Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

отиде в гърлото й също толкова бързо, колкото първата.

— Ами бях започнал да ти казвам, че когато за последен път научих какво става с теб, мисля, че ни се бяха родили две деца. Момиче и момче, нали така? Не че ти изобщо си направи труда да ми пишеш за момчето; трябваше да го науча от баща ти.

— Бях болна — продължаваше да плаче жена му.

— Та няма ли да видя децата си?

— О, ами да, ей там са! — Тя разсеяно махна към задната част на перистила.

Сула излезе от стаята, а Юлила остана да бърше сълзите си и да пълни чашата си с още неразредено вино.

Малките бяха в детската стая и Сула можа да им се полюбува през прозореца, преди да са го видели. Нечий женски глас се дочуваше отвътре, но откъде точно, не се разбираше. Пък и това, което единствено интересуваше бащата, бяха двете малки човечета, които беше създал. Момиченце — трябваше да е вече на две годинки и половина, и момченце — на годинка й половина!

Момиченцето беше като малка, изящна кукличка — по-хубава Сула никога не беше виждал. Главата й се губеше под златисточервени къдрици, кожата й беше тук бяла като мляко, там — алена като розов цвят, на розовите й бузки се очертаваха две големи трапчинки, а изпод меките й, златисточервени вежди надничаха ококорени сини очи, от които струеше щастие и обич към малкото й братче.

Но момченцето, което Сула виждаше за пръв път, представляваше още по-привлекателна гледка. Вече се бе научило да ходи — това беше добре — и сега се разхождаше чисто голичко, заради което и сестричката му му триеше сол на главата, значи малкият го е правил и друг път. При това се опитваше и да говори — отвръщайки на хоканията на сестра си по най-блестящ начин, палавникът му с палавник. Тъкмо в този миг се смееше. Изглеждаше като миниатюрно копие на покойния Цезар: имаше същото издължено, привлекателно лице, същите гъсти, златисти коси и същите живи, сини очи като дядо си.

Досега Луций Корнелий Сула никога не бе изпитвал подобен прилив на нежност и обич, както в този миг. Но ето, че изведнъж сърцето му затуптя с все сила, сякаш искаше да изскочи от гърдите му, подобно на Атина, която изскача от главата на Зевс въоръжена до зъби. Изпълнен с чувства, допреди малко непознати, той отвори вратата на детската стая и навеждайки се почти до земята, протегна ръце към двете създанийца пред себе си, сетне рече на изненаданите малчугани:

— Тата е тук. Тата се е върнал у дома.

Те не само че не се отдръпнаха при вида на този непознат човек, ами без всякакво колебание се втурнаха да го посрещат, хващайки се за силните му ръце и обсипвайки лицето му с целувки.

Оказа се, че не Публий Рутилий Руф се е сетил пръв сред римските магистрати да направи посещение на Марий във вилата му в Кума. Завърналият се от война герой едва бе имал време да привикне към домашното ежедневие, когато една сутрин при него дойде икономът и му съобщи, че го търси нобилът Луций Марций Филип. Любопитен да узнае какво ще иска този Филип, защото двамата никога не се бяха запознавали и домакинът знаеше за фамилията на гостенина си само най-общи неща, Марий покани непознатия в кабинета си.

Филип дори не благоволи да започне разговора с празни приказки от рода на какво е времето навън или как се чувства Марий мина направо по същество. Марий си помисли, че гостът е слабохарактерен човек — което се подчертаваше от дебелата му гуша и тлъстините по корема, — но явно не му липсваше нищо от арогантната самоувереност, присъща на целия клан на Марциите, убедени, че произлизат по пряка линия от самия Анк Марций, четвъртия римски цар, известен с това, че е построил Дървения мост.

— Не ме познаваш, Гай Марий — започна гостенинът му без ни най-малка следа от неудобство, докато очите му нито за миг не изпускаха тези на домакина му, — та затуй си рекох дали няма да е добре, ако не се опитам да оправя тази грешка колкото се може по-скоро — все пак трябва да имаме предвид, че ти вече си избран за първи консул догодина, а пък съм един от наскоро встъпилите в длъжност народни трибуни.

— Колко мило от твоя страна — усмихна се Марий без никаква ирония.

— Да, предполагам, че изглежда любезно — отвърна Филип, без да му мигне окото. Беше се облегнал назад и беше кръстосал крака в престорена непринуденост, с която нищо не можеше да постигне — Марий винаги бе смятал подобен жест за недостоен за един мъж.

— С какво мога да съм ти полезен, Луций Марций?

— Ами в интерес на истината, с много неща — приведе се гостът и в миг благодушието изчезна от лицето му, за да го замести изражение на дълбока покруса. — Напоследък изпаднах в големи финансови затруднения, Гай Марий, и реших, че е най-подходящо, ако просто ти предложа услугите си като народен трибун. Чудех се дали например няма да ти се прииска да прокараш от друго име някой закон? Или може би ще ти е достатъчно да знаеш, че сред народните трибуни в Рим ще имаш поне един верен поддръжник, който да ти пази гърба, докато браниш стадото от германския вълк? Глупави германи! Още не ли са разбрали, че ние, римляните също сме деца на вълчица? Е, сигурен съм, скоро ще имат случай да го научат. Ако има човек, способен да разкрие напълно вълчия нрав на римляните, то това си точно ти, Гай Марий.

През цялото време, докато гостенинът му дърдореше тези мъдрости, Марий обмисляше предложението му. И той се беше облегнал назад, но никога нямаше да си кръстоса краката.

— Ако трябва да бъда съвсем искрен, Луций Марций, наистина има едно законче, което бих се радвал плебейското събрание да приеме, при това, без да се вдига излишен шум. Би ми доставило истинско удоволствие да те спася от финансовите ти затруднения, а пък по този начин ще ми спестиш много излишна енергия да се надприказвам с колегите ти и с останалите умни глави в Сената.

— Колкото по-щедро бъде твоето дарение в полза на моята кауза, Гай Марий, толкова по-малко ще ти се налага да се надприказваш с когото и да било — увери го Филип, който не можа да се въздържи да не се усмихне от щастие.

— Чудесно! А сега ще ми кажеш ли цената си? — подкани го Марий.

— Богове! Колко откровени могат да бъдат хората!

— Цената! — повтори Марий.

— Половин милион — престраши се Филип.

— Половин милион сестерции? — уточни Марий.

— Половин милион денарии — престраши се за втори път неканеният гост.

— О-хо, за половин милион денарии ще поискам много повече от някакво си законче — предупреди го Марий.

— За половин милион денарии, Гай Марий, ще получиш много повече. Ще можеш да разчиташ на моите услуги не само по време на мандата ми като народен трибун, но и до края на живота ми. Имаш думата ми.

— Тогава да смятаме сделката за сключена.

— Бре, колко лесно стана! — въздъхна видимо облекчен Филип. — А сега кажи какво очакваш от мен?

— Искам да прокараш една аграрна реформа — изненада го неприятно домакинът.

— Виж, това никак няма да е лесно! — изгледа го смаян Филип. — За какво ти е потрябвала тази аграрна реформа? Наистина ми трябват пари, Гай Марий, но не виждам никакъв смисъл да ми ги даваш, ако ме пребият до смърт още на другия ден. Мога да те уверя, че това далеч не влиза в личните ми амбиции. Не забравяй, че все пак не се наричам Тиберий Гракх!

— Законът, който искам, наистина се отнася до земята, но в никакъв случай не е от такова естество, че да си загубиш главата покрай него — опита се да го успокои Марий. — И ти трябва да знаеш, че и аз не съм реформатор или революционер. Имам съвсем други планове за бъдещето на бедните, вместо да посегна на агер публикус! Ще наема пролетариите в легионите и ще ги накарам с оръжието и кръвта си да извоюват всичката земя, която после ще им дам. Хората не бива да получават нищо даром, тъй като това ги отличава от животните.

— Но каква друга земя можеш да дадеш, ако не агер публикус? — не разбираше Филип. — Или мислиш държавата да увеличи още повече поземления си фонд? Това означава много пари! Откъде ще ги вземем?

— Не се безпокой за това. Земята, за която говоря, вече е под властта на Рим. При това, ако запазя