Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

своя проконсулски империум в Африка, единствено от мен ще зависи каква ще е съдбата на всички територии, отнети от врага. Ако искам, ще давам земите под аренда на клиентите си, ако искам, ще ги продам на онзи, който даде най-много за тях, ако искам, ще ги подаря на някой чужд владетел да прави с тях каквото пожелае. Това, което ми е нужно обаче, е Сенатът да потвърди всички мои решения по въпроса.

Той се размърда на стола си и се приведе, сетне продължи обясненията:

— Но нямам никакво намерение да се подлагам на ударите на нещастници като Метел Нумидик, затова и ще подходя, както съм правил винаги досега — ще се придържам стриктно или към закона, или към всеобщата практика и съществуващите прецеденти. Ето защо още на Нова година ще предам своя проконсулски империум в Африка и така ще остана напълно неуязвим за Метел Нумидик и компания.

Всички онези разпоредби, които досега съм давал от името на римския Сенат и народ по отношение новозавзетите земи, са получили нужната санкция от страна на Сената. Но има една работа, която нямам никакво намерение да започвам сам. В действителност става дума за деликатен проблем, който смятам да разреша на два етапа. Единият ще трябва да бъде изпълнен идната година, другият — следващата.

Твоята работа, Луций Марций, ще бъде да изпълниш първия етап от моя план. Накратко: вярвам, че и в бъдеще Рим ще може да сформира силни, добре въоръжени армии, но крайно време е легионите да се превърнат в привлекателно поприще за пролетариите, не просто да играят ролята на алтернатива, дали да си губят времето из кръчмите на Субура, или да се бият в името на родината. Ако мислим, че те ще се задоволят само с това, което им предлагаме в момента, а именно със скромната заплата и още по-скромния дял от завзетата плячка, много се лъжем. Но ако им се осигури обработваема земя, където след напускането на армията могат да се настанят, да си издигнат дом и в крайна сметка да разчитат за бъдещето си, всеки римски бедняк ще има реален интерес да се запише войник. За целта обаче не можем да им предложим земи в Италия. Нито пък виждам причина защо трябва да са тъкмо там.

— Мисля, че започвам да разбирам плановете, Гай Марий — дъвчеше устната си Филип. — Интересно.

— И аз така мисля. Определил съм островите в Малкия Сиртов залив край Африка като мястото, където да настаня своите ветерани пролетарии, щом им хрумне да напуснат армията — засега благодарение на германската опасност този момент няма да наближи. Междувременно ще се постарая да издействам одобрението на народа тези войници да получат земи на островите Менинкс и Керкина. Но уви, имам многобройни врагове, които ще се опитат на всяка цена да ме спрат, ако не за друго, то защото мнозина от тях дължат успехите си на това, че винаги са били против мен.

При тези думи на Марий Филип намери за уместно да кимне като някой стар мъдрец, който разбира нещата от живота.

— Вярно е, че имаш много врагове.

Тъй като не бе сигурен дали под тази забележка не се крие някакъв сарказъм, Марий изгледа недоверчиво събеседника си, но продължи нататък:

— Твоята задача, Луций Марций, ще бъде да предложиш пред плебейското събрание проектозакон, според който поземленият фонд на островите Меникс и Керкина ще бъде включен в агер публикус, но при известни условия, а именно, че няма да се дава никому под аренда, няма да подлежи на разпродажба и няма да се поделя между когото и да било без изричен плебисцит, който трябва да бъде приет по-нататък. Няма да споменаваш никакви войници, никакви пролетарии. Единственото, което трябва да направиш по най-тихия възможен начин, е да се увериш, че въпросните острови ще останат недосегаеми за лакомите ръце на известни наши съграждани. Жизненоважно е обаче никой от моите врагове да не заподозре, че зад закона стоя аз.

— О, мисля, че ще се справя добре — рече Филип, който явно разбираше от този вид дейност.

— Добре. В деня, в който този закон влезе в сила, моите банкери ще прехвърлят депозит от половин милион денарии на твое име по такъв начин, че никой да не установи кой точно е твоят благодетел.

Филип се надигна от стола и подаде ръка на домакина.

— Току-що ти си купи един народен трибун, Гай Марий. Но което е по-важно, занапред през цялата ми политическа кариера ще можеш да разчиташ на мен.

— Радвам се да го чуя — пое ръката му Марий и силно я раздруса. Щом обаче Филип се сбогува с него, той веднага нареди да му донесат топла вода, за да си измие ръцете.

— Това, че давам някому подкуп, не означава задължително, че го харесвам като човек — обясняваше Гай Марий на Публий Рутилий Руф, щом приятелят му пристигна в Кума пет дни по-късно.

Рутилий Руф направи гримаса на примирение, сетне изрече:

— Е, поне не може да му се отрече, че добре си свърши работата. Прокара мъничкия ти аграрен закон, сякаш го беше измислил сам, при това го защити с такава блестяща логика, че и да се беше намерил някой да спори, доникъде нямаше да стигне. Умен човек е този Филип, макар и посвоему. Обра всички лаври на ревностния патриот, като заяви пред плебейското събрание, че не виждал защо една малка, незначителна част от огромните новозавладени африкански територии да не се запази като своеобразно „спестяване за черни дни“, както сам се изрази, за римския народ. Толкова ловко се измъкна, че дори неколцина от личните ти врагове решиха, че законопроектът е бил предложен именно да ти направи напук. В цял Рим не се намери човек, който да се обяви, против която и да е точка от закона.

— Много добре! — въздъхна с облекчение Марий. — Сега поне за известно време мога да съм сигурен, че островите ме чакат непокътнати. Трябва ми още година-две да докажа истинската стойност на легионерите — пролетарии, преди да започна да ги дарявам със земи. Сега разбираш ли за какво става дума? Римският войник, такъв какъвто го знаем от преди години, нямаше нужда да бъде примамван с обещания за земя, така че всеки ще си кажа: „А защо тъкмо сега ще раздаваме подаръци на легионерите?“ Както и да е — вдигна рамене той. — Какво друго интересно в Рим?

— Самият аз прокарах закон, според който всеки консул има правото лично да назначава допълнителен брой военни трибуни, когато държавата е изправена пред външна опасност, без да се подлагат имената им на гласуване от народа.

— Отсега предвиждаш какво може да ни се случи в бъдеще! И сигурно си се възползвал веднага от закона си да назначиш нови военни трибуни?

— Точно така. Двадесет и един на брой. Колкото загинаха при Араузио.

— И кои си включил?

— Младия Гай Юлий Цезар.

— А, ето това се казва добра новина! Обикновено да взимаш роднини на служба, се оказва голяма грешка. Спомняш ли си Гай Лузий! Зет ми, мъжът на сестра ми Гратидия?

— Имам някакви бегли спомени. Имаше нещо свързано с Нуманция?

— Същият. Пълна напаст! Но затова пък богат, та се не знае. Както и да е, с Гратидия си родиха едно синче, което им е и единствен наследник и вече е навършило двадесет и пет. Помолиха ме да го взема със себе си да се бием с германите. През целия си живот не съм виждал това момче, но нямаше как, трябваше да се съглася, иначе не знам какво щеше да дойде на главата на брат ми Марк.

— Като седнахме да говорим за безбройните ти роднини, навярно ще ти стане приятно да научиш, че младият Квинт Серторий е у дома си в Нерсия при майка си. Смята, че ще се оправи достатъчно бързо, за да те придружи в Галия.

— Великолепно! Истински късмет, че Кота отиде навреме в Галия, а?

Рутилий Руф изрази съгласието си по не дотам възпитан начин.

— Питаш ли ме, Гай Марий! Един бивш претор и петима педарии да отидат да се разправят с тикви като Цепион? Но аз самият отлично познавам Кота, за разлика от Скавър, Далматик и Прасчо, които тепърва има да разбират. Не се и съмнявам, че каквото е имало за спасяване, Кота го е спасил.

— А какво става с Цепион, след завръщането му в Рим?

— О, главата му все още е над водата, но трябва здраво да се потруди, за да не потъне. Ако така се развиват нещата, някой ден ще се наложи да се бори за всяка глътчица въздух. Почти цялото обществено мнение е насочено срещу него, така че вече дори приятелчетата му от първия ред в Сената не могат да му помогнат.

— Прекрасно! Мен ако питаш, трябва да го затворят в Тулианума и да го оставят да умре от глад —