Венец от трева (Част I: Предсказанието)

марсите открай време се знаеха като почитащи змиите и навярно сами възпитаваха децата си да мигат възможно най-рядко. Доколкото марсите продължаваха да имат свой общ предводител, то навремето той беше Силоновият баща. След смъртта му мястото му зае самият Силон, независимо от младата си възраст. Марсът имаше и пари, и образование, така че заслужаваше повече уважение от онези римляни, които, навирили носове и издули гърди, имаха навика да го подминават като стълб или в най-добрия случай да го тупат покровителствено по рамото. Но Квинт Попедий си оставаше жалък италиец, при това родом от племе, което дори не се ползваше с латински права. Квинт Попедий Силон не беше римлянин, затова заслужаваше само презрение.

Произхождаше от богатите планински земи в Централна Италия; в действителност родното му място се намираше в близост до Рим. Областта се славеше с тайнственото езеро Фуцине, където водата се надигаше и спадаше от само себе си, без никаква връзка с годишните разливи на съседните реки и с високите върхове на Апенините, които се врязваха като с нож насред земите на марсите. От всички народи в Италия марсите се знаеха като най-богатия и най-многобройния. В продължение на векове те никога не се бяха надигали срещу Рим. Гордееха се с това, че никой римски пълководец не би бил способен да спечели триумф без марси в армията си, още по-малко би могъл да ги победи тях самите. И въпреки това цели векове марсите — също както и никой от останалите италийски народи — не бяха заслужили в очите на римляните правото да получат римско гражданство. Вследствие на това нямаха право да сключват договори с римската държава, нямаха право да сключват брак с римски граждани, да се явяват пред римски съд по обвинение в углавно престъпление. Затова пък римляните можеха да ги бият с камшик до смърт, да секвестират реколтата им, да крадат децата на жените им, без да се страхуват, че бащите ще потърсят справедливост.

Ако Рим беше оставил марсите да си живеят спокойно в родните планини, където притежаваха всичко, от което се нуждаеха, никой нямаше да обръща голямо внимание на подобни издевателства. Но както това важеше и за всички останали части на полуострова, които не се водеха пряко владение на Рим, марсите бяха принудени да търпят между собствените си поселения натрапеното със сила присъствие на римската колония Алба Фуценция, грижливо замаскирана под името „латински град“. Както можеше да се очаква, Алба Фуценция се превърна в най-богатия и преуспяващ град в областта, започна да се разраства постоянно, докато един ден не се оказа най-значителното селище в този край на Италия — не за друго, а заради здравото си ядро от римски граждани, които единствено можеха да водят свободно търговия с Рим, както и заради тъй наречените латински права на останалите жители, които им даваха голяма част от привилегиите на пълноправните римски граждани, с изключение на това, че не можеха да участват в изборите за римски магистрати; от датата на встъпването си в длъжност местните управители получаваха, автоматически римско гражданство, също както и наследниците им по пряка линия. По този начин Алба Фуценция бе увеличавала своя престиж и влияние сред околността за сметка на старото марсийско средище — Марувиум, но нещо повече: постоянно напомняше на всички марси за различията, които съществуват между тях и римляните.

В по-стари времена цяла Италия се бе стремила към едно: да получи латински права, а след това и пълно римско гражданство за своите жители. Пак в онези отдавна отминали години и самите римляни, управлявани от вещата ръка на хора като Апий Клавдий Цек, осъзнаваха необходимостта от промяна, най- вече в името на сигурността на целия полуостров. Италия трябваше да се превърне в част от Рим. Но след като някои от италийските народи застанаха на страната на Ханибал в годините, когато армията му беше обикаляла из полуострова, следваната от Рим линия изведнъж се промени и тенденцията един по един градовете в Италия да получават латински права внезапно се прекрати.

Една от причините за това беше все по-нарастващата миграция от италийската провинция към римските и латинските градове — включително към самия Рим. Всеки, който се задържеше за определен срок на територията на някой от тези градове, получаваше латински права или дори пълно римско гражданство. Така например пелигните се оплакваха, че четири хиляди от техните съплеменници били напуснали родните си места, за да заживеят в латинския град Фрегела, което беше използвано за оправдание, когато народът отказа повече да дава войници за римските легиони.

От време на време в Рим се намираха хора, склонни да решат поне някои от възникващите вследствие на масовата емиграция проблеми; най-драстична мярка за спиране на явлението беше законът на народния трибун Марк Юний Пен, прокаран в годината преди бунта във Фрегела. Пен изхвърли вън от пределите на Рим и от римските колонии всички неримляни и по повод прилагането на този закон в Рим избухна скандал, разклатил из основи позициите на нобилитета. Оказа се, че Марк Перперна, консул четири години по-рано, бил италиец, който никога през живота си не бил получавал римско гражданство!

Подобен инцидент нямаше как да не предизвика ответна реакция в средите на онези, които по принцип се чувстваха призвани да управляват Рим; една от водещите фигури във все по-засилващото се движение против политическата еманципация на Италия беше не друг, а бащата на Друз — Марк Ливий Друз Цензор, който беше активен съучастник в заговора срещу Гай Гракх, а по-късно — един от хората, сторили най-много за отменянето на законите му.

Никой не би предположил, че именно синът на цензора Друз, който при това твърде млад бе поел функциите на патерфамилиас в осиротялото си семейство — баща му така и не доживя края на мандата си като цензор, — ще се отметне от повелите на баща си и ще стане инициатор на коренно различна политика. Произхождащ от стара й знатна фамилия на плебеи — нобили, член на колегията на понтифексите, наследил от баща си баснословни съкровища, обвързан по кръвна или сватовска линия с древните патрициански родове на Сервилий Цепионите, Корнелий Сципионите, и Емилий Лепидите, от младия Марк Ливий Друз се очакваше да се превърне в един от стълбовете на ултраконсервативната фракция в Сената, която от няколко години направляваше римската държавна политика. Той сам отрано даваше признаци, че ще заеме подобна роля, но причината да мине на коренно различни позиции се дължеше на чиста случайност. В качеството си на военен трибун Друз присъстваше на разгрома на римските легиони при Араузио, когато проконсулът — патриций Квинт Сервилий Цепион упорито бе отказал да сътрудничи на новия човек Гней Малий Максим, обричайки осемдесет хиляди римски и италийски войници на пълно унищожение от страна на германските нашественици.

Когато Друз се завърна от Трансалпийска Галия, в живота му бяха настъпили две съществени промени: едната бе приятелството му с марсийския благородник Квинт Попедий Силон, другата — убеждението, че хората от собствената му черга, особено тъстът му Цепион, нехаят за цената на живота на всички онези войници, загинали при Араузио — от събратята им аристократи до последния италийски или римски капите цензи.

Това обаче не означаваше, че младият Марк Ливий Друз отведнъж е прегърнал идеята за коренни реформи; той си оставаше рожба на своята класа и дълго време щеше да го доказва. Разликата между него и събратята му по рождение обаче бе в това, че за разлика от своите връстници той бе имал конкретен случай да започне да разсъждава. Сред римляните бе прието да се казва, че съдбата на Гракхите била решена, когато по-големият брат Тиберий Семпроний Гракх — също потомък на славни римски фамилии — пътувал като младеж из Етрурия и с очите си видял римските обществени земи в областта да се владеят от шепа богати римляни, които обработват дяловете си, използвайки труда на стотици роби, оковани във вериги и държани през нощта в тесните и задушни бараки, познати като ергастула. „Къде са — питал се Тиберий Гракх, — дребните римски стопани, които трябва да се грижат за тази земя, да осигуряват собственото си препитание и да отглеждат деца, които да пълнят римските легиони?“ Макар и син на майка си, Тиберий Гракх започнал да разсъждава; и тъкмо защото бил син на майка си, той изпитвал едновременно стремеж за справедливост и любов към Рим, в името на който бил готов да жертва сам себе си.

Седем години бяха отминали от битката при Араузио, седем години, през които Друз влезе в Сената, служи като квестор в Римска Азия, беше принуден да подслони под бащината стряха зет си и семейството му, лишени от собствен дом заради конфискацията на имуществото на стария Цепион, стана понтифекс, увеличи до голяма степен личното си имущество, стана пряк и косвен свидетел на ужасните събития, които доведоха до убийството на Сатурнин и съмишлениците му, и застана твърдо на страната на Сената, когато Сатурнин се опита да се провъзгласи за цар на Рим. Седем години, през които неведнъж Друз бе приемал като скъп гост в дома си Квинт Попедий Силон, беше го слушал да говори и беше продължавал да разсъждава. В негова лична амбиция се беше превърнало желанието му да разреши веднъж завинаги обидните недоразумения, които съществуваха между Рим и Италия, но по начин, свойствен на римските