власт понякога напълно ги лишава от човешкия им облик.

— Тогава по-добре Луций Корнелий Сула да си остане там, където се намира и сега — подметна събеседникът.

— В никакъв случай! — твърдо настояваше на своето Цезар. — Признавам, Гай Марий, че в качеството си на нов човек е трябвало да понасяш много повече несгоди, отколкото си заслужил, но никога не ще се отрека от съсловието, в което съм се родил и израснал, а това значи да заставам зад всеки един Луций Корнелий Сула!

Но той скоро възвърна деловия си вид и мина по същество:

— Всъщност сега ме занимава съдбата на децата ми. Дъщерите ми, Гай Марий, не разполагат с никаква зестра! Не мога да им осигуря дори най-скромна рента, защото и нея ще трябва да плащат синовете ми. Това означава, че дъщерите ми нямат никаква възможност да се омъжат за хора от своята среда. Прощавай, Гай Марий, ако с тези думи те засягам. Нямах предвид хора като теб, а исках да кажа… — Махна безпомощно с ръце. — Най-добре да си започна изречението отначало. Искам да кажа, че ще трябва да дам дъщерите си на хора, които не харесвам, не уважавам и с които не искам да имам нищо общо. Не че бих ги омъжил за някой патриций, ако и той не ми харесва! Желанието ми е те да открият в съпруга си свестен, разбран и достоен мъж. Но при това положение нямам възможност да избирам. Онези, които ще се предложат за кандидати за дъщерите ми, ще представляват жалки, самонадеяни неблагодарници, които по-скоро бих изритал в задника, камо ли да им подам ръка. То е като да си богата вдовица: никой честен човек няма да те поиска от страх да не го заклеймят, че се е оженил заради богатството й, така че в края на краищата ще се омъжиш за онзи, който наистина те желае само заради него.

Цезар се обърна и провеси крака над ръба на кушетката.

— Имаш ли нещо против, Гай Марий, ако излезем да се поразходим в градината? Знам, че е студено, но ще се облечем. Тази вечер не беше никак лесна за мен, а и продължи доста дълго. Ако останем така, съвсем ще се схвана.

Безмълвно Марий се наведе, вдигна обувките на Цезар, нахлузи ги на краката му и ги завърза с лекота, на която бяха способни само хора, организирани като него. После обу и своите и хванал под ръка домакина си, се надигна от ложето.

— Ето това най-много ми харесва у теб — обърна се към него Цезар. — Никога не задаваш излишни въпроси.

Перистилът беше малък, но затова пък притежаваше очарование, което рядко се срещаше другаде. Въпреки сезона атмосферата от лятото се беше запазила, като сред вечнозелените храсти се забелязваха и ароматични треви, които изпълваха въздуха със свежест и благоухание. С удоволствие Марий отбеляза, че Юлий Цезарите са запазили някои привички, останали от времето, когато предците им са живеели по-близо до природата: под самия ръб на стрехите, където можеха да бъдат напичани от слънцето, без да се мокрят от дъжда и снега, бяха окачени да се сушат стотици тънки връзчици бълхавче, досущ като в родния му дом в