разчита единствено на собствения си авторитет пред тазгодишните цензори, но се надява те да преразгледат вече подписаните договори с
— Е, в крайна сметка, стига хазната да се съгласи с орязването на приходите си, не виждам от какво могат да се оплакват самите
— Така е — съгласи се Рутилий. — На това се и надяваме, стига Квинт Муций да успее да убеди дебелите глави в Сената и трибуните на хазната, че Рим
— Според теб кой пръв ще се възпротиви?
— Секст Перквициен. Той и занапред ще продължи да реализира големи печалби, но никой няма да му позволи да конфискува повече произведения на изкуството за сметка на неизплатени данъци. Също и някои от важните клечки в Сената, които имат сериозни задължения към конническите лобита и които също са получавали произведения на изкуството в замяна на услугите си. Гней Домиций Ахенобарб е един от тях, Катул Цезар също. Предполагам, че и Прасчо Младши или Сципион Назика са вътре в нещата, както и някои от Лициний Красите без Оратора обаче.
— Ами нашият Принцепс Сенатус?
— Очаквам Скавър да подкрепи исканията на Квинт Муций. Навярно и ти, Гай Марий, се надяваш на същото. Да му отдадем заслуженото на Скавър, той е от малкото римляни, останали верни на принципите си. Освен това неговите собствени клиенти са предимно в границите на Италия, така че той няма и
След като двамата приятели се нарадваха един на друг, Гай Марий остави приятеля си да се разполага сам в двореца на римския управител в Пергам (защото той упорито отказваше да напусне поста си) и заедно с жена си и детето си се запътиха към Халикарнас и вилата, наета предната година, за да прекарат още една приятна зима, спасявайки се от монотонията с едно прескачане до Родос.
Това, че на пролетта им се удаде възможността да отплават на изток за Тарс, се дължеше единствено на усилията, които Марк Антоний Оратор положи при изтребването — поне за известно време — на всички морски разбойници по бреговете на Памфилия и Киликия. Преди морския поход на Антоний самата идея да насочиш кораба си към този край на света беше немислима, още повече че всеки пират би бил на върха на професионалното си щастие, ако в ръцете му попадне римски сенатор, при това наричащ се Гай Марий. Навярно за човек като него биха се поискали двайсет или дори трийсет таланта сребро.
Корабът плътно следваше всяка извивка на брега, отбиваше се във всяко пристанище и така пътуването се проточи цял месец. Из цяла Ликия Марий и семейството му бяха посрещани с почести, също и в Анталия и Памфилия. Пътниците — дори обиколилият половината свят Марий — за пръв път виждаха с очите си подобно природно чудо: от дъното на морето да се издигат цели планини, толкова високи, че върховете им цяла година остават покрити със сняг.
Цели области се губеха под зелената покривка на гъсти борови гори, които никога човешка ръка не бе докосвала. Кипър, който се намираше на няколко десетки километра, беше толкова богат на кедрово дърво, че можеше да задоволи търсенето на дървесина чак в Египет. „И все пак — мислеше се Марий, докато погледът му шареше по бреговата ивица на Киликия, — нищо чудно, че пиратството е било толкова разпространено тук.“ Всяка гънка на крайбрежните планини образува по някое закътано и напълно неразличимо отдалеч заливче, където могат да се скрият всякакви кораби. Корацезиум — някогашната столица на пиратите — представляваше наистина съвършено за целта място: сякаш боговете нарочно бяха издигнали тази висока, подобна на конско копито скала, обградена от почти всички страни с вода, за да я използват морски разбойници. Ако не беше предателството отвътре, навярно Антоний никога не би превзел крепостта със сила. Самият Марий не можа да се въздържи и я огледа отвсякъде с мисълта как ли би подходил сам, ако трябва да проникне в нея.
Най-накрая на хоризонта се показа и Тарс, построен няколко километра нагоре по течението на река Кидн, за да може да функционира като пристанище, без да се излага на силните морски бури и вълнения. Градът беше обграден от яка крепостна стена, която да защитава почетните римски гости, настанени в местния дворец. В тази част от Мала Азия пролетта започваше рано, та времето вече ставаше горещо; Юлия започна да прави намеци на мъжа си, че никак не би й се понравило, ако той реши да ги остави с детето сами в подобна нажежена пещ и да поеме сам по дългия път към Кападокия.
Към края на зимата Марий беше получил писмо от Ариарат VII, царя на Кападокия, в което той го уверяваше, че ще го чака лично в Тарс към края на март, за да си направи удоволствието да придружава видния римлянин по дългия и изморителен път от Тарс до Евсевия Мазака. Понеже знаеше, че царят ще го чака, Марий беше настоявал корабът по-бързо да стигне в Тарс, но в крайна сметка не посмя да развали пътуването на Юлия, която често си харесваше някое уютно заливче, караше капитана да спре и слизаше на брега, за да се раздвижи и да поплува в хладните морски води. Но когато най-накрая пътниците стъпиха на брега в Тарс, от невръстния цар нямаше ни вест, ни кост.
На няколко пъти Марий прати бързи куриери до Мазака, но така и не получи отговор; по-точно — никой от куриерите не се върна да му го донесе. Най-накрая започна да се тревожи. В началото не беше трудно да скрие притесненията си от Юлия и малкия Марий, но колкото повече жена му настояваше двамата да го придружат във вътрешността на полуострова, толкова повече му се усложняваше положението и му оставаше по-малко време да избира. Със сигурност Марий нямаше да вземе жена си в Кападокия, но пък и нямаше как да я остави на жестокото слънце в Тарс. Недоволството на Юлия си имаше и своите по-сериозни основания и те се състояха в самото неясно положение на страната, където се намираха. В по-далечно минало Киликия бе владение на Египет, но от няколко десетилетия се водеше част от Сирия. В действителност управлението на провинцията беше занемарено и продължително време реално властта бе принадлежала на пиратите, които проявяваха своите аспирации не само към крайбрежието, но и към плодородната област Педия, вдадена дълбоко в сушата и намираща се на изток от Тарс.
Вследствие на цяла поредица от междуособни войни в Сирия царстващата династия на Селевкидите се изтощаваше все повече и повече. Дори в момента в Северна Сирия управляваха едновременно двама души — Антиох Грип и Антиох Кизикен, които бяха толкова заети в борбата си за Антиохия и Дамаска, че като че ли нехаеха напълно за останалата част от обширното си царство. Нищо чудно тогава, че на юг и евреите, и идумейците, и набатейците бяха създали самостоятелни държавици, а на север Киликия зависеше от самата себе си.
Когато преди няколко години Марк Антоний Оратор бе пристигнал в Тарс с намерение да използва града като своя военна база, никой в цяла Киликия не вдигна глас против него, докато накрая римският консул не обяви Киликия за законна провинция на Рим. След завръщането му в Рим обаче никой от Сената не си направи труда да прати управител в новооснованата провинция и страната отново изпадна в пълна безтегловност. Гръцките градове, които бяха достатъчно големи и икономически самостоятелни, се самоиздържаха напълно; най-красноречив пример за това беше Тарс. Но между няколкото големи центрове съществуваха обширни пространства, където или никой никого не управляваше, или властта беше в ръцете на местни големци, или просто, ако ги питат, хората се наричаха римски поданици. В скоро време Марий стигна до заключението, че след някоя и друга година страната отново ще се превърне в пиратско гнездо. Междувременно местните магистрати приветстваха с добре дошъл знатния римлянин, когото неправилно сметнаха за своя нов управител.
Колкото повече чакаше цар Ариарат да му прати вест, толкова повече Марий се страхуваше, да не би да му се наложи някаква отчаяна намеса в делата на Кападокия или пък да остане за по-продължително време в Тарс, та да се опита със собственото си присъствие да успокои нещата в района. Но най-голямата му тревога си оставаха жена му и синът му. „Защо не ги оставих у дома на сигурно! — тюхкаше се постоянно Марий. — Да ги оставя сега в Тарс, където могат да пипнат всякакви зарази… и дума не може да става. От
