Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

мрачно заяви Марий.

— Но не и преди сам да е насякъл дървата за осемдесет хиляди погребални клади — ухили се Рутилий Руф.

— Ами какво става с марсите? Успокоиха ли се?

— Имаш предвид претенциите им за обезщетения? Естествено Сенатът прехвърли исканията им на съдилищата, но с това определено не спечели приятели на Рим. Началникът на марсийския легион — името му е Квинт Попедий Силон — лично дойде в Рим, за да свидетелства, а познай кой друг се готви да свидетелства заедно с него?

Марий се усмихна.

— Много си прав, че не мога да позная. Кой?

— Не друг, ами собственият ми племенник, младият Марк Ливий Друз! Изглежда, двамата със Силон се срещнали след битката, легионите им се сражавали един до друг. За Цепион беше истински шок да разбере, че тъкмо племенникът му, който му се пада зет, е сложил името си в свидетелските списъци. Представяш ли си, в дело, което е пряко насочено срещу него?

— Остри са му зъбките на момчето — припомни си Марий поведението на адвоката Друз пред съда.

— Много се е променил от Араузио насам — обясни Рутилий Руф. — Бих казал, че е израснал.

— Тогава Рим може само да се надява, че в бъдеще ще има още един способен човек, на когото да разчита.

— Нищо чудно да излезеш прав. Но уви, аз самият откривам видима промяна у кажи-речи всеки оцелял от клането при Араузио — добави с тъга Рутилий Руф. — Още не сме успели да съберем всички онези, които са се спасили с плуване. Съмнявам се някога да успеем.

— Ще ги намеря и ще ги върна — закани се мрачно Марий. — Всички те са пролетарии, което означава, че аз отговарям за тях.

— Това, разбира се, е в полза единствено на Цепион — продължи Рутилий Руф. — Опитва се да прехвърли вината на Гней Малий Максим и на неговата пролетарска измет, както обича да нарича армията му. Нещо, което не се нрави никак на марсите. И са прави — сред тях нямаше нито един пролетарий, нито пък сред самнитите. Пък и племенникът ми Марк Ливий Друз тържествено даде клетва пред народа, че никой за нищо не може да вини войниците. Голям оратор е и знае как да се държи пред публика.

— Как може да критикува Цепион, като му е зет? — полюбопитства Марий. — Мисля, че дори и най- големите му врагове ще се ужасят при подобна нелоялност към членовете на собственото семейство.

— Той не критикува Цепион или поне не го прави директно. Може да се каже, че е доста ловък. В крайна сметка, изобщо не споменава неговото! Просто отхвърля твърдението на Цепион, че сражението било изгубено заради войниците на Гней Малий Максим. Но напоследък ми прави впечатление, че Цепион Младши очевидно избягва някогашния си пръв приятел. То и не бих се разтревожил заради това, ако същият този Цепион не се беше оженил за сестрата на Друз, сиреч за моята племенничка — вайкаше се Рутилий Руф.

— Ето какво се случва, когато всички вие, загубени патриции и нобили, толкова държите да сключвате бракове помежду си и да не допускате страничен човек в рода си — вдигна презрително рамене Марий. — Но стига сме говорили за това! Други новини има ли?

— Само от страна на марсите, или по-скоро от италийските съюзници. Настроенията отново се обръщат срещу нас, Гай Марий. Както знаеш, вече от месеци се опитвам да набера войници. Но италийците напълно отказват да сътрудничат. Когато искам от тях да ни предложат пролетарии, след като твърдят, че вече не им били останали мъже — собственици на необходимата възраст, отговарят ми, че и пролетарии нямали!

— Е, те са все селски хора, нищо чудно — възрази Марий.

— Глупости! Има ги, колкото щеш: изполичари, овчари, сезонни работници, наемни работници — кога една селска община не е била пълна с такива? Но италийците държат да се знае, че сред тях пролетарии няма! „Защо?“ — питам ги аз в писма. „Защото — казват те — онези италийци, които можело да минат за пролетарии, от години вече били просто роби на Рим, допаднали под хомота най-вече за неизплатени дългове.“ О, това вече е прекалено, а най-лошото е, че е истина! — угрижено поклати глава Рутилий Руф. — Вече няма народ в цяла Италия, който да не е написал петиция до Сената, и съдържанието на всичките е едно и също: протестира се не толкова срещу официалната политика на Рим, колкото срещу злоупотребите, извършвани от множество частни римски лица, притежаващи необходимата власт. Марсите, пелигните, пиценците, умбрите, самнитите, апулийците, луканите, етруските, маруцините, вестините… мисля, че списъкът е пълен, Гай Марий!

— Е, поне не може да се каже, че подобно раздвижване ни изненадва — каза Марий. — Надеждата ми е все пак заплахата от страна на германите да спои разединена Италия.

— Не мисля, че ще успее. Всички народи в Италия са единодушни, че Рим умишлено държи дребните и средните им стопани дълго време далеч от дома, така че земите им да останат без надзор, фермите им да се разорят и да им бъдат отнети. Всички онези, които са имали големия късмет да останат живи след няколкото години военна служба в полза на Рим, се връщали у дома си задлъжнели към римските земевладелци или към местни лихвари с римско гражданство. Така според тях Рим бил практически собственик на целия им пролетариат и като роби разорените италийци били пръснати от единия край на Вътрешно море до другия! Според писмата, които чета, Рим проявявал най-голям интерес към робите със знания и способности на земеделци, които се разпращали я в Африка, я в Сардиния, я в Сицилия.

Марий започваше да се чувства на свой ред неловко.

— Нямах представа, че нещата са стигнали чак дотам. Притежавам доста земя в Етрурия, включително много дребни стопанства, конфискувани заради дългове. Но какво мога да направя? Ако аз не ги бяха купил, щяха да ги глътнат Прасчо и брат му Далматик! Наследил съм значителни владения в Етрурия от майка си Фулциния, ето защо и съм съсредоточил поземлената си собственост главно в Етрурия. Тъй или иначе обаче, ето ме и мен един от големите римски земевладелци.

— Обзалагам се, че ако те питам, дори няма да знаеш как са постъпили агентите ти с всички онези хора, чиито земи си отнел — подметна Рутилий Руф.

— Прав си, нямам най-малка представа — изгледа го смутено Марий. — Никога досега не ми е минавало през ума колко много италийци попадат в дългово робство. Все едно заробваме римляни!

— Е, нима не го правим и с римляни, когато не могат да си платят дълговете?

— Но все по-рядко, Публий Рутилий!

— Вярно е.

— Още щом встъпя в длъжност, ще се погрижа да прегледам всички оплаквания от страна на италийците — зарече се Гай Марий, решен да действа.

Цял декември в Италия цареше духът на недоволството, като най-изявено оставаше то сред войнолюбивите племена от централните части на Апенините нагоре по поречията на Тибър и Лирис. Начело на всички стояха марсите и самнитите. Но и в самия Рим назряваше недоволство, макар и насочено към друго — към привилегиите на римските патриции — и предизвикано от други римски нобили.

Новите народни трибуни наистина бяха много активни. Особено се отличаваше Луций Касий Лонгин, който трябваше да измие от името си позора на баща си — един от онези некадърни пълководци, навлекли си гнева на обществото. Именно с цел да докаже, че е различен от него, младият Касий предложи един неочакван законопроект, който трябваше да бъде разискван предварително от плебейското събрание на тъй нареченото концио. Касаеше се за това всички висши римски магистрати, на които плебейското събрание е отнело империума, да бъдат автоматично изключвани от състава на римските сенатори. Това беше истинска война, която младият трибун обявяваше на Цепион, и своего рода възмездие. Защото никой не си правеше илюзии, че бъде ли изправен пред съда по обвинение в държавна измяна, при съществуващите процедури Цепион никога нямаше да бъде осъден. Благодарение на богатствата и личното си влияние той държеше в ръцете си твърде много конници от първата и втората класа, за да не може да разчита на тях, че ще го оправдаят. Но според новия закон това нямаше да попречи на плебейското събрание да му отнеме сенатското място. Колкото и да се съпротивляваха срещу него Метел Нумидик и