— Пфу! Ти винаги си бил нашият октомврийски кон, Луций Корнелий. Която колесница теглиш, тя ще пристигне първа на финала. Все някой ден ще се убедиш, че съм права.

— Дано все пак не ме сполети съдбата на истинските октомврийски коне — засмя се и Сула. — Все пак възнамерявам да запазя главата си здраво на мястото й, което не може да се каже за тях! Винаги съм се чудел защо постъпват така с тях? Лошото на нашите обичаи е, че са толкова древни, че вече никой не разбира езика, на който повтаряме молитвите си. Можеш ли да ми обясниш защо трябва да впрегнем четири чифта бойни коне в състезателни колесници, да ги пуснем да се гонят по хиподрума, а после от двата, спечелили надбягването, да отведем десния и да му отрежем главата. Че сетне да почнем да се бием кой ще му я отнесе… — Слънчевите лъчи падаха косо върху лицето му и от светлината зениците му се бяха свили. Със своите бледосивкави очи Сула напомняше на сляп гадател; и когато слепият гадател говореше, незрящият му поглед се изпълваше с болка — не заради неща от миналото или настоящето, а заради това, което се задаваше в неясното бъдеще. Той не се сдържа и извика: — Аврелия, Аврелия! Защо става така, че никога не мога да бъда щастлив?

Приятелката му усети как сърцето й се свива от болка и впи нокти в дланите си.

— Не знам, Луций Корнелий.

— Нито знам аз самият.

Звучеше й ужасно, но все пак единственото, което можеше да му предложи Аврелия, беше трезвият си разум.

— Мисля, че ти трябва повече работа.

Сула й отговори доста сухо:

— О, да, разбира се! Колкото повече работя, толкова по-малко време ми остава да мисля.

— Аз поне така виждам нещата — побърза да обясни тя, после добави: — Но може би животът крие повече.

Двамата седяха в приемната, в съседство с вътрешния двор, а на масата между тях бяха сложени в чиния чепки едро, зряло червено грозде. Аврелия продължаваше да гледа Сула право в очите, нищо че той бе отклонил поглед. „Колко е привлекателен! — мина й през ума и изведнъж в душата я жегна някакво непреодолимо чувство на печал и самота. Навярно то бе съществувало и отпреди, но чак сега успяваше да си пробие път до съзнанието й. — Устата му е досущ като на мъжа ми, хубава. Хубава…“

Най-после Сула отвърна на погледа й; Аврелия се изчерви. И неговото лице също се промени изведнъж, макар и тя да не можеше да определи точно в какво се състоеше промяната — като че ли просто заприличваше повече на себе си. На устните му заигра омайна усмивка, а ръката му неусетно се приближи до нейната.

— Аврелия…

Тя положи длан в неговата, усети как не й достига въздух и аха — аха да се отнесе незнайно къде.

— Какво, Луций Корнелий? — едва успя да му отвърне.

— Защо не започнем една любовна авантюрка?

Устата й беше съвсем пресъхнала, усещаше, че трябва да преглътне, за да не припадне, но не й се удаваше. Обземаше я смътното усещане, че пръстите на Сула са последните сламки, с които да се улови за отлитащото минало. Ако ги пуснеше, животът щеше да си отиде завинаги.

Аврелия така и не можеше да си обясни как точно Сула се оказа от нейната страна на масата; спомняше си само, че лицето му се беше надвесило над нейното, влажните му устни проблясваха на светлината, очите му блестяха като полиран мрамор. Застинала, тя виждаше как мускулите на дясната му ръка неспокойно мърдат под снежнобялата му кожа и в същото време усещаше как нещо в самата нея започва да трепери, не — да се тресе, някаква крехка струна, досега забравена дълбоко в нея…

Аврелия затвори очи в очакване. В следващия миг усети устните му да докосват нейните; отвърна му с изпиваща усмивка, сякаш да утоли глада, мъчил я в продължение на цяла вечност; усещаше се в бездна от чувства, които досега сякаш не бяха съществували, които я смайваха, ужасяваха и вдъхновяваха да изгори като факла и да се превърне в пепел.

Само секунда още и изведнъж между двамата застана цялата просторна стая. Аврелия се беше притиснала до ярките рисувани фигури по стената и сякаш се опитваше да се смали и скрие сред тях. Сула стоеше още до масата, поемаше дълбоко въздух, а косите му сякаш се бяха запалили на слънчевите лъчи.

— Аз… не мога! — едва не извика тя.

— Тогава нека цял живот не узнаеш един-единствен миг спокойствие!

Въпреки обзелия го гняв Сула се стараеше с нищо да не предизвиква нейните присмехи или подигравки. С фантастична ловкост си облече сам тогата, захвърлена на пода и след като се постара да покаже, че никога повече няма да стъпи в този дом, се запъти към изхода с наперена крачка, сякаш той беше спечелил битката между двамата.

Но това, че се беше държал като победител, не можеше да го убеди самия него, че е такъв. Не само това, ами гневът от поражението го заслепяваше. По пътя към дома Сула помиташе всичко живо пред себе си, тълпите по улиците се отдръпваха, сякаш се страхуваха да не ги отнесе като дъждовен порой. Как смееше тя! Как смееше да го гледа с поглед на стръвница, как не й стана неудобно да го подведе като последния наивник, да го целуне — и то каква целувка, богове! — и най-накрая най-безсрамно да му заяви, че не можела. Сякаш на нея не й се беше искало повече, отколкото на него самия. Трябва да я убие, да прекърши тъничкото й вратле, да се наслаждава как хубавичкото й личице се подува от отровата, която й е сипал, да гледа как виолетовите й очи изскачат от орбитите си, докато той стиска шията й. Трябваше да я убие. Да я убие. Да я убие, както повтаряше непрекъснато нараненото сърце на бучащите му уши, както натякваше на мозъка му кръвта, изопнала докрай жилите по бледите му слепоочия. Да я убие, да я убие, да я убие! И за да бъде още по-отчайваща яростта му, нечий друг глас постоянно му напомняше, че и да иска, не би могъл… също както не бе могъл с Юлила, с Елия, с Далматика. Защо? Какво толкова правеше тези жени различни от една Клитумна, от една Никополис?

Само като го видяха как нахълтва в атрия, робите се пръснаха във всички посоки, а жена му, без да посмее да изрече и дума, се скри в стаята си. Сякаш цялата къща се спотаи дълбоко в себе си да не би с нещо да наруши злокобното мълчание, което господарят донесе със себе си. Сула се насочи право към кабинета си, където беше поставил малките дървени макети на храмове, криещи спомените за предците му. Спря се пред шкафчето с маската на отдавна починалия фламен Диалис и бръкна в чекмеджето, умело скрито под стъпалата към храма. Първият предмет, които напипаха пръстите му, беше малко стъклено шишенце; той го извади и постави внимателно върху дланта си. Между зеленикавите стени мърдаше някакво безцветно желе. Впери поглед в него и застина.

Нито можеше да каже колко време е прекарал да се взира в предмета в ръката си, нито можеше да си спомни за какво беше мислил. Навярно просто чакаше яростта да отмине. Или не беше ярост, а болка? Или дълбока печал? Или убиващото го чувство за самота? Лека — полека огънят в душата му започна да изтлява, да се превръща на въглен, въглените изстинаха и най-накрая се оказаха само парченца натрошен лед. Едва тогава се изправи лице в лице със своята безпомощност. Това убийство, което му помагаше в нужда, но и го утешаваше в мигове на отчаяние, той не можеше да го извърши спрямо жена от своята класа. В случая с Юлила, както и с Елия, поне се утешаваше с мисълта, че ако не друго, то поне им е съсипал живота, дори със задоволство си припомняше, че и да не бе убил лично първата си жена, то поне беше пряка причина за смъртта й; нямаше съмнение, че ако не беше видяла с очите си срещата му с Метробий, тя щеше да продължи да води безсмисленото си съществувание, наливайки се с вино от сутрин до вечер и гледайки мъжа си със своите празни жълтеникави очи, в които се четеше вечният й мълчалив укор. Но Аврелия навярно лесно щеше да се отърси от спомена за него — всеки път, когато Сула е напускал дома й след поредното посещение, тя го е забравяла, за да се върне към ежедневието си. Навярно и днес, след като той затръшна вратата й завинаги зад гърба си, тя е погребала мисълта за няколкото секунди слабост и се е върнала в познатата си кожа. Утре едва ли щеше да си спомня, че съществува човек Луций Корнелий Сула. Такава си беше Аврелия. Кучета я яли! Нека пукне вещицата!

И докато сипеше наум разни безполезни, стари като света клетви, Сула изведнъж разкриви лице в едва ли не доволна усмивка. Аврелия не можеше да го утеши. В нейния случай той се бе представил по най- смешния, по най-жалкия начин. Дори в плен на ужасните си мисли да се помолеше на боговете сами да

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату