традиции, а именно по мирен, ненасилствен път, следвайки принципа на взаимното съгласие. В името на тази цел той жертваше всички свои усилия, макар и да се криеше в сянка, нежелаещ да се показва пред обществеността, преди да е изнамерил единствено вярното решение.
Марсът Силон беше единственият човек, който имаше представа накъде клони приятелят му Друз. Но той беше човек, изключително деликатен, та нито веднъж не посмя открито да тласне Друз по наклона, който той искаше да избегне, минавайки по обиколни пътеки; нито веднъж не се опита да му налага своето мнение, което в много отношения се различаваше от това на римлянина. В битката при Араузио Силон беше командвал легион от шест хиляди души, които бяха избити почти до крак. И това бяха все марси, не римляни. Марсите ги бяха родили и отгледали, марсите ги бяха въоръжили, марсите ги бяха хранили по време на трагичния поход срещу германите. Но Рим не благоволи да оцени всички усилия, които бяха хвърлени от народа на марсите, за да могат да му дарят този неизползван за нищо легион от мъртъвци, за които никой нищо не спомена.
Докато Друз мечтаеше за разпространение на римското гражданство из цяла Италия, Силон мечтаеше за откъсване на същата тази Италия от опеката на Рим; мечтаеше за създаването на обща италийска държава и нация, но отделно от Рим — мечтаеше за
Силон не беше сам и добре го знаеше. В продължение на последните седем години той беше обикалял надлъж и нашир Италия, дори и Италийска Галия в търсене на съмишленици и се беше убедил, че такива хора има, и то не каквито и да е. Зад него заставаха все лидери, все хора с авторитет сред съплеменниците си, които той можеше да раздели най-общо на две: първите като Марий Егнаций, Гай Папий Мутил или Понций Телезин, които произхождаха от стари фамилии, утвърдили се като стълбове на националната идентичност на своите народи; вторите — като Марк Лампоний, Публий Ветий Скатон, Гай Видацилий или Тит Лафрений, своего рода нови хора, които обаче бяха съумели със собствени усилия да си осигурят име и влияние. Силон беше обикалял дом след дом, беше канен на вечеря, беше разговарял като клиент и в едно се бе убедил: че дори общият за всички италийци език — латинският — не може да прикрие ненавистта на събеседниците му към Рим и нежеланието им да простят греховете му.
Едва ли Силон можеше да се гордее, че идеята за обща италийска нация е плод единствено на неговия ум. Със сигурност обаче той пръв я поставяше толкова насериозно пред представителите на другите народи, пръв я сочеше като единствено възможна за оцеляването им алтернатива. Но допреди надеждите на повечето италийци бяха насочени към получаването на пълно римско гражданство, към обединяването на целия полуостров в едно цяло — Рим, който да се простира от единия до другия му край. Толкова неоспоримо беше превъзходството на Рим над всеки от италийските народи поотделно, че те самите се приучваха да мислят като римляни, да се управляват чрез институции, сходни на римските. За италиеца бе станало естествено желанието един ден да види себе си, потомците си, собствеността си пълноправна част от огромното тяло, наречено Рим.
Някои от хората, с които Силон говореше, осъждаха най-вече трагедията при Араузио, но мнозина други обръщаха внимание на все по-отслабващото съдействие от страна на латинските градове, които започваха да се считат за нещо отделно от останалите италийци. Онези, които прехвърляха вината за нещастията си на латините, използваха като довод самодоволството им, че са нещо особено, а това естествено пораждало желанието им и за в бъдеще да живеят в съседство с народи, които да смятат за по-долни от себе си.
Разбира се, никой не можеше да отрече, че трагедията при Араузио беше кулминацията на една тъжна тенденция, а именно на бойното поле да мрат премного неримляни. Населението на полуострова оредяваше, а освен всичко друго това водеше до опустяването на земи, до намаляването на селскостопанските добиви, до разпродаването на ниви и градини, до жестоката експлоатация на деца и възрастни мъже. И все пак това не беше достатъчно убедителен аргумент, защото и римляни, и латини също бяха платили своята кървава дан, затова никой не можеше да ги държи отговорни за всичко. Недоволството се отнасяше не толкова до римляните като такива, колкото до едрите поземлени собственици, които си клатеха краката в Рим и използваха за работна ръка по латифундиите си само роби. Не бяха малко случаите, когато римски граждани нагло злоупотребяваха с доверието или търпението на италийците, като очакваха от тях да поддържат авторитета им със силата на тоягата, като крадяха жени, които не им принадлежат, като конфискуваха незаконно нечии скромни имения, за да разширят собствените си земи.
Дори Силон обаче не можеше да определи невидимите конци, които дърпаха все повече и повече от събеседниците му към идеята за пълно отцепване от Рим, за създаването на отделна и независима италийска нация за сметка на старите представи как Рим трябвало да бъде заставен с или без сила да даде на всички римско гражданство. Той самият бе окрилен от идеята за отцепването при Араузио, но никой от онези, с които обсъждаше наболелите въпроси на Италия, не знаеше какво точно се е случило при Араузио. „Навярно — разсъждаваше той, — това обръщане гръб на Рим се дължи просто на умората от напразните очаквания, на дълбоко вкоренилото се чувство, че златните години, когато Рим с готовност раздаваше своето гражданство, веднъж завинаги са си отишли и че и за в бъдеще положението щеше да си остане точно такова, каквото беше в настоящето. Италийските народи трупаха унижение след унижение и несъмнено щеше да дойде денят, когато никой от съседите на Рим не би могъл повече да търпи превъзходството му.“
У Гай Папий Мутил, най-видния син на Самниум, Силон откриваше човек, решен да използва всяка предоставила му се възможност да обяви отцепването на съплеменниците си самнити от Рим. Самият Силон не можеше да си внуши, че мрази всичко римско — той просто се тревожеше за собствения си народ; докато Гай Папий Мутил принадлежеше на народ, който в продължение на дълги векове бе воювал с Рим, бил е един от най-заклетите му врагове, и то още от мига, когато малката общност, настанила се нагоре по пътя на солта около Тибър, бе започнала да показва зъбите си. Мутил мразеше Рим и римляните с цялата си душа, всяка негова мисъл се подчиняваше в една или друга степен на тази непреодолима омраза. Той беше истински самнит, зарекъл се да воюва с Рим, докато от страниците на историята не бъде изтрит споменът и за последния римлянин. Ако Силон можеше да се нарече просто противник на Рим, то Мутил беше негов кръвен враг.
Както всеки път, когато общата кауза е достатъчно силна и жизнена, за да надвие над дребните противоречия и неразбирателства, така и сега мисълта за една нова Италия обединяваше всички желаещи да видят скорошна промяна; при това тази промяна можеше да бъде само една: Италия без Рим. В същото време Силон не срещна нито един наивник, който да си представя създаването на нова Италия без проливането на много, много кръв. Затова и никой не предлагаше да се правят декларации за независимост или да се размахват заплахи без покритие. Вместо това всеки според силите си помагаше за подготвянето на тази война, която щеше да изисква жертви и усилия, много пари и най-вече много хора — раните, които Араузио нанесе, трябваше първо да зараснат. Така и не се споменаваше конкретна дата за избухването на войната; засега, докато се чакаше малките момчета на Италия да се превърнат в зрели мъже, цялата енергия и всички събрани парични суми отиваха за снабдяване с доспехи и оръжия, за събирането на всичко необходимо за една дълга изтощителна война с Рим; война, в която съюзниците да се надяват на успех.
На първо време заговорниците не можеха да се похвалят с особени резултати. Оказваше се, че италийските войници мрат предимно далеч от пределите на полуострова, а по някакво странно стечение на обстоятелствата оръжията им никога не се връщат у дома, ами — ако това е възможно, естествено — остават като спомен за Рим. Рим държеше на тези спомени и не възнамеряваше да ги връща на истинските им притежатели. Част от оръжието можеше да се закупи по напълно легален път, но нямаше как да стигне на стохилядната армия, която според Силон и Мутил единствена можеше да отвори път към победата над Рим. Затова снабдяването с оръжие трябваше да протича незабелязано и съответно да отнеме много време. Нищо чудно да минеха години, преди съюзниците да приключат с въоръжаването си.
Това, което правеше организацията още по-трудна, бе, че през цялото време тя протичаше под самите носове на много хора, които, ако научеха за заговора, с удоволствие биха издали авторите му или на първия срещнат римлянин, или на самите управители в Рим. Латинските градове открито стояха на противниковата страна, още по-малка можеше да се има доверие на обикалящите страната римски пътници. Затова дейността по подготовката на войната се съсредоточаваше предимно в бедни и затънтени райони, намиращи се достатъчно далеч от римските пътища, далеч от римските и латинските колонии. Това също носеше
