— Пада му се на старата курва. Знаеш ли, че той умишлено не е позволявал на момчето да се научи да чете пише!
Но дисагите върху гърба му отново предизвикаха подозрения.
— Толкова ли ни нямаш доверие, че ги взимаш отново със себе си? — попита тя.
— Не съм чак такъв глупак — каза й Сула на сбогуване.
Пусто женско любопитство! Оказа се глупак. Как можа да не се сети какво го чака вкъщи? Затова трябваше възможно най-бързо да отиде до Големия пазар, където да прекара около час, съсредоточен с какво точно да донапълни торбите си, похарчвайки и последните остатъци от хилядата си денария, които бе мислил да запази за бъдещето. Пфу, жени! Да не си заврат носа някъде! Как можа да не се сети навреме?
И така дисагите започнаха да се пукат по шевовете от шалове и гривни, от пъстри източни чехлички и финтифлюшки за коса. На вратата на Клитумна го посрещна все същият роб, който му съобщи, че дамите и господарят Стих са вече в триклиния, но са предпочели да поизчакат още малко, преди да започнат с вечерята.
— Кажи им, че идвам след малко — заръча му Сула и се запъти към покоите на Никополис.
Наоколо нямаше признаци на живот, но за всеки случай Сула затвори кепенците на прозореца и залости здраво вратата зад гърба си. Нахвърли набързо накупените подаръци върху писалището, а до тях няколкото свитъка с книги, които си беше харесал по време на пътешествието. Едната от двете дисаги така и остана непобутната. От другата бяха наизвадени няколко ката дрехи, които си намериха място върху леглото, а след тях се подаде чифт навити чорапи. Сула забърника внимателно из тях и извади две мънички шишенца със запушалки, грижливо запечатани с восък. После се показа и една на вид най-обикновена дървена кутийка, достатъчно малка, за да се изгуби в шепата му. Сякаш не можеше да устои на изкушението, той повдигна капачето й, което между другото си пасваше прекрасно с отвора на кутийката, и погледна вътре. Съдържанието й като че ли с нищо не можеше да привлече интереса на любопитния: само няколко щипки сивкавобял прашец. Сула му се полюбува малко, сетне пръстите му наместиха капачето и кутийката трябваше да си намери мястото сред останалите вещи. Но къде? Погледът му обиколи стаята и веждите му неволно се сбърчиха в колебание.
До стената беше опряна дълга, тясна маса, върху която бяха струпани няколко дървени шкафа, издялани във формата на миниатюрни храмове: единствените реликви, останали от славния някога род на Корнелий Суланите. Всичко, което Луций Корнелий беше наследил от баща си, всичко, което баща му не бе успял да продаде за пиене, по-вероятно, защото не си беше намерил купувач, отколкото, защото сърцето не би му позволило да се раздели с тях. Шкафовете бяха пет на брой, всеки от тях представляващ куб с размери две на две на две стъпки; пред всеки стояха две колони, а между тях бяха изрисувани дървени вратички; отгоре пък фронтон с изваяни миниатюрни копия на скулптури на върха и по краищата, а върху антеблемента под фронтона изписано нечие име. Първото беше на легендарния прародител на цялата фамилия на Корнелиите, сиреч и на седемте й патрициански разклонения; второто — на Публий Корнелий Руфин, консул и диктатор преди повече от двеста години; третото на сина му, два пъти консул и веднъж диктатор по време на Самнитските войни, по-късно изгонен от Сената, задето скришом си присвоил някаква сребърна посуда; четвъртото на първия Руфин, наречен Сула, през целия си живот жрец на Юпитер; и последното на неговия син, претора Публий Корнелий Сула Руфин, известен с това, че е организирал първите „луди Аполинарес“, игрите в чест на Аполон.
Сула си избра шкафа с името на най-стария Сула и внимателно отвори вратичката му, опасявайки се да не повреди дървото, което с годините на нехайно отношение бе станало твърде крехко и можеше да се строши между пръстите. Навремето цветовете му са били ярки, а мъничките релефни фигурки — ясно очертани, но сега шарките се бяха изгубили, а миниатюрите — изпочупени. Един ден Луций Корнелий се беше зарекъл, че на всяка цена трябва да намери пари не само за възстановяването на домашните реликви, но и за нов дом, където да ги изложи гордо насред просторния атрий. Така или иначе, за момента те щяха да му послужат за скривалище на двете шишенца и на кутийката с бял прах, а от тях най-удобен изглеждаше шкафът с името на Сула, фламен Диалис, за времето си най-святата личност в цял Рим — служителя на Юпитер Оптимус Максимус.
Вътре в самия шкаф се намираше восъчната маска на прадядото, изляна върху лицето му и украсена с перука, която да я превърне в едва ли не точно копие на човека, когото изобразяваше. Дори очите си стояха на мястото и се блещеха срещу Сула, по-скоро сини, отколкото сиви; кожата на Руфин беше светла, но не чак толкова, колкото на правнука, косата, гъста и заплетена на множество къдрици, също беше червеникава, но повече с цвят на морков, отколкото на злато. Около маската беше оставено достатъчно празно място, за да може човек да бръкне зад нея и да я откачи от дървената имитация на глава, върху която беше закрепена. За последен път лицето на прадядото се беше показало на бял свят при погребението на Сула Старши, за чието заплащане синът и до ден-днешен предпочиташе да не си спомня, като се има предвид каква противна личност уреждаше нещата.
Сула затвори вратичките с известно благоговение, после прокара пръсти по гладката повърхност на стъпалцата на подиума. Наглед те не правеха впечатление с нищо, но като всеки истински храм и този имаше двоен под. Натисна, където трябваше и изведнъж стълбите, водещи към миниатюрното светилище, се оказаха не друго, а обикновено чекмедже. По принцип то не беше предвидено да служи за скривалище, а по-скоро в него да се пазят описаните върху пергамент славни деяния на покойния предшественик, както и подробните данни относно ръста, походката, маниерите, му, физическите му особености и типичните му жестове. Защото случеше ли се някой Корнелий Сула да умре, за погребалната му церемония се наемаше специален актьор, който да прилича възможно най-много на блаженопочиващия му прародител, създавайки така впечатлението самият той да се е завърнал от царството на мъртвите, за да съпроводи поредната брънка от благородната си фамилия по дългия й път от щастливия свят на живите, където някога сам се е разполагал, до крайната спирка за всеки простосмъртен.
Документите, в които беше събрано всичко известно за Юпитеровия жрец Публий Корнелий Сула Руфин, все още си седяха в чекмеджето, но около тях се намери достатъчно празно място за двете шишенца и кутийката. Сула ги пъхна вътре, затвори чекмеджето и го намести така, че ничий любопитен поглед да не открие за какво служат стъпалата към храма. Руфин единствен щеше да узнае тайната му.
Поуспокоен, отвори кепенците на прозореца и вратата към градината и събра накуп дрънкулките и парцалчетата от писалището. По лицето му се изписа злорада усмивка, когато измежду няколкото свитъка, оставени до тях, ръката му извади един по-различен.
Както можеше да се очаква, Луций Гавий Стих беше заел почетното място в десния край на ложето в средата. Това беше от малкото римски домове, където и жените се хранеха излегнали, тъй като и Клитумна, и Никополис отдавна се бяха разделили с всякакви предразсъдъци относно нормите за благоприличие.
— Ето ви и вас, момичета — поздрави Сула, обсипвайки с подаръци двете жени с щастливи лица, които като слънчогледи се бяха обърнали към него. Подаръците бяха добре подбрани: хем да се срещат по-рядко по римските сергии, хем никоя жена да не се срамува да си ги сложи, щом излиза навън.
Но преди да се излегне между двете жени, които само това и чакаха, той мина пред Стих и му подаде книжката.
— Ето нещичко и за теб, Стих.
И докато се наместваше между любовниците си, които се бяха размъркали като котета от удоволствие, Стих, озадачен от това как тъй и той е бил удостоен с честта да получи подарък от новопристигналия, развърза връзчиците около свитъка и нетърпеливо го разгърна. Изведнъж по пъпчивите му бузи изригнаха две аленочервени петънца, а ококорените му очи лакомо запоглъщаха красивите рисунки по папируса, изобразяващи две изящни мъжки фигури, надарени с еректирали пениси, които изпълняват, легнали една върху друга всевъзможни физически упражнения. Разтрепераните му пръсти набързо навиха обратно свитъка и колкото и да му беше трудно, трябваше да намери малко смелост и да хвърли поне един поглед на необичайния си благодетел. Хищните очи на Сула се показваха иззад косите на Клитумна, готови да го разкъсат в мълчаливо презрение.
— Благодаря ти, Луций Корнелий — прописка гласчето на Стих.
— За мен беше удоволствие, Луций Гавий — отвърна му някак приглушено той.
В този миг беше поднесено и така нареченото „густацио“ — първото ястие, — за което Сула бе сигурен,
