Марий знаеше името на това величествено творение на природата: планината Аргей, описана от гърците, но видяна само от шепа римляни. А в подножието му се намираше Евсевия Мазака, единственият град в цяла Кападокия, където живееше и царят.
За нещастие Марий идваше откъм Киликия, а това означаваше, че Мазака се намира от обратната страна на планината. Градът нарочно беше издигнат на север от Аргей, за да бъде по-близо до река Халис, голямата червеникава река, извираща от сърцето на Мала Азия — единствената леснодостъпна връзка на страната със света.
Затова вече преваляше, когато Марий зърна смътните очертания на жилищата, скупчени едно връз друго в сянката на Аргей. Идеше му да въздъхне с облекчение, но внезапно си даде сметка, че се озовава на бойно поле. Твърде необичайно усещане! Да язди по същите места, където преди броени дни са се водили кървави сражения и са загинали може би хиляди души, без той самият да е участвал в сражението, без дори да го вълнува особено кои са победителите… За пръв път в живота си той, Гай Марий, завоевателят на Нумидия и унищожителят на германите, се разхождаше по бойното поле в качеството си на наблюдател.
Нещо го гореше отвътре и не му даваше мира; но той така и не спираше да върви по посока на малкото градче, почти без да обръща внимание на картината около себе си. Така и никой не си беше направил труда да разчисти след полесражението. Навсякъде се въргаляха разлагащи се, окървавени трупове на хора, разсъблечени от мародерите и оставени да гният голи на откритото. Студеният въздух ги бранеше от мухите, които иначе биха закрили небето с гъстите си облаци, а постоянно духащият вятър отвяваше вонята на мърша надалеч и Марий дори не се притесняваше да гази сред купищата убити. За разлика от водача си, който не криеше сълзите си, и от двамината си роби, способни да си изповръщат и червата от ужас, Гай Марий обаче сякаш нищо не забелязваше. Всъщност погледът му шареше във всички посоки с надеждата да открие по-важното: лагера на живите, на тези, които бяха победили. Най-сетне и той му се разкри, на около два километра североизточно от бойното поле, където се издигаха многобройни палатки от животинска кожа, закрити от тънък, синкав воал дим от лагерните огньове.
Митридат. Нямаше кой друг да бъде. А Гай Марий не беше дотам наивен, че да помисли изкланите войници в краката си за тези на Митридат. Не, понтийската армия беше спечелила сражението, а по бойното поле лежаха голите трупове на кападокийците. Бедни овчари и изостанали жители на скални пещери… както и множество сирийски и гръцки наемници, ако набитото му око правилно различаваше типичните за двете раси черти. Къде ли беше малкото царче? Нямаше смисъл да се чуди. Щом не бе дошло до Тавър, щом не беше отговорило на нито едно от Мариевите писма, значи имаше само един възможен отговор — бяха го убили. Както без съмнение бяха постъпили и с пратениците от Тавър.
Всеки нормален човек би обърнал коня си назад и би се отдалечил възможно най-бързо от това прокълнато място, надявайки се, че никой не го е забелязал. Но не и Гай Марий. Най-сетне беше настигнал цар Митридат Евпатор, пък макар и на чужда територия. Не му оставаше друго, освен да подритне за последен път изтощеното животно под себе си и да се забърза за отдавна чаканата среща.
Гай Марий беше направо смаян да установи как никой от лагера не си правеше труда да го забележи, как никой не му обърна внимание дори когато влезе с царствена походка през главната порта на града. Колко сигурен се чувстваше царят на Понт! Дръпна юздите на животното си и заоглежда изкачващите се все нагоре по склона на планината улици с надеждата, че някъде ще зърне акропол или поне нещо подобно на крепост. Най-после в самия горен край на града на фона на планината се показа единственото по-голямо здание, което трябваше да е дворецът. По всичко личеше, че е било изградено от неподходящ камък, неиздържащ на силата на тукашните ветрове, защото пролуките в зидарията бяха допълнително измазвани, а накрая стените бяха боядисани в наситено синьо, колоните — в аленочервено, а капителите — в йонийски стил — в пурпур и блестящо злато.
„Там ще да е! — каза си Марий. — Няма къде другаде!“ Насочи коня по една от тесните улички и потегли нагоре към планината, ориентирайки се по стърчащия над къщите дворец. Самият дворец се оказа насред пустеещи градини, заградени с каменна стена, който някой беше измазал също в синьо. „Пролетта идва късно в Кападокия“ — мислеше си пътникът и изпитваше тъга, задето малкият цар Ариарат така и не я беше дочакал. По всичко личеше, че населението на Евсевия Мазака е избягало от града, защото по улиците не се виждаше жив човек, а на входа на дворцовата градина нямаше дори пазач. Цар Митридат наистина не се тревожеше за особата си!
Марий остави коня си пред стълбището, водещо към главния вход, а след него скочиха от животните си и тримата му спътници. В двореца се влизаше през тежка, двукрила порта от бронз, украсена с барелефи, които изобразяваха в подробности сцената на отвличането на Персефона от Хадес; Марий трябваше дълго чака някой да отговори на яростното му блъскане по вратата, затова спокойно разгледа цялата история, изрисувана пред очите му. Най-сетне се чу силно скърцане и едно от крилата с мъка се открехна.
— Да, да, чух! Какво искаш? — попита беловлас старец на гръцки.
На Марий му идеше чак да се засмее на това посрещане, та гласът му прозвуча доста неуверен, съвсем не по господарски.
— Аз съм Гай Марий, римски консул. Цар Митридат тук ли е?
— Не — отговори беловласият старец.
— А очаквате ли той да се върне?
— Да, преди да се е стъмнило.
— Чудесно! — издърпа вратата посетителят и нахълта в просторното помещение от другата страна, което навярно играеше ролята на тронна зала. С жест показа на тримата си спътници да го последват. — Трябва да ни настаните някъде. Конете ни чакат отпред — някой да ги заведе в ясли. Колкото до мен, искам да ми се приготви гореща баня. Незабавно.
Когато най-после се разбра, че царят наближава двореца, Марий, облечен в сенаторска тога, излезе да го посрещне сам на стълбите пред входа. Нагоре по улиците на града се задаваше дружина от неколкостотин конници, добре въоръжени и яхнали охранени коне. Кръглите им щитове бяха боядисани в червено, а върху фона беше изрисуван бял полумесец, обгърнал с краищата си звезда с осем лъча. Над сребърните си брони войниците носеха червени наметала, на главите си — конусовидни шлемове, украсени не с птичи пера или конски опашки, а също с полумесец и звезда.
Самият цар не вървеше отпред, затова отдалеч не можеше да се определи къде точно сред многото конници се крие. Личеше си, че макар и да нехае за сигурността на двореца, който и без това не беше негов, Митридат се грижи за собствената си безопасност. Най-сетне дружината премина през входната врата на градината и се строи пред стълбите към двореца. По особеното чаткане на копитата по плочките Марий се досети, че конете не бяха подковани, което пък беше признак за недотам добре развитите занаяти в Понт. Разбира се, нямаше как конниците да не са забелязали римлянина, който, загърнат в пурпурноръбата си тога, гордо пъчеше гърди няколко метра над тях самите.
Гвардията се раздели на две и пусна да мине цар Митридат Евпатор на неговия дорест кон. Беше с пурпурна мантия, а щитът, който носеше оръженосецът му, беше боядисан в същия цвят, макар и да носеше изобразени познатите полумесец и звезда. Това обаче, което отличаваше най-много царя, беше, че върху главата си не носеше шлем, а лъвска кожа: предните зъби на звяра бяха зинали буквално над челото му, ушите му бяха щръкнали високо, а на мястото на очите зееха широки черни дупки. Митридат беше облечен в дълга златна ризница, която се спускаше като пола надолу и в същото време покриваше ръцете му, а над нея беше сложил златна, орнаментирана броня. На краката си носеше красиви гръцки обувки от лъвска кожа, бродирани със злато и вместо с върхове — с две миниатюрни златни изображения на лъвски глави.
Митридат скочи от коня си и застана пред стълбите. Налагаше му се да гледа Марий отдолу, а това очевидно не му се нравеше. И все пак не можеше да избърза нагоре по стъпалата като услужлив царедворец. „Колкото мен висок — оценяваше го Марий, — и също така строен, както бях и аз на младини.“ Митридат не беше красавец, но притежаваше чисто, широко, по-скоро квадратно лице, което можеше да привлече погледа. Правеше впечатление издължената му, заоблена брадичка, както и дългият му, месест нос. Беше по-скоро светлокож, очите му имаха лешников цвят, а изпод лъвската глава се подаваха златисти кичури, допълнени с характерните му бакенбарди. Портретът му можеше да завърши с малката му, червена уста, която според римлянина издаваше буен и невъздържан характер.
„И все пак ти вече си виждал хора в тоги?“ — питаше го мислено Марий и прехвърляше през паметта си
