Венец от трева (Част I: Предсказанието)

— Но е морално оправдано!

— Голият морал е едно, Квинт Попедий, законът е друго. Това, че ще вкараш в списъците куп влиятелни марси, не означава, че ще ги направиш законни римски граждани. А аз лично, ако бях на тяхно място, никога не бих се съгласил с подобно положение. Навярно и ти, ако се замислиш над последствията. Не, не ми възразявай, знаеш, че съм прав! Или може би не си имал време да погледнеш на нещата от моите позиции.

Известно време Силон стоеше безмълвен, опитвайки се да проумее какво се крие зад каменното изражение на приятеля му, но най-накрая размаха отчаяно ръце.

— О, проклет да си, Марк Ливий! Щеше да бъде толкова лесно!

— А още по-лесно би било някой да разбере измамата и по обратен ред да изобличи всички фалшиви римляни. От достойни люде ще превърнеш сънародниците си в обекти на римския гняв, ще ги подложиш на най-срамното наказание в римското законодателство — бой с камшик, ще впишеш завинаги имената им във всевъзможни черни списъци и не на последно място ще ги накараш да се бъркат дълбоко в кесията, за да плащат глобите си.

Марсът въздъхна и вдигна рамене.

— Добре, добре, ясен си ми — продължаваше да мърмори Силон. — И все пак беше добра идея.

— Не, беше много лоша идея — сложи край на разговора Марк Ливий Друз.

Силон и не помисли да продължава в напразни пререкания, но когато къщата — напоследък поопразнена — заспа в мрака на нощта, без да знае, че си присвоява един от навиците на отсъстващата Ливия Друза, той излезе на лоджията и замечтан се облегна на парапета.

До последния момент бе живял с убеждението, че Друз ще погледне на въпроса от същата гледна точка, както го бе видял той самият. Ако само предполагаше каква ще бъде реакцията на приятеля му, никога не би си позволил толкова свободно да се разпростре над плановете си. „Навярно — мислеше си с горчивина Силон — тъкмо това е причината римляните винаги да казват, че от италиец римлянин не става. След толкова години приятелство аз така и не съм разбрал как разсъждава един Друз.“

Положението му ставаше особено сложно и защото беше разкрил всичките си намерения. А се оказваше, че не може да разчита на мълчанието на Друз. Нямаше ли още на другия ден Марк Ливий да се завтече при Луций Валерий Флак или Марк Антоний Оратор, за да ги предупреди какъв риск ще поемат с италийските си съюзници?

Единственото, което му оставаше, бе да чака. Трябваше му упорито, при това възможно най-прикрито, да убеждава Друз, че гениалната идея, която му бе хрумнала по пътя от Форума до дома му на Палатина, е била само плод на разпалено въображение, че му е трябвало само да я премисли и да я отхвърли веднъж завинаги.

Но в действителност Силон нямаше никакво намерение да се отказва от плана си. Желанието му да го приведе в действие по-скоро нарастваше, особено като оценяваше незначителните трудности пред осъществяването. Цензорите така и така очакваха в списъците да се появят имената на хиляди забравени от предните години граждани! Щеше ли някой от тях да разлиства свитък по свитък и да се рови в миналото на хиляди непознати провинциалисти? Марсът просто трябваше да отиде в Бовианум, да говори със самнита Гай Папий Мутил, а след това двамата заедно да обиколят останалите водачи на различните италийски народи. Когато цензорите най-после се заемеха да набират своята армия от чиновници, италийските съюзници вече щяха да бъдат готови за действие. Щяха да се подкуп ват чиновници, щяха да се слагат други на места, откъдето можеха скрито да работят за италийската кауза, да попълват и преправят свитък след свитък с имената на сънародниците си. Виж, в самия Рим Силон не би се заел с нищо, пък и нямаше кой знае каква работа да се върши. В пределите на Рим вече не се допускаше да живеят негражданите или бяха изгонени от бащините си домове, за да водят един по-богат или по-беден живот в предградията на юг от метрополиса, или се бяха продали веднъж завинаги на римската кауза.

Доста дълго време Силон прекара на лоджията, изпаднал в интересни размисли, прехвърляйки през ума си всички начини, по които можеше да се стигне до великата цел: равенство за всички жители на Италия.

На сутринта първата му работа бе да поизтрие от паметта на Друз спомена за недоразумението от предния ден. Придаде си леко гузен, но все пак по-скоро щастлив вид, сякаш нищо нямаше повече значение, щом приятелят му му е показал грешката.

— Бях се поувлякъл малко — рече той, а после добави: — Трябваше ми само една нощ да си дам сметка, че си напълно прав.

— Добре! — съгласи се с обяснението му той и безгрижно се усмихна.

Квинт Сервилий Цепион се завърна у дома едва през есента на следващата година. Беше пропътувал цялото разстояние от Рим до Смирна, после от Римска Азия до Италийска Галия, оттам — до Утика в Римска Африка, до Гадес в Далечна Испания и накрая — пак до Италийска Галия. Където минеше, оставяше след себе си купища злато. Но си осигуряваше още по-големи купища за в бъдеще. Лека — полека Златото на Толоза се изпираше, минавайки от ръка на ръка, влагано в какво ли не: огромни поземлени вдадения в най-плодородните части на долината на Бетис в Испания, жилищни сгради в Гадес, Утика, Кордуба, Хиспалис, Стари и Нови Картаген, Цирта, Немавз, Арелат, както и във всички по-големи градове в Италия и Италийска Галия; в мечтаните металолеярни градчета в Галия, но наред с тях и в други — обрекли се на текстилното занаятчийство; във всяко парче земя, което някой посочеше на Цепион, щом обещаваше богата реколта. Иначе влагаше парите си предимно в банки, държани от италийци, не от римляни, предпочиташе да поверява делата си на италийски съдружия, не на римски. И в крайна сметка не остави нищо от баснословното си богатство на територията на Римска Азия.

Когато най-сетне се завърна в дома на зет си Марк Ливий Друз в Рим, никой не беше предизвестен за пристигането му. Вследствие на което блудният син трябваше да научи, че и жена му, и децата му ги няма.

— Къде са? — попита той най-напред сестра си.

— Където ти каза да те чакат — погледна, го изненадано Сервилия Цепионида.

— Какво имаш предвид, че съм бил казал?

— Още са във вилата на Марк Ливий в Тускулум — обясни Сервилия, на която й се искаше мъжът й да се върне възможно най-бързо вкъщи.

— И по каква причина са отишли да живеят точно там?

— За да са на мир и спокойствие. — Сервилия допря ръка до пламналото си чело. — Да му се не види, май всичко обърках! Винаги съм живяла с убеждението, че ти си дал изрично съгласието си за това.

— Не съм давал съгласието си за нищо — сопна се Цепион. — Нямало ме е у дома в продължение на година и половина, връщам се тук с мисълта, че ще бъда посрещнат от семейството си, а изведнъж откривам, че го няма! Това е направо смешно! Какво са тръгнали да търсят в Тускулум?

Една от добродетелите, с които Сервилий Цепионите най-много се гордееха, беше тази, че никога не изневеряваха на жените си; през цялото това безконечно пътуване Цепион нито веднъж не бе помислил да облекчи напиращите си плътски нужди с услугите на някоя непозната. Вследствие на което, колкото повече се приближаваше до родния Рим, толкова повече се изостряше желанието му да се срещне насаме с жена си.

— На Ливия Друза й омръзна от Рим и се премести да живее в старата вила на Ливий Друзите в Тускулум. — Сервилия имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от притеснение. — Наистина съм сигурна, че ти й беше разрешил! Пък така или иначе, нищо лошо не се е случило на Ливия Друза. Никога не съм я виждала да изглежда толкова добре. И толкова щастлива — усмихна се тя на единствения си брат. — Имаш син, Квинт Сервилий. Роди се миналия декември, точно на календите.

Това наистина можеше да се нарече добра новина, но Цепион пак си оставаше неудовлетворен, защото желанието напираше под дрехите му, а жена му продължаваше да я няма от къщи.

— Прати някого да ги доведе веднага — нареди той.

Скоро след това се завърна и Друз. Завари зет си да седи като на тръни на един от столовете в кабинета му и да размишлява мрачно за съпружеските отклонения на Ливия Друза.

— Каква е тази история с Ливия Друза? — попита направо Цепион, щом видя Друз на вратата, без дори