Венец от трева (Част I: Предсказанието)

залата, където и без това не се вдигаше особено голям шум, да го чуят.

Царят се обърна на лявата си страна.

— Гордий — повика той тъста си.

— Да, царю? — скочи бързо от кушетката си кападокиецът.

— Би ли бил така добър да ми помогнеш?

Лаодика беше четири години по-голяма от брат си и поразително му приличаше — нищо чудно, след като вече няколко поколения в рода най-често братът се женеше за сестра си и децата все по-точно и по- точно пресъздаваха образа на родителите си. За жена царицата беше едра, но затова пък добре сложена, а и винаги знаеше как най-добре да се издокара за пред хора; златистите й коси бяха сресани по гръцки, зеленикавокафявите й очи — грижливо очертани със стибия, бузите й — напудрени, устните й — плътно покрити с тъмнорозово, ръцете и краката — боядисани с къна. Бялата лента на диадемата й разделяше на две високото й чело, като дългите й краища стигаха чак до раменете й. Лаодика беше самото превъплъщение на идеята за царица — нещо, което винаги й е било мечта.

Прочела в погледа на брат си какво я очаква, тя се извъртя върху кушетката с мисълта да бяга, но беше изпреварена. Митридат я грабна за ръката, на която се беше подпряла, и я върна обратно на купчината възглавници, върху които се беше облягала. Отдалеч човек би си рекъл, че нежно я е прегърнал. От другата й страна стоеше изправен Гордий, по чието лице се четеше триумф. Знаеше каква ще е наградата за вярната му служба — царица щеше да стане не друга, а неговата дъщеря Ниса, която досега се беше губила сред десетината съпруги на Митридат. Оттам и внукът му Фарнацес щеше да измести от престола сина на Лаодика Махарес.

Лаодика обърна безпомощно глава на другата страна, но любимият й Фарнацес вече беше наобиколен от четирима придворни и Митридат едва го удостои с поглед. Вниманието на царя беше насочено най-вече към сестра му.

— Няма да умра, Лаодика — разочарова я той. — Предполагам, че дори няма да ми прилошее — усмихна се той, сякаш цялата работа му се струваше по-скоро забавна. — Но в чашата е останало достатъчно да убие стотина като теб.

С лявата си ръка царят стисна носа й и като я хвана през врата, рязко наведе главата й назад. За да си поеме дъх, сестра му трябваше да си отвори устата. Малко по малко Митридат изсипа цялото съдържание на красивата златна чаша в гърлото й, като караше Гордий след всяка глътка да затваря устата й. Той самият нежно потупваше жена си по врата, за да може тя по-лесно да погълне течността. Лаодика дори не се опитваше да се съпротивлява — явно смяташе, че би било под достойнството й. Една Митридатида никога не би се уплашила пред смъртта, особено когато залогът е бил царският престол.

Когато чашата беше пресушена до дъно, Митридат помогна на сестра си да се излегне върху кушетката и се отмести, за да не пречи на любовника й да се наслаждава на агонията й.

— Не се опитвай да повръщаш, Лаодика — предупреди я любезно Митридат. — Най-много да ти се наложи да пиеш същото втори път.

Всички присъстващи напрегнато очакваха да видят какво ще се случи. В цялата зала нямаше човек, който да не се е смразил до мозъка на костите си от ужас. Само царят беше в състояние да отмерва времето, но никой не би се осмелил да го попита колко точно е трябвало на отровата да подейства.

Митридат се обърна към придворните си — мъже и жени — и започна да им говори наставнически, все едно е учител по философия, запознаващ новите си ученици с материята. Той с гордост разкриваше пред поданиците си огромните си познания в областта на отровите — нещо, с което отсега нататък всички щяха да го свързват. Със скоростта на мисълта легендата за неговия непробиваем имунитет щеше да се разпространи из цял Понт, да премине границите на царството и да се разчуе из целия цивилизован свят. От своя страна Гордий щеше да прибави всичко, което бе научил по-рано от господаря си, и занапред Митридат щеше да се знае като най-големия отровител на земята.

— Царицата — обясняваше спокойно царят — е избрала добра отрова. Казва се дорикнион, но египтяните я наричат трихнос. Един от диадохите на Александър Велики, Птолемей — същият, който по-сетне стана цар на Египет, — донесъл растението чак от Индия, където, казват, то достигало размерите на истинско дърво. Явно Египет не е най- благоприятното място за отглеждането му, защото там го знаят само като храст с листа колкото на нашия градински чай. Но е доказано, че след аконитона е най-силната отрова на света! След малко ще се убедите сами, че до самото настъпване на смъртта вашата царица няма да изгуби нито за миг съзнание. От личен опит дори мога да твърдя, че поеме ли човек от тази отрова, способностите му да възприема се изострят докрай. Под влияние на дорикниона пред отровения се откриват множество видения, непознати в нормално състояние, и светът добива нови измерения. Братовчеде Фарнацес, трябва да ти кажа, че всяко туптене на сърцето ти, всяко примигване на клепачите ти, всяка въздишка, която се опитваш да скриеш от нас, отекват дълбоко в душата на твоята любима. Сякаш те поема със своите вътрешности. Колко жалко, че тъкмо в този момент не може да поеме и друго от теб… — Митридат отново се обърна към сестра си и кимна разбиращо. — Гледайте внимателно, започва се.

Лаодика стоеше с поглед, закован в лицето на Фарнацес, застанал неподвижен между пазачите си и свел очи в земята. Никой от присъстващите нямаше да забрави изражението, което се беше изписало в същия този предсмъртен поглед: едновременно болка и ужас, възторг и печал, цяла поредица от взаимно отричащи се чувства, които се сменяха за броени мигове. Така и не каза нищо, очевидно, защото й беше непосилно. Устните й бавно се изопнаха над големите й, пожълтели зъби, вратът й започна да се извива назад, гръбнакът й се опъна във формата на лък. В един миг цялото тяло на умиращата се затресе в ритмични движения, които ставаха все по-спорадични, но затова пък по-отчетливи за наблюдателя, докато най-накрая не се превърнаха в едновременни конвулсии на главата, таза и четирите й крайника.

— Това е пристъп! — не се сдържа да извика Гордий.

— А какво друго би могло да бъде — отвърна презрително Митридат. — Нали тъкмо пристъпът трябва да я убие, само почакайте малко. — Личеше си, че случаят го интересува най-вече от своята медицинска страна; той имаше представа как се чувства човек под въздействието на отровата, но никога не се беше гледал в голямото си сребърно огледало. — Открай време съм мечтал — отбеляза пред слушателите си, които не можеха да откъснат поглед от конвулсиите на Лаодика — да създам универсалната противоотрова, вълшебния еликсир, който да спира действието на всички видове отрови, независимо дали са извлечени от растение, животно или неодушевена материя. Тъй или иначе принуден съм всеки ден да пия смес от стотина различни отрови, иначе рискувам да изгубя имунитета си. И след това да поема друга смес, този път от стотина различни противоотрови. — Последното беше изречено съвсем тихо, за да го чуе само Гордий. — Ако не гълтам противоотровите, признавам, че ми прилошава.

— Разбирам те напълно, Велики — изграчи едва — едва Гордий, който трепереше толкова силно, че се страхуваше царят да не забележи.

— Малко й остава — успокои го Митридат.

И се оказа прав. При всяка следваща конвулсия Лаодика забавяше движенията си, сякаш тялото й губеше и последните си сили. И все пак в погледа й се четеше още живот, личеше си, че нищо не й убягва — до момента, в който смъртта затвори клепачите й. Обаче дори за миг не погледна брат си. Навярно защото откакто отровата беше задействала, тя не бе могла дори да извърне глава и да отмести очите си от любовника си Фарнацес.

— Прекрасно! — потри ръце царят и кимна към Фарнацес. — Убийте го.

Никой не се осмели да попита как точно, затова той си отиде по по-прозаичен начин, отколкото бедната Лаодика, прободен от острието на нечий меч. Но всички, които бяха свидетели на смъртта на царицата, запомниха дадения им урок: дълги години напред нямаше да има повече опити за покушение срещу цар Митридат VI.

Както Марий щеше да се увери по време на пътуването си от Песин до Никомидия, Витиния беше изключително богата страна. Подобно на цяла Мала Азия и тук теренът беше предимно планински, но с изключение на внушителния Мизийски Олимп, надвиснал над Пруза, човек трудно можеше да нарече хълмовете и ридовете в страната истински планини. Ниски, със заоблени и лесно преодолими била, тукашните възвишения не можеха да се съревновават с могъщия Тавър. Земята се напояваше обилно от