Венец от трева (Част I: Предсказанието)

— Е, млади човече, радвам се да се запознаем — рече гостът. — Как се чувстваш днес?

— Благодаря, добре, Гай Марий — отговори любезно детето, което толкова силно приличаше на цар Митридат, че на страничния наблюдател му се струваше все едно гледа самия цар, само че двайсетина години по-млад.

— Научавам, че брат ти бил починал?

— Да, Гай Марий. Умря от болест тук, в двореца, преди два месеца — повтори заученото момчето.

— И сега ти си цар на Кападокия?

— Да, Гай Марий.

— Харесва ли ти да си цар?

— Да, Гай Марий.

— Не си ли малък да управляваш сам?

— Дядо Гордий ще ми помага.

— Защо дядо?

Гордий се усмихна, което можеше да се окаже фатално за хора със слаби нерви.

— Мен целият свят ме знае като дядо Гордий, Гай Марий — въздъхна замечтано той.

— Разбирам. Благодаря за аудиенцията, царю Ариарат.

Момчето и възрастният му придружител се наведоха покорно и излязоха от залата.

— Добре момче е моят Ариарат, няма що — похвали се на глас Митридат.

— Какво искаш да кажеш с „моя Ариарат“?

— Изразявам се образно, Гай Марий.

— Доста ти прилича.

— Все пак майка му е родната ми сестра.

— И както сте свикнали да се жените все братя и сестри, сигурно ти е приличала много. — Едната вежда на Марий весело заигра над очите му, но насреща му не седеше Луций Корнелий Сула, а Митридат Евпатор, който не разбираше от подобни жестове. — Е, по всичко изглежда, че проблемите на Кападокия са разрешени веднъж завинаги — отбеляза радостно сенаторът. — Това означава, че още тия дни ти и твоята войска си отивате обратно в Понт.

Царят го изгледа недоумяващо.

— Не мисля, Гай Марий. В Кападокия има още неща за оправяне, а и момчето е последно в рода си. Не мога да го лиша току-така от поддръжката на войската си.

— За него би било много по-добре, ако войската ти си отиде веднъж завинаги!

— Не мога да сторя подобно нещо!

— Можеш, и още как.

Митридат задиша тежко, та чак бронята му заскърца от напрежението.

— Ти не можеш да ми кажеш какво да правя, Гай Марий!

— Напротив, мога — отвърна му той спокойно, но твърдо. — Рим може и да не се е загрижил кой знае колко за тази част на света, но ако ти, царю, започнеш да настаняваш войски в страни, които не ти се полага да управляваш, имаш думата ми, че интересът на Рим към личността ти ще започне да расте като гъби след дъжд. В римските легиони служат истински римляни, не кападокийски селяни или сирийски наемници. Сигурен съм, че няма да ти се понрави, ако легионите ни започнат да обикалят страните наоколо! Но ако откажеш да си вървиш у дома, ако откажеш да махнеш армията си оттук, римските легиони ще дойдат, само почакай…

— Това не зависи ни най-малко от теб. Ти не си дошъл по служба!

— И все пак съм бивш римски консул и мога да говоря от името на целия римски народ. В думите ми няма нищо преувеличено.

Личеше си, че от секунда на секунда цар Митридат се ядосва все повече и повече; но в същото време Марий усещаше, че човекът насреща му се страхува. „Което кажем ние, римляните, това ще е! — тържествуваше вътрешно той. — Тези източни царе, всички до един приличат на малките кученца, които се скъсват да лаят, без да се осмелят да нападнат. Достатъчно е само малко да ги сплашим, и ще си свият опашките, за да хукнат презглава да се спасяват.“

— Моето място е тук, затова и ще остана, заедно с войската си!

— Твоето място не е тук и ти ще си вървиш у дома, царю Митридат!

Царят скочи на крака от раздразнение. Грабна меча си за дръжката и в същия момент дузината палачи се приближиха до събеседниците в очакване на заповед.

— Бих могъл да те убия, Гай Марий! Дори съм решен да го сторя! Ще те убия и никой няма да разбере какво се е случило с теб! Ще събера пепелта ти в голяма златна делва и ще пиша до Сената ви извинително писмо, че си умрял от болест тъкмо в моя дворец.

— Също както умря и Ариарат VII, нали? — подметна Марий, сякаш въпросът го вълнува само откъм деловата страна. — Успокой се, царю! Седни и се опитай трезво да разсъдиш. Твърде добре знаеш, че не можеш току-тъй да убиеш Гай Марий! Ако го сториш, след броени седмици — колкото да се качат на корабите и да дойдат, и Понт, и Кападокия ще бъдат обсадени от римски войници. — Тук той се покашля, за да си върне непринудения тон отпреди малко. — Знаеш ли, откакто преди няколко години изклахме седемстотин хиляди германи, не ни се е отваряло случай да водим сериозна война. Германите бяха достоен противник, но бедни хорица. Докато Понт е богато царство и плячката, която бихме могли да вземем от едно източно царство, ще заинтересува мнозина от съгражданите ми. Така че не е в твой интерес, царю Митридат, сам да предизвикваш конфликт с Рим. Върви си у дома!

В следващия миг посетителят се оказа съвсем сам. Царят се беше оттеглил, последван от стражите. Гай Марий се надигна от стола и замислено закрачи по коридорите към покоите си. Простата храна му се беше отразила добре, а главата му беше пълна с въпроси, на които щеше да му е приятно да потърси отговор. Това, че Митридат щеше да напусне Кападокия, беше сигурно; и все пак Марий продължаваше да си блъска главата къде ли домакинът му е виждал римляни в тоги. Да не говорим с тога претекста. Нищо чудно царят да е бил уведомен за пристигането му от беловласия старец; но пък и не беше много за вярване. Не, царят беше получил Мариевите писма в собствения си дворец в Амазия, но нарочно е избягвал срещата с римлянина. Което означаваше, че Батацес, архигалосът от Песин, е човек на Митридат.

На другата сутрин Марий си мислеше, че е станал достатъчно рано, за да тръгне обратно за Киликия навреме, но за негова изненада царят вече бе напуснал двореца. Беловласият старец му съобщи, че цар Митридат е тръгнал към лагера на армията си, за да я върне в Понт.

— Ами малкият Ариарат Евсев Филопатор? И той ли тръгна с цар Митридат, или остана тук?

— Тук е, Гай Марий. Баща му го направи цар на Кападокия, значи трябва да стои тук.

— Баща му ли? — попита подозрително Марий.

— Цар Митридат — обясни невинно беловласият старец.

Така значи! Никакъв син на Ариарат VI, ами родно дете на Митридат. Хитро скроено. Но не чак толкова…

Без да скъпи усмивки и пожелания за добър път, Гордий го изпрати до края на дворцовата градина. От детето цар нямаше и следа.

— Значи ти ще бъдеш регентът — рече на сбогуване Марий, застанал до бодрия кон, който му бяха предложили. Животното беше значително по-едро и силно от онова, което бе носило римлянина по целия път от Тарс до Евсевия Мазака. Придружителите му също бяха получили по-добри коне.

— Само докато цар Ариарат Евсев Филопатор порасне достатъчно, за да поеме управлението в свои ръце, Гай Марий.

— Филопатор — замисли се Марий. — Означава „Обичащ баща си“. Как мислиш, дали няма да му е мъчно за баща му?

Гордий зяпна учуден.

— Да му липсва баща му ли? Че малкият Ариарат едва ли го помни. Той умря преди толкова години.

— Даже преди повече, отколкото си мислите, че предполагам. Ариарат VI и да иска, не би могъл да бъде баща на това момче. Аз не съм глупак, принц Гордий. Бъди така любезен да го предадеш на господаря си Митридат. Кажи му, че знам чий син е всъщност новият цар на Кападокия. И че занапред ще съм нащрек. — Пъхна крак в стремето на коня. — Може и да си дядо на целия свят, принце, но