Венец от трева (Част I: Предсказанието)

където чакаше на почтително разстояние една от бавачките.

— Хайде, Сервилия, стига си плакала. Дай на Стратоника да ти избърше лицето и бягай да закусваш.

— Искам татко!

— Татко ти, дете, вече не е в къщата ми, но не се отчайвай. Сигурен съм, че щом си уреди нещата, първата му работа ще е да те вземе при себе си.

Друз така и не можеше да твърди дали е благодарен на малката злобарка, че е издала майка си, или я ненавижда заради това.

Сервилия се посъвзе.

— О, той ще ме вземе, сигурна съм — изрече тя и последва вуйчо си вън под колонадата.

— А сега върви при Стратоника — нареди й строго Друз. — И гледай да си затваряш устата, Сервилия. За доброто на леля си, а още повече на баща си… Да, тъкмо на баща си! Не трябва никому да казваш за разговора, който водихме тази сутрин.

— Че какво лошо мога да сторя на баща си, ако говоря? Нека всички научат на какво е станал жертва той.

— Никой не се радва, когато другите научат за позора му, Сервилия. Имаш думата ми, че баща ти няма да ти бъде благодарен, ако тръгнеш да разправяш какво му се е случило.

Сервилия вдигна рамене и се запъти към бавачката си. Друз отиде да види жена си в детската стая и да й съобщи какво се е случило, но само в най-общи линии, да не би да я разтревожи излишно. За негова изненада тя прие всичко напълно спокойно.

— Радвам се, че поне научихме за какво става дума — рече тя. — Горката Ливия Друза! Страхувам се, Марк Ливий, че никога не съм харесвала особено брат си. Колкото повече остарява, толкова по-нетърпим става. Дори си спомням, че когато бяхме малки, той имаше навика постоянно да тормози децата на робите в къщата.

Друз се върна обратно при сестра си, седнала в същото положение, както я беше оставил, видимо поуспокоена.

— Каква сутрин! — изрече той, докато се разполагаше на стола си. — И като си помисля, че само допреди час нямах никаква представа какво ще ми каже Кратип… Да бях предполагал какво ще ми съобщи, сигурно не бих посмял да го питам нищо.

— А ти всъщност какво си го попитал? — заинтригува се Ливия Друза.

— Защо всички от прислугата са толкова тъжни.

— Нима са били тъжни? — смая се Ливия.

— О, да, и то само заради теб, скъпа. Всички са знаели, че Цепион те бие. Не трябва да забравяш, че много от робите те знаят от съвсем малка. Всички тук са силно привързани към теб, Ливия Друза.

— Това е прекрасно! Никога не съм го знаела.

— Да си призная, нито аз. Колко сляп съм бил през цялото това време! Много съжалявам за цялата тази бъркотия, която се получи в крайна сметка.

— Няма защо — въздъхна Ливия. — Той взе ли Сервилия със себе си?

Друз направи кисела гримаса.

— Не. Заключил я в спалнята ви.

— Горката! Толкова го обожава!

— Това го разбрах. И все пак ми е напълно непонятно.

— А сега какво ще стане, Марк Ливий?

Той вдигна рамене.

— Нямам представа! Навярно най-добре ще е да се държим все едно не се е случило нищо особено… Доколкото позволяват обстоятелствата все пак. Ще стоим и ще чакаме вест от… — и този път щеше да каже Цепион, както го беше споменавал вече цял час, но се усети и рече: — Квинт Сервилий.

— А ако поиска развод, както предполагам, че ще постъпи?

— Тогава се освобождаваш веднъж завинаги от него и бих казал, че ще е много добре.

Но Ливия Друза мислеше за друго и не можеше повече да го премълчава.

— Ами Марк Порций Катон?

— Той означава много за теб, така ли?

— Да, повече от всичко.

— Момчето от него ли е, Ливия Друза?

Това беше въпрос, който тя отдавна си бе задавала! Какво да каже, когато някой от семейството попита за червените коси на сина й или пък забележи приликата му с Марк Порций? Досега си казваше, че в замяна на годините тормоз и подчинение, в замяна на побоищата, които й нанасяше през последните месеци, Цепион й беше дал поне едно: синът й щеше да носи неговото име. Ако обаче признаеше пред света, че бащата е Катон, то и малкият щеше да се казва Катон… Освен ако не допуснеше още по-голямата грешка изобщо да премълчи от кого го е заченала и тогава да му лепне завинаги позора на незаконородено дете. Но за късмет синът й беше видял бял свят в напълно подходящ момент и Цепион можеше спокойно да бъде наречен негов баща. Единствена от всички майката можеше да е сигурна, че не е заченала от мъжа си.

— Не, Марк Ливий, синът ми е от Квинт Сервилий — излъга убедено Ливия. — Връзката ми с Марк Порций започна едва след като бях забременяла.

— Много жалко тогава, че се е родил червенокос — отбеляза Друз и с нищо не издаде какво всъщност мисли по въпроса.

Ливия се усмихна престорено.

— Не си забелязвал на какви хитрини е способна съдбата, само и само да оплете пътищата на смъртните? — подхвърли тя. — Още от мига, в който се срещнах с Марк Порций, предчувствах, че съдбата ми крои нещо. Когато малкият Квинт се оказа червенокос, това дори не ме учуди… Излизаше, че никой няма да ми повярва.

— И все пак, каквото и да стане занапред, аз ще съм на твоя страна, сестро — увери я Друз. — Докато съм на този свят, ще ти помагам с всичко, с което мога.

В очите на Ливия започнаха да напират сълзи на признателност.

— О, Марк Ливий, не можеш да си представиш колко съм ти благодарна за тези думи!

— Това е най-малкото, което мога да сторя за теб. — Той се покашля. — Колкото до Сервилия Цепионида, можеш да бъдеш сигурна, че тя няма да се отрече от мен, също както не би се отрекла и от теб.

Още същия ден Цепион прати известие, че иска развод от Ливия Друза. Към известието имаше прикрепено лично писмо до Марк Ливий Друз, което за малко да го довърши окончателно.

— Знаеш ли какво ми пише тази гадина? — каза той на сестра си, която бе прегледана от неколцина лекари, и сега си почиваше в стаята.

Точно в момента Ливия се беше излегнала по корем и търпеливо чакаше двамина от лекарските помощници да намажат с балсам синините й; не можеше да обърне глава и да види изражението на брат си. С огромни усилия на волята поизви схванатия си от боя врат само колкото да го зърне с крайчеца на окото си.

— Какво ти пише? — попита тя.

— Най-напред отрича бащинството си и на трите деца! Отказва да върне зестрата ти и те обвинява в повече от една изневери. Отказва да ми заплати за седемте години престой у дома ми… Доколкото мога да проумея смисъла на написаното, оправдава се с факта, че ти никога не си била негова жена и че децата ти не са негови, а чужди.

Ливия Друза отпусна безпомощно глава на възглавницата.

— Екастор! Марк Ливий, да се отрече от сина си го разбирам, но как може да постъпи така с дъщерите си? Да се съмнява в бащинството на малкия Квинт, това е очаквано, но Сервилия и Лила?… Сервилия няма да го преживее.

— О, не сме свършили още! — размаха писмото Друз. — Щял да промени завещанието си и да лиши трите си деца от всякакво наследство. И най-накрая има наглостта да ми поиска „своя пръстен“! Своя пръстен!

Ливия Друза добре знаеше за кой пръстен става дума. Бижуто беше семейно наследство, беше