момчето те знае най-вече като своя собствен. Ако все пак нямам нищо против то да управлява, то е, защото по произход е кападокийче — предполагам, че майка му е родната ти дъщеря.
Колкото и да беше предан на Митридат, Гордий не виждаше смисъл да отрича очевидното.
— Дъщеря ми е
— Ти не си от царски род, Гордий — напомни му Марий. — Може и да си родом от Кападокия, но предполагам, че сам си се кръстил принц. Няма как тогава дъщеря ти да е последната в царския род. Нека и това бъде съобщено на цар Митридат.
— Ще бъде, Гай Марий — обеща Гордий, явно без да се е обидил от нищо.
Римлянинът обърна коня си към изхода, но се спря.
— А, и още нещо! Разчисти бойното поле от труповете, Гордий! Ако искате да бъдете смятани за цивилизовани люде, постъпвайте като такива. Не можете току-така да оставите няколко хиляди убити войници за храна за лешоядите, нищо че са ви били врагове и че ги презирате. Това не е признак за военна зрялост, а за чиста диващина. Доколкото виждам, господарят ти Митридат е самото превъплъщение на идеята за варварин. Пожелавам ти приятен ден — и продължи нататък в спокоен тръс, следван от тримата си спътници.
Никога досега Гордий не беше чувал някой да се държи толкова оскърбително с господаря, но пък и Митридат си го заслужаваше, защото всичко казано беше самата истина. Затова с известно удоволствие той нареди да му доведат коня и запрепуска към лагера на Митридат, преди царят да е напуснал Мазака. Щеше да му докладва всичко чуто дума по дума! И да се наслаждава на безсилието и гнева му! Дъщеря му наистина бе станала царица на Понт, внукът му Фарнацес щеше да наследи престола на баща си. Очертаваха се добри времена за Гордий, който — Марий беше прав да го отбележи — се бе родил обикновен простосмъртен. Когато малкият цар на Кападокия, без съмнение син на Митридат, пожелаеше да управлява сам, подкрепен от могъщия си баща, Гордий щеше да се оттегли без проблеми от властта; единствено щеше да си поиска в знак на благодарност храма на богинята Ма в областта Комана, намираща се между горните течения на реките Сар и Пирам. Там щеше да управлява като жрец и цар едновременно, да се чувства сигурен, богат и изключително влиятелен.
Откри обаче Митридат чак на другия ден. Войската му отрано се беше вдигнала и вече се беше разположила на бреговете на река Халис, недалеч от Мазака. С подробности доложи на Митридат прощалните слова на Гай Марий. И все пак не дума по дума… Ограничи се само до разчистването на бойното поле — останалото би било от заплаха за собствената му безопасност. Царят видимо се разгневи на чутото, но не каза нищо. По изпъкналите му очи, по свитите му юмруци изглеждаше, че е решил, макар и с усилия, да се сдържи.
— И разчистихте ли бойното поле? — попита най-накрая царят.
Гордий преглътна, защото всъщност не знаеше какъв отговор искаше да чуе Митридат.
— Разбира се, че не, Велики.
— Тогава какво търсиш тук? Бягай да чистиш!
— Но Велики царю, Божествени… та той те нарече варварин!
— Според начина му на мислене, аз наистина съм варварин — сгълча го царят. — Но повече няма да му се удаде случай да го повтори. Ако е признак за цивилизованост хората да си хабят силите за излишни неща, то така да бъде: ще чистите и това е. Не искам повече никой, който се смята за цивилизован човек, да нарича мен варварин!
„Като ти мине ядът, ще ти минат и тия глупости от главата — помисли си Гордий, но естествено не посмя да го изрече на глас. — Гай Марий е прав, Велики. Ти си чист варварин.“
И така, най-сетне някой се погрижи за останките от сражението при Евсевия Мазака. Труповете бяха събрани на купове и изгорени. Пепелта на свой ред беше прибрана в глинени урни, заровени под огромна изкуствена могила, която обаче някак се губеше на фона на величествената планина Аргей. Самият цар Митридат обаче не остана да се увери изпълнена ли му е била заповедта. Изпрати войската си в Понт, а сам се запъти към Армения, придружен от доста непривична компания. Почти целият му двор, включително десет царски съпруги, три наложнички и пет — шест деца съпровождаха великия цар по пътя му на изток, а свитата и багажът се точеха на повече от километър назад по пътищата. Митридат имаше чувството, че се е превърнал в огромен охлюв — никога не се беше движил толкова бавно, изминавайки по не повече от петнайсет — двайсет километра на ден. И все пак не стигна чак дотам, че да се поддаде на увещанията на жените и да спре ден-два за почивка. Безопасността на двора се осигуряваше от хиляда конници, тъкмо колкото биха подхождали на една царска делегация.
Защото това беше просто делегация, тръгнала да поднесе своите почитания на новокоронясания цар на Армения. Новината бе достигнала до Митридат в началото на похода му срещу Кападокия и той незабавно бе пратил хора обратно в Дастейра със задачата да му набавят жени, деца, царедворци, подаръци за царя, дрехи за из път и естествено необходимите за подобно пътуване провизии. На безкрайния керван бяха нужни точно два месеца да стигне до река Халис, близо до Евсевия Мазака, и, общо взето, дворът и Гай Марий бяха пристигнали едновременно. Причината Марий да не завари Митридат в двореца му бе, че той тъкмо навестяваше лагера на пътниците на брега на реката и се уверяваше, че всичко е било свършено, както го бе поискал.
Най-интересното бе, че Митридат не знаеше нищичко за новия арменски цар, освен че е много млад, че е законен син на покойния цар Артавазд, че се казва Тигран и че от ранна детска възраст е живял като заложник при царя на Партия. Митридат си мислеше, че за пръв път ще има за съсед свой връстник. Цар, който ще управлява могъща източна държава, държава, която няма никакви вземания — давания със Запада и би могла да бъде съюзник на Понт в очертаващата се война с римляните!
Армения заемаше обширните планински земи около Арарат и на изток излизаше на Каспийско или Хирканско море. Вековни връзки — културни и географски — го бяха обвързвали с царство Партия, чиито владетели никога не бяха проявявали интерес към земите на запад от Ефрат.
Най-лесният път към Армения беше нагоре по течението на река Халис, до самите й извори, после през планинските била, през завоюваното от Митридат царство Малка Армения, а нататък покрай горното течение на Ефрат, през още една планина, от другата страна на която извираше река Аракс, отвеждаща право в град Артаксата, столицата на Армения. При зимни условия пътуването би било практически невъзможно заради жестоките студове по високите части на планините. Затова пък началото на лятото беше изключително приятен сезон за подобни начинания, тъй като керванът прекосяваше китни долини, ухаещи на диви цветя — синя цикория, жълти иглики и лютичета, аленочервени макове. Гори практически нямаше, по-скоро поддържани от човешка ръка дървесни масиви, предназначени за сечене или, напротив, да спират зимните ветрове. Лятото по тези места беше толкова кратка, че дори през юни тополите и брезите стояха повечето голи, без листа.
По пътя имаше само един град — Карана, а селата бяха пръснати съвсем нарядко. Дори и номадски станове почти не се виждаха. Добре, че организаторите на тържественото шествие се бяха сетили да вземат необходимите количества жито, както и фураж вместо плодове и зеленчуци; за месото се разчиташе само на случайно срещнати овчари. Митридат се показа достатъчно разумен човек и каквото не намираше под формата на дивеч из полята, купуваше го прескъпо от селата и случайните овчари, които керванът задминаваше. В паметта на смаяните от гледката на царското шествие хора Митридат щеше да остане като полубог, пръскащ пари за какво ли не.
През квинктилис понтийският двор стигна река Аракс и пое надолу по живописната й долина. Всеки път, когато керванът стореше някоя беля на местните стопани, Митридат се грижеше да възстанови щетите, като за целта трябваше да си служи предимно с прости и разбираеми за всички жестове, защото последните хора, които разбираха мъничко гръцки, бяха оставени далеч отвъд Ефрат. Делегацията прати неколцина души напред, за да съобщят в Артаксата за пристигането й, и колкото повече наближаваше арменската столица, толкова повече се усмихваше на спътниците си Митридат, защото нещо в душата му подсказваше, че дългото и скъпоструващо начинание щеше да даде своите плодове.
Цар Тигран излезе да посрещне лично знатния си гостенин пред вратите на града. Придружавала го шепа стражи, облечени от главата до петите в метални ризници и въоръжени с дълги копия в ръце и с щитове, провесени на гърбовете. Цар Митридат оглеждаше с възхищение грамадните им коне, които също
