Венец от трева (Част I: Предсказанието)

спускащи се дрехи от ефирна вълна, оцветени във всевъзможни цветове. На масата си слагаше златна перука на къдрици, силно наподобяващи месни колбаси, а човек никъде не можеше да го изненада без вечните му обеци от масивно злато на ушите. Царят имаше навика да си гримира лицето като евтина курва и нарочно говореше с дрезгав фалцет. Изобщо, ако нещо му липсваше, това беше чувството за величие, нищо че повече от петдесет години цяла Витиния се беше обръщала към него тъкмо като към такова. При това цар Никомед не се помнеше като владетел с лека ръка — в продължение на безкрайното си царуване той неведнъж и дваж беше наказвал непокорните си поданици или пък се беше разправял с нетърпеливите си за власт синове. Като го гледаше и още повече, като си представяше, че откакто е навлязло в пубертета, това човешко подобие насреща й винаги е проявявало своите женствени наклонности, Юлия дълго трябваше да се убеждава, че то е било способно да свали собствения си баща от престола му, да се наложи на негово място и вече толкова десетилетия да не се съмнява в лоялността на поданиците си.

И двамата му синове се намираха в двореца, но майките им отдавна не бяха на този свят. Старата царица се беше споминала пред много години (от нея беше по-големият син на владетеля — отново Никомед), а не след дълго я беше последвала и другата царска съпруга (чийто син се казваше Сократ). Нито Никомед — син, нито Сократ можеха да се нарекат младежи: първият беше на шестдесет и две, вторият — на петдесет и четири. И двамата бяха женени, но проявяваха същия женствен характер като баща си. Съпругата на Сократ беше дребно създанийце, напомнящо мишчица, която се крие по ъглите и когато трябва да мине от една стая в друга — припкаше, сякаш се страхува да не я забележи котката. Тази на Никомед беше едра, снажна и сърцата жена, която харесваше шегите за чужда сметка и можеше да събори стените с боботещия си смях. От нея Никомед имаше дъщеря — Ниса, чиято драма се състоеше във вече твърде напредналата й за женитба възраст; Сократ и жена му не бяха могли да се сдобият с дете.

— И като се замисли човек, какво по-естествено? — говореше един от робите на Юлия, докато чистеше стаята, която домакините й бяха отредили. — Изобщо не съм сигурен дали Сократ е способен да проникне в жена! Колкото до Ниса, и тя е започнала да хойка по себеподобни. С такава конска мутра като нейната не виждам кой мъж би я взел за жена.

— Ти си крайно нагъл — отбеляза с леден тон Юлия и с жест на погнуса показа вратата на младежа. На всяка крачка в двореца човек се сблъскваше с красиви роби от мъжки пол в разцвета на младостта си. Имаше само неколцина свободни люде, играещи ролята на приближени на царя и двамината му синове. Затова пък не бяха рядкост малки момченца, играещи ролята уж на прислуга, но ако се съдеше по това, че бяха далеч по-привлекателни от батковците си, навярно задачите им бяха от друго естество. Юлия гледаше да не мисли за какво точно биват използвани те, още повече че малкият Марий, свободолюбив, приятелски настроен към всички и най-вече — страшен симпатяга, навлизаше в пубертета.

— Гай Марий, нали ще наглеждаш сина ни? — тревожно попита мъжа си Юлия.

— Защо, страхуваш се да не започне авантюра с някое от цветчетата наоколо? — прихна да се смее Марий. — Няма защо да се плашиш за него, меа вита. Той вече ги разбира тези работи: никога няма да сбърка мъжко с женско.

— Благодаря ти за успокоението — усмихна се Юлия. — Колкото повече остаряваш, толкова по-малко се слушаш какви ги говориш, а, Гай Марий?

— Тъкмо обратното — отвърна той невъзмутимо.

— Тъкмо това исках да ти кажа.

— А, така ли?

— Не ти ли се струва, че дълго се заседяхме тук? — мина Юлия по същество.

— Ако смяташ осем дни за много време… — изненада се Марий. — Да не би целият този цирк наоколо да те потиска?

— Мисля, че да. Винаги съм искала да знам как си живеят царете, но ако Витиния е характерен пример, то да си призная, радвам се, че съм римлянка. Не става въпрос просто до хомосексуализма. Тук робите са същински позор. А пък царските съпруги са такива едни, че предпочитам изобщо да не ги виждам, Орадалтис е като някой глашатай — човек трябва да си слага тампони в ушите, за да разговаря нормално с нея, а Муза — колко би й отивало името на латински… Не от муза като муза, а от „мус“ — мишка! Да, Гай Марий, да знаеш, че колкото по-скоро благоволиш да се разделиш с цар Никомед, толкова ще ти бъда по- благодарна — заключи типичната римска матрона.

— Тогава да си вървим още утре — съгласи се съпругът й и бръкна в синуса на тогата си, за да извади някакво писмо. — Преследвало ме е по целия път от Халикарнас дотук, за да ме настигне. Писмо от Публий Рутилий Руф, който познай къде се намира в момента?

— В Римска Азия?

— В Пергам, за да сме съвсем точни. Тази година управител на провинцията е Квинт Муций Сцевола и Публий Рутилий се е съгласил да му бъде легат — размаха щастливо свитъка Марий. — Доколкото разбирам, и управителят, и легатът ще са щастливи да ни видят. При това писмото е било пратено още пролетта, значи си представяш нетърпението и на двамата да се срещнат с компания като нашата.

— Освен че е известен адвокат — замисли се Юлия, — аз лично не знам нищо повече за Квинт Муций Сцевола.

— Да си призная, и аз го познавам твърде бегло. А що се отнася до това, какво знам за него — само, че е първи братовчед на Крас Оратор и че са неразделни. Всъщност нищо чудно, че ми е толкова далечен. Все пак той е само на четиридесет.

Старият Никомед мислеше, че гостите му ще останат поне за месец, затова не искаше да ги пусне току- така да си вървят. Но Марий нямаше да е Марий, ако не се наложеше над някаква крехка и доста овехтяла антика като цар Никомед. Заедно със семейството си напусна царския дворец, изпратени от сърцераздирателния рев на домакина, и отплаваха през Хелеспонта към Егейско море, радвайки се на хубаво време и попътен вятър.

При устието на река Каик корабът се понесе по течението и няколко часа по-късно се озова в пристанището на град Пергам, разположено навътре в сушата. Градът беше така разположен, че пътниците, идващи откъм морето, да могат отдалеч да се възхитят на гледката: високия акропол и още по-високите планини, които го ограждат откъм изток.

Квинт Муций Сцевола и Публий Рутилий Руф ги чакаха в резиденцията на управителя, но и този път Марий и Юлия нямаха възможността да се запознаят по-отблизо със Сцевола, който тъкмо заминаваше обратно за Рим.

— Ех, де да бяхте пристигнали през лятото, Гай Марий, щяхме да се повеселим! — въздъхна Сцевола, — но сега трябва да бързам, за да стигна Рим, преди времето да се е развалило и морето да е станало несигурно. — Той се усмихна приятелски. — Публий Рутилий ще ви обясни всичко.

Марий и Рутилий Руф се разходиха до пристанището да помахат на Сцевола от кея, докато Юлия се зае с багажа в двореца, който й беше много по-присърце от царския палат в Никомидия, дори ако женското присъствие беше също толкова скромно.

Разбира се, Марий нямаше да се сети, че на съпругата му ще й е приятно да си има женска компания; стигаше му да знае, че всичко е наред и че Юлия няма проблеми. Сега беше време да се съберат със стария приятел и да обсъдят какво става в Рим.

— Ще започна с най-добрата новина — рече Публий Рутилий и се усмихна щастливо; струваше си да обиколиш половината свят, ако знаеш, че ще срещнеш Гай Марий! — Гай Сервилий Авгур умря в изгнание в края на миналата година и естествено трябваше да се провеждат избори кой да заеме мястото му в колегията. Ти, Гай Марий, ги спечели.

Марий го зяпна.

— Аз!

— Точно така.

— Неми е минавало през ума… Защо аз?

— Защото ти, Гай Марий, все още се радваш на огромна популярност сред римските гласоподаватели, независимо от това, какво правят Катул и компания, за да те компрометират. Най-малкото съгражданите ти смятат, че заслужаваш подобна проява на уважение. Кандидатурата ти беше предложена от цяла делегация конници и понеже никъде не е писано, че човек не може да участва в изборите ин абсенция, колегията на авгурите подложи и твоето име на гласуване и ти спечели. Не мога да твърдя, че Прасчо Младши и приятелите му се зарадваха на успеха ти, но като цяло Рим те приветства от