— И какво е правил Луций Корнелий на вечеря у Квинт Цецилий? — полюбопитства Юлия.
— Навярно си е предлагал услугите — предположи Марий.
— О, не, Гай Марий, не може да бъде!
— Че защо да не може, Юлия? Не мога да му се сърдя за това. Прасчо е — така де, беше — в своя апогей; в последните месеци влиянието му безспорно беше по-голямо от моето. При подобни обстоятелства, когато бедният Луций Корнелий е пропъден веднъж завинаги от средите на Скавър, на него не му остава друга възможност, освен да избира между Прасчо и хора като Катул Цезар. — Марий въздъхна и поклати глава. — Тъй или иначе, Юлия, сигурен съм, че някой ден Луций Корнелий ще успее да премахне всички прегради между себе си и тия от неговия сой и ще се превърне в идеалния римски патриций.
— Значи вече не го смяташ за приятел!
— Като че ли така излиза.
— Не мога да го проумея! Двамата с него бяхте толкова близки.
— Така беше — съгласи се той, доволен, че са подхванали точно тази тема. — Но все пак, скъпа, трябва да знаеш, че това не беше приятелство между двама души, които изпитват някакво естествено влечение един към друг. Мисля, че и баща ти изпитваше към Сула абсолютно същите чувства като мен — за него другият му зет беше човек, на когото можеш да се довериш, но само когато става дума за сериозни дела. Има ли достатъчно работа, винаги можеш да се сближиш със Сула. Но се съмнявам, че човек като Луций Корнелий ще изпитва радост от отношения, каквито съществуват например между мен и Публий Рутилий. Разбираш ли — отношения, при които двамата можем да откриваме куп грешки и недостатъци у другия, но това не е причина да му обърнем гръб. Луций Корнелий не е роден, за да прекарва времето си в приятелски беседи на пейката в градината и да му е хубаво със старите другари. За него подобен начин на живот е чужд.
— А какво не му е чуждо, Гай Марий? Никога не съм знаела какво представлява в действителност Луций Корнелий.
Но съпругът й само поклати глава и се засмя.
— Никой не знае. Дори след толкова години, прекарани заедно, не бих се опитал да гадая.
— О, аз мисля, че знаеш много повече, отколкото се правиш — не се съгласи тя, — но си имаш причини да мълчиш. Или поне пред мен. — Приседна до мъжа си. — Ако Луций Корнелий има поне един приятел на света, това е Аврелия.
— И аз така съм забелязал — сухо изрече Марий.
— Няма защо да си вадиш веднага заключения. Много добре знаеш, че между двамата няма нищо! Просто имам предвид, че ако Луций Корнелий е склонен да се разкрие пред някого, то това ще е Аврелия.
— Е, щом казваш — махна с ръка Марий и сложи точка на разговора.
Готвеха се да презимуват в Халикарнас. Твърде късно се бяха прехвърлили на малоазийския бряг, за да предприемат тепърва дългото и изтощително пътуване по суша от Егейско море до Песин, дълбоко в сърцето на полуострова. Атина ги беше задържала, защото и на двамата им се хареса, а пък веднъж стъпили в Атика, нямаше как да не прескочат и до съседна Беотия, да посетят храма на Аполон в Делфи — нищо, че Марий твърдо отказа да се допита до Пития.
Юлия беше доста изненадана от тази му реакция и не бе закъсняла да попита на какво се дължи тя.
— Смъртните не са толкова важни, че боговете чак да наддават за тях — обясни Марий. — Вече са ми предсказвали веднъж бъдещето; ако продължа да натяквам на безсмъртните своето любопитство, току-виж ми обърнали гръб окончателно.
— Можеш да питаш от името на малкия Марий?
— Не!
Направиха си разходката и до Епидавър в Пелопонес, където отдадоха дължимото на изящната архитектура и на скулптурите на Трасимед от Парос, но най-вече се обърнаха към жреците на Асклепий, които вместо лечение препоръчаха на болния Марий да преспи под закрилническия поглед на бога. Той послушно изпи поднесеното му биле и легна в общата спалня, специално изградена в съседство с големия храм, където прекара цялата нощ. За свое голямо разочарование обаче на сутринта не си спомни нищо от сънищата си, така че жреците можаха единствено да го посъветват да поотслабне, да се упражнява по- често и да избягва тежки умствени натоварвания.
— Те са шарлатани, ако искаш да знаеш мнението ми — изрече презрително Марий, след като щедро бе дарил храма със златна чаша, обсипана със скъпоценни камъни.
—
Така пътниците успяха да отплават за Мала Азия едва през октомври. Качиха се на голям кораб, извършващ редовни пътувания от Пирея за Ефес, и на първо време се настаниха в града на Хераклит. Но Ефес се оказа твърде хълмист за наедрелия Гай Марий, който не преставаше да пухти по безкрайните нагорнища, докато най-сетне нае за семейството си кабина на някакъв случаен кораб, пътуващ по посока юг и пристигна в Халикарнас.
Тук, в навярно най-живописното пристанище на Римска Азия, Марий нае луксозна вила, където и прислугата си знаеше работата, и банята с морска вода беше добре отоплена. Защото колкото и силно да грееше зимното слънце през прозорците, времето си оставаше прекалено студено, за да си позволи човек да се разхожда гол и мокър из неотоплена баня. Яките защитни стени на града, кулите и крепостните съоръжения, внушителните обществени сгради — всичко това караше пътниците да се чувстват сигурни в град, придобил повечето основни черти на Рим, с тази разлика, че Рим не можеше да се похвали с толкова изящно произведение на архитектурата като Мавзолея, величествената гробница, който неутешимата в своята скръб Артемизия беше построила за непрежалимия си брат и съпруг Мавзол.
Към края на следващата пролет поклонниците поеха по дългия и труден път към Песин — при това не след дълги пререкания между Марий и семейството му, което желаеше да остане на морския бряг поне до средата на лятото. Но, разбира се, това си оставаха капризи, които беше немислимо да бъдат удовлетворени. От бреговете на Мала Азия до центъра на полуострова съществуваше един по-широк и удобен път — този покрай течението на река Меандър, — който се ползваше с еднакъв успех и при мирни поклонници, и при въоръжени до зъби нашественици. Марий, Юлия и малкият Марий също последваха примера на поколенията пътници преди тях и всеки посвоему цъкаше с език, като гледаше благополучието и неочаквано високата култура на всички местни жители, с които се срещаха, независимо в коя точно област се намираха. Последната точка от цивилизования свят навярно беше Хиеропол със своите възхитителни кристални образувания и със соления минерален извор, където се киснеше прословутата черна вълна, за да може платът да запази завинаги своя невероятно наситен цвят. Нататък следваха цели редици от планински вериги, пронизани от водите на все същата река Меандър, която най-сетне отведе пътешествениците в дивото сърце на гориста Фригия.
Самият Песин обаче беше разположен насред област, почти лишена от гори и по това време на годината в километри околовръст се простираше зеленото море на неузряла пшеница. Както повечето големи светилища в централна Мала Азия — обясняваше пътеводителят на гостите, — и храмът на Великата майка в Песин властвал над огромни площи обработваема земя и притежавал цяла армия от роби, чийто труд му осигурявал нужната самостоятелност да действа като държава в държавата. Единствената разлика от останалите елинистически царства била, че тук жреците управлявали от името на богинята и се грижели за опазване несметните богатства на храма, така че и могъществото на богинята да се съхрани за вечни времена.
Самите гости си представяха светилището да представлява нещо от типа на Делфи, закотвено високо насред непристъпни скали и чукари, но за тяхна изненада Песин се беше разположил дори под равнището на полетата наоколо — насред дълбоко дере, издялано сред ослепителната белота на кремъка. Самото светилище се намираше в северния край на града, по-тесен и не толкова плодороден, колкото няколкото километра богата наносна почва на юг, обогатявана с всеки нов разлив на лъкатушещия речен поток, който се вливаше по-надолу в голямата река Сангарий. И от града, и от храма, и от постройките около него еднакво дъхаше на старина, нищо че сега съществуващият комплекс беше дело на гръцка ръка. До самото светилище, построено на върха на нещо като естествена могила, се стигаше по застрашително стръмни
