Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)

гледаше към Големия цирк и Капенската порта.

Тук къщите бяха по-нарядко и между тях имаше много зелени площи. Палациумът не беше сред най- елегантните квартали, тъй като се намираше сравнително далеч от Форум Романум. Без да обръща внимание на студа, макар да беше облечен само в домашната си туника, Сула седна върху някакъв камък и се загледа в картината пред себе си; не към празните трибуни на цирка, нито към красивите храмове върху Авентинския хълм, но към самия себе си: представи си как се впуска в едно безкрайно и ужасно бъдеще, как тялото му се издължава, издължава, за да се превърне в неравен път от кожа и кости, по който никой никога не би тръгнал, защото не води никъде. Беше му тежко на душата също както понякога му ставаше тежко на стомаха, без да може да заглуши болката дори да се облекчи; внезапно усети, че целият се тресе, та чак зъбите му тракат, а от гърлото му се разнасят болезнени стенания.

— Зле ли ти е? — изведнъж се дочу нечий тих и плах гласец.

Първоначално не можеше да види нищо, защото обхваналата го агония, сякаш бе отнела зрението му, но после погледът му се проясни и Сула съзря пред себе си нечия остра брадичка, златисти кичури коса, лице, напомнящо голямо сърце, украсено от две огромни, меденокафяви очи, в което се четеше неподправена тревога.

Младата жена клекна срещу него, загърната в тежката, домашно направена дреха, точно както я беше видял в градината на разрушената Флакиева къща.

— Юлия — потръпна от изненада Сула.

— Не, Юлия е сестра ми. На мен ми викат Юлила — усмихна му се тя. — Зле ли ти е, Луций Корнелий?

— Не и за да се вика доктор.

Разсъдъкът му се връщаше и трябваше да си признае, че още веднъж Никополис бе познала — на другия ден вече нямаше да има и помен от мрачните му настроения.

— Толкова бих искал… толкова, толкова бих искал да полудея! — отговори й Сула. — Но, изглежда, не ми се удава.

Момичето не помръдна от мястото си.

— Значи Фуриите още не те искат при себе си.

— Ти сама ли си? — погледна я той укорително. — Какво ги е прихванало родителите ти да те пускат да се разхождаш по това време?

— Робинята ми е с мен — спокойно му отвърна тя и се отпусна на земята. В очите й проблесна палава искрица, а устните й издайнически се извиха в краищата си. — Тя е добро момиче. Изключително предана и дискретна.

— Искаш да кажеш, че те оставя да си ходиш, където искаш, и не те издава на баща ти. Но един ден — отбеляза човекът, когото винаги хващаха, — ще те хванат.

— Но дотогава защо да се тревожа за такива неща?

Юлила се умълча и внимателно заразглежда лицето му, очевидно доволна от това, което вижда.

— Върви си вкъщи, Юлила — въздъхна той. — Ако ще те залавят, по-добре да не е с мен.

— Защото си лоша партия, нали? — попита момичето.

Той не можа да се въздържи и се усмихна.

— Ако така ти харесва.

— Но аз не мисля, че си!

О, какви богове му я бяха пратили? Заслужаваха само благодарности! Сула се отпусна. Изведнъж му се стори, че е станал неузнаваемо лек, сякаш наистина някакъв незнаен, добродушен бог се е разшетал около него. Необичайно усещане за човек, който никога не е познал доброто.

— Аз наистина съм лоша партия, Юлила.

— Глупости! — настояваше на своето тя.

Сула разбираше добре жените, а пред себе си имаше момиче, което беше готово едва ли не да се просне в краката му. Вътрешният му глас обаче не преставаше да го убеждава, че подобна грешка не бива да допуска, че трябва да бъде груб, за да развали цялата магия и да се отърве от неканената си събеседничка. Ала не му беше по силите. Не и с момиче като това, то не го заслужаваше. За нея той трябваше да бръкне дълбоко в торбата с лъжите и да извади оттам най-лъскавия Луций Корнелий Сула: онзи, освободеният от всякакъв фалш, невинният, неопетненият.

— Е, благодаря ти за доверието, млада Юлило — малко колебливо рече той, защото не знаеше какво точно й се иска да чуе, а държеше да й направи впечатление.

— Не бързам — каза му тя със сериозен тон. — Искаш ли да поговорим?

Сула й направи място върху камъка.

— Добре. Но седни до мен. Земята е много влажна.

— Казват — започна тя, — че ти си позор за рода си. Но аз самата не виждам с какво си заслужил подобни оценки, след като тъй и тъй не ти е била предоставена никаква възможност да постигнеш нещо повече.

— Имам някакво смътно чувство, че авторът на тази забележка е баща ти.

— На коя забележка?

— Че съм бил позор за рода си.

Тя беше безкрайно учудена.

— О, не! Не и тата! Той е най-мъдрият човек на земята!

— Докато моят баща беше най-глупавият. Двамата с теб стоим на противоположните полюси в римското общество, млада Юлило.

Тя се беше захванала да къса дългите треви около камъка, издърпваше ги заедно с корените и с чевръстите си пръсти ги оплиташе на венец.

— Ето — подаде го тя на Сула, щом венецът беше готов.

На него изведнъж му секна дъхът; бъдещето изведнъж се сви пред очите му в някакъв могъщ спазъм и макар и само за миг му се показа напълно различно.

— Венец от трева! — зачуди се той. — Не! Не и за мен!

— Разбира се, че е за теб — настояваше Юлила, но понеже той така и не посегна да го поеме от ръцете й, тя сама се приведе и му го сложи на главата. — По-добре щеше да е, ако имаше цветя, но по това време на годината…

Тя наистина не разбираше! Но пък и той нямаше да седне да й обяснява, затова й напомни:

— Но венец от цветя се дава само на любимия.

— Ти си любимият ми — нежно изрече момичето.

— Само за кратко, малката, а после ще ти мине и няма дори да си спомняш за мен.

— Нищо подобно!

Сула скочи на крака и се засмя:

— Я стига! Та ти си само на петнайсет!

— На шестнайсет! — възрази му девойката веднага.

— Петнайсет, шестнайсет, къде е разликата? Ти си си просто едно дете.

Юлила се изчерви от възмущение и в погледа й проблесна гняв.

— Не съм дете! — извика му тя.

— Разбира се, че си — засмя се той отново. — Погледни се само каква си ми пухкавичка, като някакво кученце.

Така беше по-добре! Трябва да я постави на мястото й, докато е време.

Но като че ли се беше престарал. Беше я засегнал твърде дълбоко, беше я наранил в самата душа и изведнъж беше убил цялото й желание.

— Нима не съм хубава? — попита Юлила. — Винаги съм си мислила, че съм.

— Да пораснеш е неприятна работа — рязко отсече Сула. — Предполагам, че почти всички родители казват на момиченцата си, че са хубави. Но светът гледа с други очи. Като пораснеш, ще бъдеш достатъчно привлекателна, за да си намериш съпруг.

— Но аз искам единствено теб — едва-едва промълви тя.

— Стига толкова. Най-добре да престанеш да си правиш илюзии, дебеличкото ми кученце. А сега бягай, преди да съм ти дръпнал опашката. Хайде, къш!