превърне в свои най-добри помощници. Колегията, съставена все от местни люде и ползваща се с официалното благоволение на градския претор, трябваше да поддържа в чист и спретнат вид кръстовището, на което излизаше триъгълната инсула на Аврелия — чешмите, улиците, участъците за пешеходци и малкия олтар, посветен на ларите на кръстопътя. Пазител на колегията и безспорен водач на нейните членове беше някой си Луций Декумий, чист римлянин, вписан в четвъртата класа. Когато Аврелия се зае да провери състоянието на инсулата си, едно от първите неща, които научи, бе, че същият Луций Декумий и верните му сподвижници се занимават с охраната на целия квартал, сиреч тероризират всички търговци на километър околовръст. С тази напаст амбициозната млада жена лесно се справи; а впоследствие двамата с Луций Декумий дори завързаха приятелство.
Понеже нямаше кърма, Аврелия беше принудена да предава децата си от ръка на ръка на всички кърмачки в къщата, отваряйки широко вратите на своя тесен аристократичен живот към един друг свят, в който повечето й близки и роднини не биха и помислили да стъпят. Вследствие на това много преди формално да тръгнат на училище, трите й деца говореха гръцки, ивритски, сирийски и дори келтски диалекти заедно, разбира се, с три рязко разграничаващи се нива на латинския: този на своите родители, този на по-долните обществени класи и най-накрая — характерния субурски жаргон. Малките виждаха с очите си как живеят хората от канавките на Рим, тъпчеха се с всевъзможни ястия, които чужденците по горните етажи наричаха „деликатеси“, и бяха на ти с всеки от грозните типове в крайпътната кръчма на Луций Декумий.
Аврелия обаче беше убедена, че това не крие никакви опасности за децата. Което не означаваше, че е решена да скъса с традициите, още по-малко да мисли като обществена реформаторка: тя много държеше на своя произход, но съчетаваше самочувствието си на аристократка с искрена любов към работата си и с все по-нарастващ интерес към човешката участ. Докато като малка неин кумир беше единствено Корнелия, майката на Гракхите, която със своя героизъм и трагична съдба се смяташе за най-великата римлянка за всички времена, то сега Аврелия обръщаше внимание на по-земни, но затова пък по-ценни неща — най- вече на собствения си трезв разум. Затова не виждаше нищо лошо в това, трите й аристократични отрочета да говорят по няколко различни езика, а и смяташе, че е полезно Юлиите от малки свикнат с факта, че между тях и хората, с които общуват всеки ден, има една голяма и твърде съществена разлика — потеклото.
Единственото, от което Аврелия се страхуваше, бе да не се завърне Гай Юлий Цезар, нейният мъж и баща на децата й, които почти не беше виждал. Ако бе имал повече време да опознае близките си, Гай Юлий Цезар навярно би съумял да се вмести и в ролята си на съпруг, и в ролята си на родител, но съдбата му бе отредила да остане завинаги чужд на своето семейство. Като всяка истинска римска аристократка Аврелия малко се занимаваше с мисълта за жените, с които съпругът й несъмнено се свързваше от време на време, за да задоволи най-основните си потребности. И по това съществено се различаваше от съседките си. През дългите години, прекарани в многолюдната инсула, често бе имала случай да слуша как жените от по-долните съсловия са способни да изкрещят гърлата си, дори да убият любимите си в пристъп на ревност. Подобно поведение за нея си оставаше загадка. И все пак беше факт. Самата тя благодареше на боговете, че е била отгледана в различна среда и че се е научила по-добре да контролира чувствата си. Не й минаваше през ума, че и сред жените от нейната класа се намираха такива, които дълбоко страдат от ревност или от женска незадоволеност.
Така или иначе, когато Цезар най-после окончателно се завърнеше у дома, се очакваха големи неприятности. Аврелия живееше с пълното съзнание за това. Но отлагаше грижите за времето, когато щяха наистина да настанат, а междувременно се радваше на живота си и никак не се тревожеше за възпитанието на своите три малки патрицианчета, нито на какъв език са избрали да си говорят днес. В крайна сметка не беше ли същото и на Палатина, и в Карина, където децата биваха поверявани на бавачки, дошли от всички точки на света? Само че в богатите домове резултатите от родителското пренебрежение се криеха в сянката на тежките и скъпи мебели; дори децата ставаха съучастници в домашната игра, като умело криеха привързаността си към девойките, грижещи се за тях, от майките, които почти не познаваха.
Малкият Гай Юлий обаче си оставаше специален случай, при това доста тежък; дори справящата се с всичко Аврелия, когато се замислеше по-обстойно над бъдещето на своя преждевременно развиващ се син, оставаше с чувството, че постоянно я дебне някаква опасност. Стигнала бе дотам, че на вечерята у Юлия се оплака пред домакинята и пред Елия как синът й още малко и щял да я подлуди съвсем. Аврелия мразеше да показва слабостите си, но в случая спечели, защото Елия й предложи да намерят на малкия Цезар подходящ педагог.
Аврелия естествено беше чувала и за други изключително умни деца, но отдавна си беше дала сметка, че те обикновено произхождат от по-скромните слоеве на обществото и нямат за бащи сенатори. Случвало се бе при чичо й и неин доведен баща да идват родители с молбата той да поеме грижата за тяхното надарено дете, като му осигури по-добър старт в живота, отколкото биха могли да си позволят те. В замяна на това до края на живота си и родителите, и детето се задължаваха да бъдат негови верни клиенти. Кота с удоволствие отговаряше на молбите им, доволен от мисълта, че когато детето порасне, синовете му ще могат да разчитат на услугите на човек, много по-способен от тях самите. Все пак той си оставаше един практичен и разумен римлянин, който знаеше да оценява хората около себе си. Един ден Аврелия го беше чула да говори на майка й Рутилия:
— За нещастие повечето от тези деца не доживяват мига, в който да се докажат пред обществото. Или умовете им прегарят твърде бързо и младежите израстват мрачни, студени и затворени, или пък придобиват твърде голямо самочувствие и един ден им се налага да паднат от прекалено високо, за да оцелеят. Но някои се оказват от голяма полза. И когато се научиш как да ги използваш, се оказват незаменими съкровища.
Какво точно биха си помислили Кота и Рутилия за извънредно надареното си внуче Гай Юлий Цезар, Аврелия не знаеше, тъй като сама се беше постарала според възможностите си да прикрие качествата му, най-вече като изобщо не го показваше на баба му и дядо му. Всъщност това се отнасяше до всички, които Аврелия познаваше. Младият Цезар беше за майка си едновременно извор на вдъхновение, на най-смели мечти по отношение на бъдещето, но и причина за безконечни тревоги. Ако тя знаеше слабостите и недостатъците на сина си, може би щеше да се оправя по-лесно с него. Но кой — дори ако му е родната майка — можеше да познава слабостите и недостатъците на едно двегодишно дете, което още не бе имало случай да ги прояви? Преди да задоволи любопитството на малкия Цезар по отношение на света около него, Аврелия би искала да узнае какво представлява той самият. Така единствено щеше да се чувства по- спокойна. Някъде дълбоко в съзнанието й се насаждаше страхът, че синът й няма да се окаже достатъчно силен и решителен да обуздае силите, които боговете му бяха дали може би случайно.
Цезар беше чувствително дете, в това Аврелия се беше убедила. Лесно би могла да сломи волята му. Но той винаги намираше кога да отвърне на удара, сякаш обзет от неестествена и неразбираема воля за живот, която самата Аврелия никога не беше познавала като малка. Ентусиазмът му нямаше граници, умът му работеше толкова бързо, че постоянно търсеше нови предизвикателства, с които да се справя. Малкият Цезар поглъщаше знанията със същата лекота, с която големите риби от приказките са способни да погълнат цялото съдържание на морето. Това, което най-много плашеше обаче майка му, беше прекомерната му доверчивост, желанието му да бъде непременно приятел с всички, нежеланието му да слуша майка си, когато му напомня, че трябва да помисли, преди да сметне, че целият свят е създаден само за да му угажда на него. Цезар не искаше и да знае, че съществуват хора, които биха му желали злото.
И все пак не беше ли смешно от страна на Аврелия да се тревожи какво се крие в душата на едно двегодишно детенце! Това, че умствените му способности бяха големи, не означаваше, че малкият притежава собствен опит. Цезар си оставаше просто една гъба, която попива всичко, до което се докосне — ако е течно, веднага, ако е твърдо, след известни усилия да го втечни и него според вече усвоените представи. Вярно, че проявяваше и слабости, но майка му не можеше да знае със сигурност дали са постоянни, или са просто временни фази от безкрайния му самообразователен процес. Така например Цезар имаше способността да омайва всички около себе си, при това добре използваше това си качество — особено по отношения на леля си Юлия, която се хващаше на всичките му хитринки.
Аврелия не искаше да отгледа момче, което да разчита на своя чар. Тя самата никога не бе могла да се нарече чаровница и презираше всички, които залагаха на подобни прийоми. Любимците на родителите винаги получаваха твърде лесно каквото искат и никога не можеха да оценят истинската му стойност. Един
