купила. Но дали Властелинът на светлината наистина е имал толкова руси коси, толкова сини очи и толкова розова кожа? Пък и как може да се възхищава човек от скулптор, до такава степен отдалечен от аскетизма, че е превърнал всички пръсти на ръцете на Дафне в абсолютно идентични зелени клонки, я тези на краката й — в също така еднакви черно-кафяви корени? Глупакът му с глупак, навярно убеден, че това е върховното му постижение, дори бе разкрасил гърдата на Дафне — единствения й човешки атрибут — с капчици розова мъзга, стичаща се от едрото зърно. Нямаше как, Сула трябваше през цялото време да се прави, че не вижда това недоразумение насред градината, защото иначе навярно отдавна да му е теглил секирата.
— Какво правя аз тук? — попита той бедната Дафне, която, ако се вярваше на легендата, би трябвало да бъде ужасена, но вместо това само се усмихваше глуповато на своя мъчител.
Тя не му отговори.
— Какво правя тук? — попита Сула Аполон.
И той не му отговори.
Сула притисна с ръка очите си и започна едно добре познато упражнение, чиято, цел беше да си вдъхне сили и ако не да приеме тежката си съдба, то поне стоически да се примири с нея. Гавий! Трябваше да мисли повече за Гавий, отколкото за Стих. Да мисли за Квинт Гавий Миртон, който си беше направил труда да го понаучи на нещо.
Бяха се запознали скоро след седмия рожден ден на Сула, докато слабичкото, но пък иначе жилаво момче помагаше една вечер на пияния си баща да се прибере в тогавашното им жилище — една- единствена стаичка някъде по Викус Сандалариус. Сула Старши взе, че се стовари насред улицата и момчето трудно би го повдигнало, ако не му се беше притекъл на помощ Квинт Гавий Миртон. Двамата успяха да домъкнат бащата до дома му и през цялото това време Миртон, който беше изключително заинтригуван не само от външността на Сула, но и от прекрасния му латински, не престана да го разпитва за живота му.
Сула Старши беше оставен да си почива върху рогозката, а старият граматик се разположи върху единствения стол в стаята и продължи с разпита си, опитвайки се да изкопчи от момчето повече подробности за семейството му. Най-накрая се представи за учител и предложи на малкия да го научи безплатно на четмо и писмо. Бедата, в която Сула беше изпаднал, го беше ужасила повече, отколкото тревожеше самото момче: един патриций Корнелий, при това интелигентен и способен, да бъде обречен до края на живота си да гази из канавките на най-бедняшкия квартал в Рим? Не искаше да си го помисли. Момчето трябваше поне да се ограмоти, за да си намери по-късно работа като чиновник или писар! Ами ако някой ден изведнъж късметът на баща и син се обърне и той получи възможност да заживее, както подобава? Тогава неграмотността му отново би го лишила от бъдеще.
Сула се съгласи да тръгне на уроци, но мисълта, че ще ги получава безплатно, му се струваше противна. Когато можеше, той открадваше нещо оттук-оттам и бутваше в ръката на стария Квинт Гавий Миртон я някой сребърен денарий, я някое по-тлъсто пиленце, а когато порасна, започна и сам себе си да се продава, за да получава учителят му повече. Миртон навярно добре разбираше, че ученикът му си плаща учението с цената на собственото си унижение, но никога нищо не казваше. За него беше ясно, че ако момчето е готово да заплати такава висока цена за образованието си, то е само защото наистина си дава сметка за важността му. Затова приемаше сребърниците едва ли не на драго сърце и във всеки случай с благодарност, но с нищо не издаваше, че начинът, по който Сула се сдобива с парите си, го безпокои особено.
Сула много добре знаеше, че никога няма да се сбъдне мечтата му да бъде обучаван по риторика от някой велик адвокат, затова и отдаваше заслуженото на скромните усилия на Квинт Гавий Миртон да го направи човек за пред обществото. Благодарение на него той се научи да говори чист атически гръцки и ако не друго, то поне усвои основите на риториката. Домашната библиотека на Миртон се оказа достатъчно богата за ученик като него и Сула успя още като малък да изчете Омир, Пиндар и Хезиод, Платон и Менандър, Ератостен, Евклид и Архимед. Научи се да чете и на латински: Ений, Акций, Касий Хемина, Катон Цензор. Буквално изгълтваше от край до край всеки свитък, който попадаше в ръцете му, за да открие един свят, в който можеше да забрави за няколко часа собственото си положение, и в който властваха великите деяния и благородните герои, научните факти и философската фантазия, стилът на литератора и едновременно с това на математика. За щастие единственото нещо, с което бащата на Сула можеше да се похвали, и което нямаше как да изгуби, беше прекрасното владеене на латинския. Затова и Сула, що се отнасяше до неговия собствен латински, нямаше от какво да се срамува, което не му пречеше да говори перфектно и местния жаргон на Субура, а освен това и един друг латински, правилен, но все пак лишен от изящност, който се говореше от по-нисшите, но иначе активни люде в града. Така, в която и част на Рим да попаднеше, можеше да се чувства в свои води.
Открай време занятията в малкото училище на Квинт Гавий Миртон се провеждаха в един спокоен кът на Мацелум Купеденсис, пазара за подправки и цветя, който се намираше в източната част на Форум Романум. Понеже нямаше възможност да осигури помещение за себе си и класа си и според думите му „трябваше да разчита на обществената собственост“, какво по-добро място да напълни със знания дебелите римски глави на учениците си, ако не сред тежкия аромат на рози и теменужки, на пипер и канела?
Миртон така и не беше успял да стане частен учител на някое глезено плебейско синче, нито поне преподавател в училище, където да работи с пет-шест деца от конническото съсловие далеч от студа и уличната шумотевица. Не, той можеше да се радва на единствения си роб, който му разгъваше стол насред пазара, там, където купувачите все пак нямаше как да ги сгазят по невнимание, разгъваше столчета и за учениците му, за да могат да се заемат с четенето, писането и смятането, без да ги е грижа, че са под открито небе, а наоколо се разнасят крясъците на продавачите, които така и не се уморяваха да хвалят подправките и цветята си. Ако не се беше харесал на търговците по Кудеденис, а и което беше по-важно, ако не беше взел за ученици срещу по-ниски такси някои от децата им, навярно отдавна да се е изселил принудително от импровизираното си училище. Но понеже беше симпатичен, а и не се стискаше с уроците си, до самата си смърт — а той умря, когато Сула беше на петнайсет — Миртон си преподаваше във все същото кътче от пазара.
Взимаше по десет сестерции на седмица от ученик и обикновено предаваше на група от по десет- петнайсет деца (повечето от които момчета, но винаги се намираха и по няколко момичета). Така си осигуряваше доход от около пет хиляди сестерции годишно: от тях две хиляди отиваха за наем на голямата, самостоятелна стая, която държеше в къщата на един стар ученик, още хиляда изхарчваше за храна за себе си и за възстаричкия си, но затова пък предан роб, а останалото хвърляше за книги. По празник или пазарен ден, когато не водеше занятия, той винаги можеше да бъде открит из книжарниците и библиотеките по Аргилетум, широката улица, която тръгваше от Форум Романум и минаваше покрай Емилиевата базилика и сградата на Сената.
— Ех, Луций Корнелий — имаше той навик да казва на момчето, ако го срещнеше след урока, опитвайки се отчаяно (макар че никога не се издаваше на глас) да го задържи възможно най-далеч от опасностите на улицата, — някъде из този огромен свят някой мъж или жена е скрил от хората трудовете на Аристотел! Само ако знаеш колко копнея да прочета написаното от този велик човек! Такова огромно творчество, такъв гений! Та представяш ли си, бил е учител на самия Александър Велики! Казват, че е писал за абсолютно всичко: за доброто и злото, за звездите и атомите, за душите и ада, за кучетата и котките, за листата по дърветата и човешките мускули, за боговете и хората, за системите на мисълта и хаоса на безумието. Каква ли наслада ще бъде за човек като мен да прочете изгубените творби на Аристотел!
И тогава той вдигаше рамене, започваше да цъка с език като дете по начина, по който от десетилетия беше карал учениците си да му се смеят зад гърба, удряше с юмрука на едната си ръка по дланта на другата в знак на безпомощност, за да се потопи отново в опияняващата миризма на кожа, излъчвана от пергаментовите свитъци в кошовете.
— Но както и да е — продължаваше Миртон, — няма от какво да се оплаквам. Нали и така си имам Омир и Платон.
Когато той умря, а това се случи като по някакво злокобно проклятие само няколко дни, след като старият му роб се беше подхлъзнал по заледените стълби и си беше строшил врата („Интересно как — мислеше си Сула, — ако връзката между двама души се прекъсне така внезапно, умират и двамата.“), се видя колко го бяха обичали наистина. Беднякът Квинт Гавий Миртон нямаше да бъде погребан по бедняшки, захвърлен в обиците гробове насред Агера. Не, той щеше да бъде изпратен до последната си обител с дълго шествие, щеше да си получи своите професионални оплаквачки, щеше да чуе похвално слово за делата си,
