Венец от трева (Част I: Предсказанието)

сърце.

Марий въздъхна с огромно задоволство.

— Е, това са наистина добри новини! Авгур! Това означава, че и синът ми на свой ред ще бъде жрец или авгур, както и синовете на синовете му… Успях, Публий Рутилий! Успях да се закотвя в самото сърце на Рим, да стана част от него… Аз, италийският селянин без думичка гръцки.

— Е, знаеш ли, вече не са сред живите онези, които те наричаха така. Откакто Прасчо се спомина, нещата много са се променили. Иначе, ако беше още жив, едва ли щеше да позволи да те изберат за каквото и да било — поклати глава Рутилий Руф. — Той никога не е притежавал повече аукторитас от който и да е свой приятел в Сената, но се ползваше с феноменална дигнитас, най-вече заради сраженията, които водеше със Сатурнин на Форума по време на цензорството си. Колкото и да го мразиш, не можеш да му отречеш, че прояви смелост, за която други могат само да му завиждат. Но това, което го прави тъй важен в очите на колегите му сенатори, е, че успя с годините да изгради около себе си онова здраво патрицианско ядро, което други преди него така и не създадоха. Откакто се бе върнал от изгнанието си в Родос, Прасчо нито за миг не спря да води задочната си война с теб. В крайна сметка, какво друго му оставаше да върши? Огромното влияние, което беше придобил сред събратята си, можеше да бъде използвано вече за твоето окончателно унищожение. Смъртта му предизвика истинско обществено сътресение. Когато се върна у дома, изглеждаше по-здрав от всякога! Аз самият си мислех, че ни остават дълги години да се гледаме в Сената. Но… ей го, че си отиде.

— И какво е търсил Луций Корнелий при него? — попита Марий.

— Като че ли никой не може да си отговори. Със сигурност двамата не са били в особено близки отношения. Самият Луций Корнелий твърди, че присъствието му е било вследствие низ от случайности — същата вечер той изобщо нямал намерение да споделя трапезата на Прасчо. Според мен също става дума за съвпадение. Това, което ме смущава най-много, е, че Прасчо Младши нито веднъж не е дал вид, че присъствието на Луций Корнелий на предсмъртния миг на баща му го е изненадало. А това ми подсказва, че Луций Корнелий се е опитвал поне от известно време да се обвърже с Прасчо — намръщи се Рутилий Руф. — Освен това двамата с Аврелия са се скарали.

— Искаш да кажеш Луций Корнелий и Аврелия?

— Точно.

— Откъде си го научил?

— От Аврелия.

— И не ти е казала защо?

— Не. Каза ми само, че Луций Корнелий не бил повече добре дошъл в дома й. Тъй или иначе, той замина за Близка Испания броени дни след смъртта на Прасчо, а аз научих за спречкването им с Аврелия едва след като бе напуснал Рим. Мисля, че племенницата ми се е страхувала да не ми хрумне да му искам сметка за постъпка, която дори не знам каква е. Все пак, странна работа, ако ме питаш.

Марий никога не се беше интересувал от личните отношения на другите, затова само изкриви лице в кисела гримаса и махна с ръка.

— Е, бих казал, че странна или не, това си е тяхна работа. Друго какво интересно?

Изведнъж Рутилий прихна да се смее.

— Консулите ни прокараха нов закон, забраняващ човешкото жертвоприношение.

— Какво са направили?

— Прокараха закон, забраняващ човешкото жертвоприношение — повтори по-бавно Рутилий Руф.

— Това наистина е смешно! Кога за последен път римлянин е извършил подобно нещо на частно или официално равнище? — ядоса се Марий. — Абсолютни глупости!

— Е, доколкото си спомням, са резнали гърлата на двама гърци и двама гали по времето на Ханибаловите походи из Италия. Но се съмнявам, че точно това са имали предвид с новия лекс Корнелий Лициния.

— Тогава какво?

— Както знаеш, Гай Марий, ние, римляните имаме навика от време на време да изваждаме на показ определена новост в обществения си живот по доста своеобразен начин. Мисля, че действителният смисъл на закона е да напомни на зяпачите от Форума, че занапред не трябва да се стига до улично насилие, до убийства, до затваряне на магистрати, изобщо до незаконни политически действия — обясни Рутилий.

— Това ли обясниха Гней Корнелий Лентул и Публий Лициний Крас на народа?

— Не. Те само подложиха закона си на гласуване и той бе приет.

— Чудо голямо! — заключи Марий. — Какво друго?

— По-малкият брат на върховния понтифекс, който тази година е претор, отиде да управлява Сицилия. Ако щеш, вярвай, но до ушите ни достигнаха слухове, че се готви ново въстание на робите.

— Нима в Сицилия продължават да третират робите си толкова зле?

— И да, и не — отвърна замислено Рутилий. — На първо място, на острова работят много роби — гърци. А когато един господар кара да му работят гърци, не е нужно да ги налага с камшика си, за да си има главоболия. Те всички са свободолюбиви и независими. Освен това чувам, че пиратите, които преди години Марк Антоний Оратор плени по бреговете на Киликия, са били пратени в огромната си част именно на Сицилия. Едва ли човек, свикнал да си изкарва прехраната с разбойничество, ще се съгласи току-така да оре и жъне. Между другото — сети се за друго Рутилий Руф, — Марк Антоний донесе носа на най-големия пиратски кораб и го прикачи към рострата на Форума. Ако се съди по носа му, корабът трябва да е бил доста внушителен.

— Не мислех, че е останало място. Толкова кораби са си оставили носовете на площада, че се чудя къде са тикнали новия. Както и да е, това не е толкова важно. Какво друго се е случило в Сицилия, Публий Рутилий?

— Ами нашият претор Луций Ахенобарб на бърза ръка е успял да обърка всичко на острова, това го научихме дори тук, в Азия. Идването му на острова силно напомняло преминаването на ураган. Още не му била минала морската болест от пътуването и вече издал указ, забраняващ притежаването на мечове или на каквито и да било други оръжия от мирното население. Разбира се, всички си направили оглушки.

— Като ги знам какви са Домиций Ахенобарбите, навярно това се е оказало грешка с фатални последствия.

— Точно така. Луций Домиций изчакал известно време да се увери, че указът му наистина е останал без последствия, и тръгнал да раздава правосъдие. Цяла Сицилия си го отнесла. Съмнявам се занапред някой да посмее да вдига въстания — робски или каквито и да е.

— Е, Домиций Ахенобарбите открай време са си били досадници, но не може да им се отрече, че постигат своето навсякъде — рече Марий. — Това ли е краят на новините?

— Почти. Да ти съобщя само, че имаме нови цензори и че двамата са обявили намеренията си да проведат най-щателното преброяване на римските граждани от десетилетия насам.

— Крайно време беше. Кои са те?

— Марк Антоний Оратор и твоя някогашен колега Луций Валерий Флак. — Рутилий Руф се надигна от мястото си. — Да се поразходим, приятелю?

Пергам представляваше най-грижливо планираният и застроен град в целия свят. Марий беше чувал подобни твърдения, но сега само се убеждаваше, че са били правилни. Дори в бедните квартали на града, разположени в подножието на акропола, не се забелязваха тесни и мрачни улички или порутени сгради, защото по всяка вероятност в града имаше кой да извършва нужния надзор и да прокарва нужните градоустройствени и благоустройствени закони. Навсякъде, където живееха хора, имаше и канализация, по която в едната посока течеше питейна вода за домовете, а в другата се отнасяха нечистотиите далеч извън пределите на града. Като че ли пергамци се бяха зарекли да построят целия си град от мрамор. Дългите колонади опасваха кажи-речи целия център, а гората вдъхваше респект с голямата си площ и изящните си статуи, големият театър беше изсечен от върха чак до подножието на скалата.

И все пак нещо във вида на града и на крепостта навяваше мисли за запуснатост и упадък. Личеше си, че въпреки усилията на сегашните управители, славните времена на Аталидите вече са отминали и няма кой да се грижи за Пергам така, както са се грижили неговите царе през вековете. Народът също не изглеждаше доволен; мнозина от минувачите се сториха на Марий измършавели от глад — нещо, което нямаше как да не