Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

есента, сега изведнъж се вдигна на бунт и започнаха екзекуции на повечето от италийските търговци; бунтът беше подстрекаван от Югурта — със съгласието не на друг, а на личния приятел на Метел, началникът на гарнизона Турпилий. Метел допусна голяма грешка, като защити Турпилий от обвиненията на Марий, настояващ предателят да бъде изправен пред военен трибунал за държавна измяна, и докато стотиците писма, в които случилото се се описваше от различни гледни точки, стигнат до Рим, вече цял свят знаеше как едва ли не Метел сам бил влязъл в съзаклятието на Турпилий. Цецилий Метелите отново се хвърлиха да пишат писма до своя високоуважаван брат и съратник в Утика, Квинт Цецилий, умолявайки го в бъдеще да подбира по-внимателно приятелите си, след като в обичта си към тях стига дотам да прикрива явните им предателства.

Трябваше да минат седмици, за да проумее най-сетне Метел, че цялата тази кампания е дело единствено на Гай Марий; но дори след като това му беше изяснено, той не можа да оцени действителната сериозност на епистоларната война, нито да измисли как да й сложи край. Оказваше се, че той, един Цецилий Метел, губеше своята репутация в Рим, и то само заради злословията на някакъв си Гай Марий, на някакъв си хленчещ претендент за престол и на още няколко простаци — колонисти. Както и да гледаше над този факт, за Квинт Цецилий той си оставаше просто невероятен! В Рим нещата не ставаха по този начин. Рим принадлежеше на него, не на Гай Марий.

Веднъж на всеки осем дни, точен като календар, Марий се представяше пред Метел и настояваше да бъде освободен от служба в края на секстилис; веднъж на всеки осем дни Метел му казваше да си гледа работата.

За да бъдем искрени към Метел, той имаше много по-големи неприятности, та затова и не му оставаше време да се занимае по-сериозно с Марий и няколкото писма, които го били злепоставяли в Рим. От сутрин до вечер го терзаеше едно и също — Бомилкар. Много време беше отнело на Набдалса да си уговори среща с Бомилкар, още повече му трябваше, за да подготви тайната среща между него и Метел. Но към края на март събитието най-сетне се състоя в една от пристройките към резиденцията на управителя в Утика, където нумидиецът спокойно щеше да остане незабелязан.

Разбира се, двамата се познаваха твърде добре, след като през онзи опасен престой на Югурта в Рим, именно Метел го беше осведомявал чрез Бомилкар. И като се има предвид, че самият Югурта трябваше да благодари за гостоприемството на същия този Метел и да си стои извън помериума, то именно с Бомилкар сегашният проконсул бе имал най-много случаи да разговаря.

Тази им среща обаче протече неловко: през цялото време Бомилкар седеше като на тръни да не би някой да го разпознае и донесе, че е бил в Утика, а пък Метел се колебаеше какво точно поведение трябва да възприеме човек, когато наема шпиони.

Струваше му се, че ще е най-добре, ако говори без заобикалки.

— Искам да приключа тази война с възможно най-малко загуби както на жива сила, така и на бойна техника. Колкото по-скоро свърши, толкова по-добре. Рим се нуждае повече от услугите ми другаде, а не на една от най-отдалечените си граници.

— Да, вече чух за германите — съгласи се Бомилкар.

— И така, разбираш защо бързам.

— Влизам ти в положението напълно. Ала изобщо не ми е ясно с какво мога да спомогна за приключването на войната.

— От свои близки съветници бях наведен на мисълта, а след като сам размислих по-обстойно над въпроса, реших, че навярно нещата стоят точно така — че най-бързият начин да се реши съдбата на Нумидия по начин, удовлетворяващ интересите на Рим, ще бъде да се елиминира цар Югурта — обясни накратко проконсулът.

Бомилкар го изгледа замислено. Човекът насреща му със сигурност не беше Гай Марий; Не приличаше дори на Рутилий Руф, който доста се отличаваше от приятеля си с лесно наранимото си чувство за лично достойнство, аристократичното си високомерие и постоянното съзнание за заеманото положение — фактори, които далеч не го правеха толкова компетентен и способен да взима решения, колкото Марий. За проконсула, както и за всеки друг римлянин, най-важното нещо на света беше Рим. И все пак в представата си какъв трябва да бъде този Рим Цецилий Метел се различаваше съществено от Гай Марий. Това, което най-много смущаваше Бомилкар в момента, беше огромната разлика между онзи, стария Метел, когото познаваше от Рим, и този тук, управителя на Римска Африка. Защото, макар и да знаеше за писмата, трудно му беше да оцени истинското им значение.

— Вярно е, че Югурта е душата на нумидийската съпротива срещу Рим — кимна Бомилкар. — Но ти пък дори не си даваш сметка колко е непопулярен Гауда в Нумидия. Нумидия никога няма да се съгласи да бъде управлявана от него, независимо дали претенциите му са законни или не.

При споменаването на Гауда по лицето на Метел се изписа изражение на дълбока погнуса.

— Пфу! — презрително махна той. — Едно голямо нищо, ето какво е Гауда! Него и човек не можеш да го наречеш, камо ли владетел.

Но светлокафявите му очи нито за миг не се откъсваха от суровото лице на Бомилкар.

— Ако все пак нещо се случи с цар Югурта, аз — а разбира се и цял Рим, — ще бъдем доволни да поставим на нумидийския престол човек, който да притежава достатъчно трезв поглед върху нещата, за да знае, че ще отразява най-добре нумидийските интереси, ако се признае за владетел — клиент на Рим.

— Точно така; аз самият мисля, че интересите на Нумидия са точно такива — навлажни устните си Бомилкар. — А ти, Квинт Цецилий, виждаш ли ме като бъдещ цар на Нумидия?

— Определено!

— Много добре! В такъв случай с радост ще заработя за премахването на Югурта.

— Надявам се това да стане скоро — усмихна се домакинът.

— Колкото е възможно по-скоро. Няма смисъл да опитваме да го убием — Югурта е много предпазлив. Освен това се радва на пълната преданост на своята царска гвардия. Нито е възможно да се извърши преврат. Голямата част от аристокрацията е доволна от начина, по който той управлява Нумидия и по който води войната. Ако Гауда представляваше поне донякъде примамлива алтернатива, нещата може би щяха да се различават. У мен самия — по лицето му се изписа горчивина, — не тече кръвта на Масиниса, което означава, че за да заема престола, ще ми е необходима подкрепата на Рим.

— Тогава какво трябва да се направи? — попита Метел.

— Мисля, че единственият начин е Югурта да бъде примамен някъде, където да го заловите — посъветва го Бомилкар. — Нямам предвид сражение, а просто някоя засада. Ако успеете, ще зависи изцяло от вас, дали да го убиете веднага, или да го отведете в плен и по-нататък да му решавате съдбата.

— Много добре, Бомилкар. Предполагам, че ще ни пратиш вест навреме, за да се подготвим както подобава?

— Разбира се. Идеалната възможност предоставят граничните набези — Югурта възнамерява лично да води много от тях, и то още от мига, когато земята изсъхне достатъчно. Но те предупреждавам, Квинт Цецилий — може и да не успеете да заловите Югурта от първия път. Трябва да упорствате. Човек като него е способен на всичко. В крайна сметка не искам да се излагам — мъртъв няма да съм от полза нито на Рим, нито на себе си. Но бъди уверен, все някога ще успея да го вкарам в клопка, от която той няма да се измъкне. Дори един Югурта има своите слаби места.

Общо взето, Югурта беше доволен от развоя на събитията. Макар по-гъсто населените части на царството му да бяха пострадали доста от внезапните нападения на Марий, той знаеше по-добре от всекиго, че най-голямото преимущество на Нумидия е в нейната голяма територия. А колкото и необичайно да изглеждаше това, царят отдаваше много по-малко значение на тези гъсто населени райони, уповавайки се на дивите и недостъпни местности на юг, чието население тачеше повече от всичко. Голяма част от нумидийските войници, включително леката конница, която се беше прославила по света, бяха набирани сред народите, водещи своя полуномадски живот във вътрешността на страната, някои дори отвъд могъщата планинска верига, на чието било търпеливият Атлас поддържаше с плещите си небето. Всички тези племена и народи се зовяха гетули и гараманти; майката на Югурта също принадлежеше към племето на гетулите.