двете дъщери на Цепион бяха заловени да крадат от боята на двамата художници, наети да реставрират фреските в атрия, и да цапат шедьоврите на Апел, Зевксис, Тимант и останалите майстори на стенописи зад колонадата на градината, безценните произведения на изкуството бяха свалени от стените и прибрани на сигурно място вътре в къщата. Двете момиченца си бяха понесли наказанието, но Друз предпочете да не им оставя възможност за отмъщение. Понеже мазилката беше още прясна, не беше проблем фреските да бъдат свалени от стените, но кой можеше да предположи, че няколко години по-късно родният син на Ливий Друз, по-голям пакостник и от братовчедките си, ще им види сметката и на новото им местонахождение? Изобщо, не си беше работа да държиш в една къща скучаещи деца и произведения на изкуството едновременно. Друз си повтаряше, че все някой ден Сервилия и Сервилила ще пораснат, но не си правеше сметката, че му предстои да отглежда други деца.
Той самият вече разчиташе на наследник, макар и противно на надеждите му двамата със Сервилия Цепионида да се бяха оказали неспособни да имат дете. Две години по-рано бяха осиновили най-малкия син на Тиберий Клавдий Нерон, и той обеднял патриций както повечето Клавдии, щастлив да осигури за сина си наследството на богатите Ливий Друзи. Обикновено за осиновяване се даваха най-големите синове, достатъчно пораснали, за да са сигурни осиновителите, че детето е здраво, възпитано и сравнително интелигентно. Сервилия Цепионида обаче мечтаеше да си има бебе, затова твърдо настоя да си осиновят пеленаче. А Марк Ливий Друз, който твърде обичаше жена си, за да й отказва — нищо, че когато двамата се женеха, си бяха почти безразлични един на друг, — я остави тя да решава. От страх да не е сбъркал все пак, той извърши щедро жертвоприношение в чест на богинята Матер Матута с надеждата, че детето все пак няма да се окаже жертва на коварна болест или пък недостойно за името на Друзите.
Жените в къщата се бяха събрали в стаята на Сервилия Цепионида, намираща се в съседство с детската, и сега нарочно излязоха в градината, за да поздравят мъжете си. Макар и да бяха роднини само по сватовска линия, двете даваха вид по-скоро на родни сестри — толкова си приличаха с ниския си ръст, тъмните си очи и коси, малките си лица и правилните си черти. По-хубава беше Ливия Друза, жената на Цепион, избягнала тъжната участ на повечето си роднини, славещи се с късите си крака. Най-общо казано, смятаха я за красива жена, имаше големи очи, нито твърде близо, нито твърде раздалечени, стройна фигура, малка уста, напомняща на цъфнало цвете. Навярно носът й беше твърде малък, за да задоволи взискателните вкусове, но затова пък беше приятно топчест, което за римлянина беше добър знак. Кожата й беше бяла, талията й — тънка, гърдите и ханшовете — приятно закръглени. Сервилия Цепионида, жената на Друз, беше всичко това, само че доста по-слаба; имаше и някои досадни недостатъци, като например пъпките, които често излизаха по брадичката и носа й, късите крака и късия врат.
И все пак именно Марк Ливий Друз обичаше своята недотам привлекателна женица, докато Квинт Сервилий Цепион не обичаше хубавата Ливия. Осем години по-рано, когато се бяха оженили, беше точно обратното. Мъжете може би не си даваха сметка, но всичко зависеше единствено от отношението на съпругите им. Ливия Друза презираше от дъното на душата си Цепион и беше омъжена насила за него, докато Сервилия Цепионида от малка беше влюбена в Друз. И двете жени бяха повече от примерни в поведението си на римски дами — традиционалистки — послушни, раболепни, въздържани, зачитащи мъжете си във всичко. С годините обаче между двете семейни двойки се завързаха отношения, при които трудно можеше да се прикрие нечий истински характер. Спечелен от нежността и привързаността на жена си, Марк Ливий Друз полека се влюбваше в нея, отвръщаше все по-жарко на ласките й в леглото и споделяше мъката й, че нямат деца; напротив, радостта на младоженеца Цепион бе задушена от леденото безразличие на Ливия, от все по-пасивното й поведение под чаршафите и не на последно място от това, че му роди само две дъщери и нито един син.
Разбира се, не можеха да не посетят детската стая. Друз се застоя дълго при своето топчесто, мургаво, почти двегодишно момченце, известно като Друз Нерон, докато Цепион дари само с по едно леко кимване двете си дъщери, които, обхванати от истинско страхопочитание пред баща си, се прилепиха плътно до стената и не посмяха да гъкнат. И двете представляваха миниатюрни копия на майка си — тъмнокоси като нея, с големи очи и с розови устички, — при това бяха чаровни, нищо че баща им едва ли някога би го разбрал. Сервилия гонеше седмата си година и откакто се бе заела с подобряването контурите на Апеловия кон и на Зевскисовата чепка грозде, беше узряла достатъчно за възрастта си. Лила обаче се бе оказала неукротима беладжийка — свободолюбива, твърдоглава, нападателна и безочливо откровена. Боят, който беше яла навремето със сестра си, отдавна беше забравен, освен че я беше научил да проявява поне видим респект към баща си.
Четиримата възрастни се разделиха с децата и се насочиха към триклиния, където щеше да бъде сервирана вечерята.
— Квинт Попедий няма ли да се присъедини към нас, Кратип? — попита Друз иконома си.
— Не ми е съобщавал, че ще вечеря другаде,
— В такъв случай да го изчакаме — предложи Друз, без да обръща внимание на крайно осъдителния поглед на Цепион.
Цепион обаче не обичаше да не го забелязват.
— Защо постоянно се влачиш с този ужасяващ тип, Марк Ливий?
Друз го изгледа с леден поглед.
— Има хора, Квинт Сервилий, които ми задават същия въпрос, само че по твой адрес.
С риск да се задави Ливия Друза трябваше да си поеме дълбоко въздух, да не би да се изкикоти от удоволствие; но както и очакваше Друз, ехидната му забележка мина покрай ушите на Цепион, който държеше на своето.
— Е, точно това имах предвид. Защо постоянно се влачиш точно с него?
— Защото е мой приятел.
— Бих го нарекъл по-скоро пиявица, която се храни от теб! — поправи го Цепион. — Наистина, Марк Ливий, дошъл е в дома ти само за да се угоява за твоя сметка. Появява се, когато най-малко го очакваш, постоянно иска някакви услуги, винаги се оплаква от римляните. За кого се мисли?
— За един най-обикновен марс — отговори му нечий приветлив глас отзад. — Съжалявам, че закъснях, Марк Ливий, но както вече съм ти казвал, не държа да ме чакате за вечеря. Освен това, имам неопровержимо оправдание защо закъснях: Катул Цезар пак ме подложи на познатото изпитание да слушам какво му е мнението за италийската подлост.
Силон седна в другия край на кушетката на Друз, облегна се на лакът, остави робът да му свали обувките, да му измие краката и да му надене чисти чорапи, най-сетне се извъртя на няколко пъти, за да се намести удобно на почетното място — т.нар.
— Пак ли се оплакваш от мен, Квинт Сервилий? — попита невъзмутимо Силон и приятелски намигна на Друз.
Той му отвърна с усмивка. В погледа му към Квинт Попедий Силон се забелязваше много повече добронамереност и симпатия, отколкото към роднината му Цепион.
— Зет ми винаги има от какво да се оплаква, Квинт Попедий, не трябва да му обръщаш внимание.
— Свикнал съм вече — рече Силон и кимна вместо поздрав на жените, седнали на малки столчета от обратната страна на масичките пред мъжете.
Друз и Силон се бяха запознали на бойното поле при Араузио, след като битката беше свършила и германите бяха избили осемдесет хиляди римляни и италийци, най-вече заради бащата на Цепион. Приятелството им бе възникнало при изключителни и незабравими обстоятелства, навярно и затова с годините само укрепваше; още повече че беше свързано с общата загриженост на двамата за съдбата на италийските съюзници — кауза, на която и двамата младежи навремето се бяха зарекли. Силон и Друз бяха необичайна двойка, но нито вечните оплаквания и злословия на Цепион, нито поучителните беседи, които римлянинът трябваше да слуша от страна на възрастните си колеги сенатори, можеха да ги разделят.
Италиецът Силон приличаше по-скоро на римлянин, римлянинът Друз — на италиец. Силон притежаваше типичния римски нос, типичния безличен тен — нито светъл, нито тъмен. Фигурата му беше на висок и строен мъж, а и имаше приятно според римските вкусове лице. Единственото, което смущаваше околните, бяха феноменалните му очи — жълтеникаво — зелени, те му придаваха змийски поглед не само с цвета си, но и защото Силон почти не мигаше. Именно погледът на влечуго издаваше марсийския му произход, защото
