друга страна, немислимо е да ги водя със себе си в Кападокия.“ Идеше му просто да ги качи на първия кораб обратно за Халикарнас, но пък в съзнанието му неизбежно изникваше мисълта за непристъпната крепост на Корацезиум, която можеше да приюти някой пиратски цар. Какво му оставаше да направи? Тази част на света си оставаше практически непозната за римляните, а и нямаше много време за нейното опознаване тепърва. Цялата източна половина на Вътрешно море се оказваше пред самия праг на политическия хаос, и само някъде да избухнеше буря, щеше да помете със себе си всякакви царства и господарства.
Когато и на средата на май Марий продължаваше да е в пълно неведение за съдбата на цар Ариарат, той най-сетне взе решение.
— Събирай багажа — рече на Юлия с тон, който не оставяше място за излишни въпроси. — Тръгваме тримата с малкия Марий, но вие няма да вървите с мен чак до Мазака. Щом се изкачим достатъчно високо в планините, за да избягаме от горещините, ще ви оставя на първите срещнати хора да се грижат за вас и ще продължа сам към Кападокия.
Разбира се, Юлия искаше да спори, но не посмя; никога не бе имала случай да види как действа Гай Марий на бойното поле, но от чутото знаеше, че никога не търпи възражения. Личеше си, че макар и без легиони под своето командване, мъжът й и този път има да разрешава някаква задача, нищо чудно да ставаше дума за съдбата на цяла Кападокия, затова беше глупаво да му се създават излишни главоболия.
Два дни по-късно пътешествениците напуснаха града, придружени от дружина местни доброволци. Начело на охраната стоеше млад грък от Тарс, с когото Марий беше завързал от известно време дружба. Както и Юлия. Оказваше се, че от подобни приятелства може да има само полза. Маршрутът беше такъв, че никой не можеше да върви пеш по пътеката. Тя извеждаше на тъй наречените Киликийски порти, които представляваха стръмен и труден за преодоляване проход. Само катъри можеха да изкатерят без затруднения склоновете, но затова пък Юлия имаше душа на поет и потискаше неприятните чувства от непрекъснатото друсане с удоволствието от възхитителните гледки, разкриващи се от планинските била. Пътят следваше едва проходими клисури, врязваше се в могъщата снага на планините и колкото по-високо се изкачваха пътешествениците, толкова повече неразтопен сняг виждаха около себе си. Беше направо невероятно как само три дни по-рано Юлия се беше задушавала от тежката мараня в Тарс, а сега бъркаше дълбоко в сандъците, за да си търси топли дрехи. Времето беше приятно и слънчево, но навлезеха ли в сянката на боровите гори, пътниците трепереха от студ. Затова пришпорваха животните и бързаха да излязат по скалистите и оголени склонове още по-нагоре или да починат край пенещите се води на планински поток, който ревеше надолу по живописните проломи.
Четири дни, откакто бяха напуснали Тарс, и групичката вече бе свършила с изкачването. В някаква тясна долчинка Марий се натъкна на пастирски лагер, издигнат за лятото от малобройно племе, извело овцете си на паша далеч от задаващите се горещини. Юлия и малкият Марий бяха поверени в ръцете на овчарите, закриляни от дружината гърци. Младият Морсим — така се наричаше предводителят им — трябваше да се грижи за двамата изоставени от главата на семейството римляни и да ги пази от невидими опасности. Самите овчари, подкупени със значителна сума пари, се оказаха крайно отзивчиви люде и Юлия беше настанена в една от най-просторните кожени палатки.
— Само да свикна с миризмата, и всичко ще е наред — успокои тя Марий, преди да се разделят. — Вътре в палатката е топло, а доколкото разбирам, някои от тукашните са отишли да купят допълнителни провизии. Ти можеш да вървиш, няма защо да се безпокоиш за нас. Пък и малкият Марий не се стеснява вече да си играе на овчар. Каквото и да се случи, Морсим ще се справи с положението. Единствено съжалявам, мъжо, че толкова време изгуби заради нас.
И така, Гай Марий пое нататък, придружен от двама свои роби и от водача, даден му от Морсим. По всичко изглеждаше, че човекът предпочита да продължи към Кападокия, отколкото да си губи времето със семейството на сенатора назад. Доколкото Марий имаше представа за положението си в пространството, клисурите и няколкото по-широки плата, които четиримата пътници прекосяваха, бяха на височина около пет хиляди и петстотин стъпки над морското равнище; макар и никой от ездачите да не страдаше от главоболие или виене на свят, непривичната за шейсетгодишния римлянин височина му действаше крайно отрицателно и той с мъка издържаше дългата езда върху катъра. Разстоянието до Евсевия Мазака изглеждаше почти отчайващо, още повече че според водача това било единственото селище, достойно да се нарече град, в цялото царство.
Щом Марий прехвърли планинския хребет, разделящ басейните на реките, вливащи се в Киликийска Педия на юг, и тези, които течаха в обратната посока — към дългата и пълноводна Халис, слънцето изведнъж изчезна. Със смяната на водосборния басейн изведнъж се промени и климатът, защото пътниците бяха обгърнати от гъсти облаци мъгла и станаха жертва на студения планински дъжд, преминаващ често в лапавица. На Марий му беше студено, крайниците го боляха от преумора и той не можеше повече да понася неудобното седло. И все пак не се оплакваше, а упорито следваше водача си по безкрайните пътеки и се чудеше дали от дългото търкане няма да му се разрани кожата на бедрата.
На третия ден слънцето се показа отново. Ширналите се напред тучни равнини, сред които почти нямаше гористи участъци, бяха същински рай за овце и говеда, както му разправяше водачът. Кападокия не притежавала нужната почва и климат, за да израснат същите гъсти гори, които пътниците бяха оставили зад себе си в Киликия. Затова пък разоре ли се веднъж земята и посее ли се жито, добивите били много богати.
— Тогава защо никой не я обработва? — зачуди се Марий.
Водачът сви рамене.
— Няма достатъчно хора. Тукашните отглеждат, колкото да изхранят себе си. Понякога нагоре по Халис идват салове, които изкупуват всички излишъци. Но за търговия с Киликия и дума не може да става — връзките са почти невъзможни. Пък и защо им трябва на тукашните да се грижат за съседите си киликийци? Те самите имат какво да ядат и това им е предостатъчно.
Това беше може би единственият по-дълъг разговор между Марий и водача му. Дори когато се отбиваха да пренощуват в нечия кожена овчарска палатка или пък в кирпичената къщичка на някой селски старейшина, двамата почти не говореха. А около тях планините се сменяха, понякога надвисваха над самия път, друг път се отдръпваха в далечината, но си оставаха все същите — нито по-ниски, нито по-високи, покрити със зелена трева в по-ниските си части и с мръсен сняг по върховете.
Един ден, когато водачът тържествено беше заявил, че до Мазака остават само четиристотин
— Ако ти е направило впечатление, че от доста време не сме минавали покрай села… — рече многозначително водачът. — По тези места климатът е суров, а лятото — кратко. Хората са се научили да си издълбават домовете в самите скали. През лятото им държи хладно, през зимата — топло. Защо да строят къщи, когато Великата богиня Ма им ги е построила вместо тях?
— И откога са се научили да живеят в скалите? — не сдържаше удивлението си Марий.
Но водачът не знаеше.
— Откакто има хора на този свят — махна той с ръка. — В Киликия се знае, че най-първите хора на земята се родили именно в Кападокия и че оттогава досега нищо в начина им на живот не се е променило.
Още не се бяха измъкнали от лабиринта на скалистите дефилета, когато Марий забеляза пред себе си планината; напълно самотна на хоризонта, това беше без съмнение най-величествената планина, която той беше виждал с очите си; по-висока от гръцкия Олимп, по-висока дори от огромния масив, ограждащ от север Италийска Галия. Представляваше един могъщ конус в средата и няколко по-малки в двата му края, като на фона на синьото небе искрящият от снеговете връх заслепяваше очите на наблюдателя. Естествено
