Ливия Друза не казваше нищо пред никого, не се оплакваше дори пред робинята, която я къпеше… и се грижеше за раните й. Но и отстрани се виждаше, че е настъпила голяма промяна, която все повече и повече тревожеше Друз и жена му. И двамата си го обясняваха по най-елементарния начин: Ливия не обича Рим и завръщането у дома й се е отразило зле. Естествено Друз, който добре си спомняше съпротивата на сестра си срещу насилственото й омъжване за Цепион, отдаваше значимото и на присъствието на зет си, но дали беше достатъчно това да обясни бавната походка на Ливия, отнесения й поглед, пълното й мълчание?
Самата Ливия Друза се чувстваше отвътре също тъй, както и отвън — в агонията на постоянен тормоз, който щеше да я убие едновременно и физически, и духовно. От време на време изтощеното й съзнание се питаше дали пък не става дума за заслужено наказание за изневярата й. Или пък болката от побоя се заглушаваше от още по-тежката мъка по раздялата с любимия Катон. А може би тайно благодареше на боговете, че в резултат на усилията на мъжа й на нея й се е разминало раждането на детето, което от три месеца носеше в утробата си и което дори Цепион не би могъл да приеме за свое.
Сварена напълно неподготвена от неочакваното завръщане на мъжа си, Ливия Друза дори не бе помислила за това нежелано усложнение; когато най-после се сети за него, то вече бе престанало да съществува. Да, това ще да е била истината. Макар и по своеобразен начин, боговете пак проявяваха своята благосклонност към нея. Някой ден мъжът й щеше напълно да изгуби мярка и да я убие. А смъртта бе за предпочитане пред живота с човек като Квинт Сервилий Цепион.
Това, което направи по-сериозно впечатление на Друз, бе, че промяна се забелязваше не само у сестра му, но и в цялата домашна атмосфера. Подобно откритие беше по-скоро странно, тъй като човек в неговото положение би трябвало да обръща внимание най-много на неочаквания дар, който съдбата му бе отредила: най-после жена му бе забременяла. Ала и самата Сервилия Цепионида, вместо да се изпълва с радостни чувства за предстоящото събитие и вместо да се занимава със собствените си грижи, все повече се тревожеше за ледените повеи, които се разнасяха из коридорите на дома й. На какво се дължеше тягостното настроение, обхванало прислугата? Можеше ли една нещастна съпруга да накара всички около себе си да изпаднат в подобно униние? Така например, ако допреди време слугите на Друз дразнеха господаря си с постоянните разговори, които водеха на висок глас из коридорите, сега не смееха дума да обелят и го гледаха все със сериозни изражения. Като дете го бяха събуждали със смеха си, а сега го приспиваха с меланхоличните си погледи, с едносричните си отговори, с прилежността си, която надминаваше всякакви очаквания. Дори Кратип, който често беше бъркан със статуите в градината, се държеше по-служебно от обикновено.
В края на годината Друз стана по-рано от обикновено и издебна иконома си, преди да е наредил да бъдат пуснати клиентите на господаря му от улицата.
— Само за минутка — посочи Друз на Кратип вратата на таблиния. — Искам да поговорим.
Грижливо затвори вратата след себе си в знак, че не бива никой да го безпокои, но така или иначе не знаеше откъде да започне. Кръстосваше из стаята си, а Кратип стоеше като закован на едно място и гледаше в краката си. Най-накрая господарят му спря да се движи и го изгледа изпитателно.
— Кратип, моля те да ми обясниш какво става в тази къща. — Друз протегна ръка напред във въпросителен жест. — Обидил ли съм ви с нещо? Защо цялата прислуга дава вид, че смята да се самоубива? Нима в отношенията си към вас съм пропуснал нещо толкова важно, че да ми се сърдите толкова дълго? Ако съм ви засегнал с нещо, най-добре кажи какво е то. Не бих искал, пък макар и един-единствен от моите роби да се чувства нещастен по моя вина или по вина на когото и да било от семейството ми. А най-малко от всичко искам да те гледам
За негов ужас обаче Кратип избухна в сълзи; Друз застина, напълно неспособен да реагира на подобна неочаквана постъпка, най-сетне инстинктът му подсказа да седне на кушетката, да придърпа иконома до себе си, да го прегърне и да му подаде носната си кърпа. Колкото по-мил обаче ставаше Друз, толкова по- силно ридаеше Кратип. Накрая, за да не вземе да се разплаче и той самият, Друз стана, отиде да налее вино, накара Кратип да отпие от чашата и отново го прегърна, нареждайки му утешителни слова. След някоя и друга минута икономът започна да се овладява и сълзите спряха.
— О, Марк Ливий, не можеш да си представиш каква тежест е всичко това за нас?
— Кое по-точно, Кратип?
— Тези побоища!
—
— И как тя заглушава виковете си, да не би някой да я чуе! — отново заплака Кратип.
— Имаш предвид сестра ми ли? — попита Друз.
— Да.
Усети как сърцето му ускорява своя ход. Лицето му почервеня от придошлата кръв, ръцете му се разтрепериха от възбуда.
— Кажи ми всичко! В името на боговете — закрилници на тази къща, заповядвам ти да ми разкажеш всичко от край до край!
— Квинт Сервилий. Най-накрая ще я убие.
Друз дори не се опитваше вече да крие как се е разтресъл от главата до петите. Трябваше му дълбоко да си поеме дъх, преди да попита:
— Искаш да кажеш, че мъжът на сестра ми я бие?
— Точно така,
— Успокой се, Кратип, не се гневя на теб — рече му с равен глас Друз. — Уверявам те, че дори съм ти изключително благодарен за току-що споделеното. — Той скочи на крака и помогна на роба си да се изправи. — Сега ще отидеш при вратаря и ще му заръчаш да се извини на клиентите ми от мое име. Днес няма да приемам никого, имам си друга работа. След това ще помолиш жена ми да отиде при децата и да стои там и ще намериш работа на цялата прислуга в избата или на долния етаж. Всички в къщата да се хванат за нещо полезно, ти също. Но преди да се оттеглиш, ако обичаш, обади на Квинт Сервилий и на сестра ми, че искам да говоря с тях.
Няколкото минути, които му останаха да се съвземе, Друз използва да размисли отново над чутото, да успокои треперещите си от гняв ръце и в крайна сметка да си каже, че навярно Кратип е преувеличил и че това, което слугите си мислят, не отговаря напълно на истината.
Но му беше достатъчно само да огледа по-отблизо Ливия Друза, за да се увери, че икономът му нищо не си е измислил. Тя влезе първа в кабинета му и както беше застанала още на вратата, брат й можа да прочете в очите й цялата болка и страх, дълбокото отчаяние, които я бяха обладали. Друз изпита смътното чувство, че сестра му вече е усетила първите повеи на смъртта върху себе си. Веднага след нея се появи и Цепион, видимо спокоен, любопитен какво ли ще му каже шуреят му.
Друз ги чакаше изправен пред писалището си, затова дори не ги покани да седнат. Изгледа с цялата злоба, на която беше способен, зет си и просъска:
— До слуха ми достигна, Квинт Сервилий, че си малтретирал физически сестра ми.
Ливия Друза го зяпна в удивление, докато Цепион си придаде важен вид и презрително отвърна:
— Това, как постъпвам със собствената си жена, Марк Ливий, си е единствено моя работа.
— Не съм съгласен — опитваше се да говори спокойно Друз. — Жена ти е моя сестра, принадлежи на знатна и могъща фамилия. Преди да се омъжи за теб, никой в тази къща дори не си е помислял да я бие. Няма да позволя и занапред някой да го стори.
— Тя е моя жена. Което означава, че зависи единствено от мен, Марк Ливий, не от теб! Ще се отнасям с нея тъй, както намеря за добре.
— Двамата с Ливия Друза сте свързани с брак — изрече с каменно изражение Друз, — но между мен и нея съществуват по-силни връзки, връзките на кръвта. Кръвта вода не става и аз никога няма да ти позволя да биеш сестра ми!
— Ти самият каза, че не искаш да знаеш за начините, по които смятам да я науча на дисциплина! И беше прав. Това не ти влиза ни най-малко в работата.
— Когато един мъж започне да бие жена си, това влиза в работата на всички околни. Защото от подобно издевателство по-долно деяние няма. — Друз се обърна към сестра си. — Ако обичаш, Ливия
