Юлила така и направи, а робинята изостана и отчаяно й викаше да я изчака. Сула ги наблюдаваше как се спускат една след друга по склона и чак след като изчезнаха, седна отново на камъка.
Венецът стоеше все още върху главата му и контрастираше с огнените му къдрици. Сула вдигна ръка, за да го свали, но не го хвърли. Остана известно време да се взира в изсъхналите тревички, след което го прибра в пазвата си и пое към къщи.
Бедното дете. Все пак беше я обидил незаслужено. Но трябваше на всяка цена да я отблъсне от себе си. Само това му липсваше, съседката на Клитумна да скита нощно време пред къщата й, и при това да има за баща сенатор.
Но докато слизаше надолу към дома си, на всяка крачка усещаше как изсъхналата трева го боде в гърдите, напомняйки му за себе си. „Корона Граминея“. Венец от трева. При това даден му на Палатина, където още преди векове Ромул е положил основите на своя град, където са се гушели една до друга сламените колибки като онази до Стълбите на Какус, която и досега се пазеше като талисман от гражданите. Венец от трева, даден му от самото въплъщение на Венера — при това от една от дъщерите й, Юлия. Това беше знамение.
— Ако всичко свърши тъй, както искам, ще издигна храм в твоя чест, Венера Победителка! — зарече се той на глас.
Защото най-сетне пред очите му се разгърна истинският път, който трябваше да следва. Опасен. Отчайващ. Но за човек, който няма какво да губи и иска всичко да спечели, това беше единственият възможен път.
Вече се здрачаваше, когато робът му отвори вратата у Клитумна и Сула попита къде са жените. Двете го чакаха в триклиния, застанали една до друга, за да могат да го обсъждат, без да извисяват глас. Всъщност нямаше съмнение, че именно той беше обект на разговора им. Както се излежаваха върху кушетката, и двете скочиха като по нечий знак при влизането му, опитвайки се да изглеждат възможно най-невинни и невъзмутими.
— Искам пари — смело заяви Сула.
— Ама Луций Корнелий… — мигновено настръхна Клитумна.
— Млъкни, стара развратнице! Искам пари.
— Но Луций Корнелий!
— Заминавам на почивка — беше единственото обяснение, което той щеше да им даде, без дори да се излегне до тях. — Зависи от вас. Ако искате да се върна — за да получавате още от това, което притежавам, — ще ми дадете хиляда денария. Ако ли не, напускам Рим завинаги.
— Всяка от нас ще ти даде по петстотин — неочаквано се съгласи Никополис, като се опитваше да разбере по погледа му какво си е наумил.
— Сега, веднага — настоя Сула.
— Може би няма да намерим толкова в къщата — опита се да се измъкне гъркинята.
— По-добре да се поразтърсите, защото нямам намерение да чакам.
Когато след петнайсетина минути Никополис отиде до стаята му, той вече си приготвяше багажа. Тя седна на леглото му и без да продума, зачака да благоволи да я погледне.
Накрая не се стърпя и отвори първа уста:
— Ще си получиш парите. Клитумна прати иконома при банкера. Къде ще ходиш?
— Не знам, пък и не ме интересува. Просто ми се ще да се махна оттук. — Опитваше се той да сгъне с възможно най-малко движения чорапите си на топка, преди да ги пъхне в ботушите.
— Събираш си багажа като истински войник.
— Откъде знаеш как войниците си събират багажа?
— О, ами по едно време бях любовница на военен трибун. Можеш ли да повярваш, дори вървях в строя. На какво ли не е способен един млад човек в името на любовта! Обожавах го. Затова го придружавах навсякъде. В Испания, после в Азия — въздъхна Никополис.
— И какво стана накрая? — попита Сула, докато сгъваше една от по-елегантните си туники около кожени гащи.
— Убиха го в Македония, а аз се върнах вкъщи.
Изведнъж я обзе някаква печал и съжаление, но не толкова към покойния й любовник, колкото към Луций Корнелий, красивия лъв, който беше заловен и хвърлен на арената.
— Беше ми завещал всичко, което притежаваше, и така изведнъж се оказах доста богата. В ония времена за армията падаше голяма плячка.
— Искрени съболезнования. — Той прибра бръснача си в кожения калъф и го пусна в дисагите.
Лицето на Никополис се разкриви и тя проплака:
— Ужасна къща! О, как само я мразя! Всички ние сме огорчени и нещастни. Колко са истински приятните неща, които си казваме? Почти сме ги забравили. Знаем само да се обиждаме, да бълваме злоба и омраза. Защо изобщо съм тук?
— Защото, скъпа, си започнала малко да поовехтяваш — отговори й Сула, който ни най-малко не смяташе да й възразява. — Вече не си онова момиче, което е марширувало с легионите из Испания и Азия.
— А ти ни мразиш всички — каза тя. — На това ли се дължи цялата тази тежка атмосфера? Единствено на теб? При това мога да се закълна, че тепърва ще става още по-зле.
— Съгласен съм. Затова и смятам да изчезна за известно време. — Затегна той ремъците на двете торби и с лекота ги вдигна от земята. — Искам да се почувствам свободен. Да отида в някой голям провинциален град, където да харча като луд, без някой да познат да види тъпата ми мутра, да ям и пия до пръсване, да направя деца на поне пет-шест момиченца, да му ударя едно петдесет-шейсет въргала с мъжищата, дето си мислят, че и с една ръка ще ме оправят, да се запозная с всички хубави момченца по пътя и да им скъсам нежните задничета — усмихна се зловещо Сула. — А след това, скъпа, имаш думата ми, че ще се прибера като послушно кученце у дома при теб, Стихчо — Свинчо и леля Клити, и всички ще заживеем щастливо.
Това, което не й каза, беше, че смята да вземе със себе си и Метробий; нямаше да го съобщи и на Сцилакс.
А дори Метробий нямаше представа какви всъщност са намеренията му. Защото изобщо не ставаше дума за почивка. Сула щеше да започне едно научно изследване, в което да се просвети по известни въпроси от фармакологията, химията и ботаниката.
Върна се в Рим едва в края на април. Остави Метробий на прага на елегантния апартамент на Сцилакс на Целийския хълм, вън от Сервиевите стени и отиде до Валис Каменарум, за да върне двуколката и мулетата, взети под наем заради пътешествието. Беше си платил още в началото, така че просто нарами дисагите си на гръб и пое пеша из града. Не беше взимал роби със себе си, та затова през цялото време с Метробий бе трябвало да разчитат на прислугата из всевъзможните странноприемници и пощенски станции на полуострова.
Докато изкачваше Апиевия път към Капенската порта, която като с нож разсичаше зидарията на двадесет стъпки високата римска крепостна стена, Сула си рече, че градът го посреща изключително благосклонно. Легендата гласеше, че Сервиевите стени, защищаващи Рим, са били построени от цар Сервий Тулий още преди да е била установена републиката, но като повечето истински аристократи Сула добре знаеше, че укрепленията са се появили на бял свят най-много триста години по-рано, след плячкосването на града от галите. Дивите орди на галите се бяха спуснали откъм Западните Алпи, бяха се изсипали като лавина из долината на реката Пад, пробивайки си лека-полека път едновременно от изток и от запад към сърцето на Италия. Много от тях се бяха заселили, където им се харесаше, особено в Умбрия и Пиценум, но онези, които продължаваха на юг по Касиевия път из Етрурия, си бяха поставили за единствена цел Рим. И Рим беше достигнат на свой ред, оплячкосан и едва ли не изтръгнат от ръцете на законните си господари. Едва по-късно Сервиевите стени бяха издигнати, докато италийските племена около Пад, из Умбрия и Северен Пиценум се смесиха с галските заселници, превръщайки се в нова раса, презряна от латините. Никога повече Рим не позволи времето или неприятелите да разрушат стените му; цената на галския урок се
