Венец от трева (Част I: Предсказанието)

— Според Марк Ливий я е наследил по линия на майка ми — отговори хладнокръвно Ливия Друза.

— Аха! — рече Цепион, видимо облекчен; не че бе заподозрял жена си в изневяра, но от рождение бе свикнал да търси отговор за всяко нещо и се тревожеше, когато нямаше кой да му го даде. След като така и така цял живот не се беше проявявал като нежен човек и сега дори не си направи труда да поеме малкия Цепион от ръцете на жена си. Трябваше тя да го подкани с жест, за да се реши най-сетне да го погъделичка по гушката и да му заговори като грижовен баща.

— Много добре — отсъди след известно време Цепион. — Върни го на бавачката му. Време ни е двамата с теб да се усамотим, жено.

— Но тъкмо идва време за вечеря — напомни му Ливия Друза, докато отнасяше детето към вратата и го подаваше на робинята. — Дори — едва преглътна тя, защото сърцето започваше бясно да бие в гърдите й — бих казала, че е закъсняла. Няма за кога повече да я отлагаме.

Но Цепион вече прибираше капаците на прозорците и залостваше вратата.

— Аз не съм гладен — рече той и започна да си сваля тогата. — Ако ти си, толкова по-зле за теб. Днес няма да се вечеря, жено!

Колкото и да не беше наблюдателен или паметлив, Квинт Сервилий не можеше да не установи известна промяна у жена си. Откакто Ливия Друза се беше пъхнала под чаршафите до него, тя с нищо не бе издала, пък макар и най-малко удоволствие или интерес от това, което той й правеше. Все едно се бе заел с каменна статуя.

— Какво ти има? — вдигна той безпомощно ръце.

— Както повечето жени на моята възраст започвам да изпитвам известна неприязън към цялата тази работа — оправда се Ливия. — След като ни се народят две-три деца, губим интерес.

— Виж какво — започваше да се ядосва Цепион. — Най-добре ще е точно ти да си възвърнеш интереса, при това колкото се може по-бързо. Ние в нашия род сме хора порядъчни и въздържани и никога не лягаме с други, освен със собствените си жени.

Изказването му прозвуча надуто, смехотворно, сякаш го беше научил наизуст специално за случая.

Така че нощта можеше да се нарече успешна само в най-общи линии; дори след няколкото последователни атаки на своя съпруг Ливия Друза продължи да се държи студено, апатично, а най-накрая буквално срази Цепион, след като малко преди самата кулминация на неговите усилия заспа и дори захърка. Той гневно я разтърси, за да я върне към действителността.

— Как мислиш, че ще ни се роди нов син, ако се държиш така? — попита я той, впивайки хищно пръсти в рамото й.

— Не искам повече деца — заяви Ливия.

— Ако не се научиш да се държиш по-внимателно с мъжа си — запъшка той, — ще се разведа с теб.

— Ако разводът означава, че ще мога да се върна във вилата на брат си в Тускулум — трябваше да повиши глас Ливия, за да надвика шумния му екстаз, — не бих имала нищо против. Мразя Рим. Мразя и това, което правим в момента. — Най-накрая тя се извъртя изпод него и се обърна на другата страна. — Сега мога ли да спя?

Цепион вече се бе преуморил, затова я остави, но още щом се събуди на сутринта, си припомни целия среднощен разговор и отново изпадна в съпружески гняв.

— Аз съм твой мъж — говореше той, докато Ливия бързаше да се измъкне от леглото — и искам ти да се държиш както подобава на една жена на патриций.

— Казах ти, че цялата тази работа ми се струва скучна и безинтересна — тросна му се тя. — Ако не ти харесвам повече, Квинт Сервилий, най-добре да се разведем, докато е време.

Но бавно разсъждаващият ум на Цепион вече беше схванал едно: жена му можеше и да не му е изневерявала, но самият факт, че сама искаше развод, беше достатъчен да привлече внимание.

— Никой няма да се развежда, жено.

— Знаеш, че ако поискам, мога да си взема развод от теб.

— Съмнявам се, че брат ти би ти позволил. Не че има някакво значение. Просто няма да се развеждаме и това е. Вместо това ти ще проявяваш повече съпричастие към желанията на съпруга си, ако ли пък не, аз ще те накарам да го проявиш.

Докато говореше това, Цепион извади кожения си колан, сви го на две и го удари в лявата си ръка, за да се чуе как изплющява.

Ливия Друза го гледаше с неподправено удивление.

— Я стига! Да не съм дете, че да ме плашиш с такива работи!

— Може и да не си дете, но се държиш като такова.

— Не би посмял да ме удариш!

Вместо отговор Цепион я сграбчи за китката, изви я зад гърба й и й надигна нощницата достатъчно, за да може да я държи със същата ръка. В следващия миг коланът изплющя по гърба й и нататък започна едно бясно налагане с кожата по задника, бедрата и прасците. В първия момент Ливия Друза се опита да се освободи, но си даде сметка, че както я е хванал здраво, най-много да си счупи ръката при някое рязко движение. При всеки нов удар болката нарастваше. Тялото й беше пламнало в огън, и то не само при съприкосновението с жилавия колан. Колкото и да се мъчеше да не вика, Ливия Друза започна да се задъхва, сетне да хлипа и накрая зарида с пълен глас от ужас. В един момент краката й се подкосиха, тя се свлече на колене и инстинктивно понечи да скрие глава с ръцете си. Цепион я освободи от хватката си, но в плен на все същата дива ярост продължи да я удря по свитото й на кълбо тяло.

Виковете й започнаха да му се струват същински химни на радостта; той раздра докрай дрехата й и продължи да налага, докато най-накрая ръцете му не омекнаха и не изпуснаха сами оръжието.

Коланът падна на земята и Цепион го изрита с крак надалеч. Грабна жена си за косата и насила я повлече обратно към тясното и непроветрено спално помещение, където вонеше на собствената му пот.

— Сега ще видим! — задъхваше се той, докато с една ръка държеше силно еректиралия си член. — Подчинение, жено! Това е то, иначе те чака още бой!

Победоносен, той я яхна и отново започна да я измъчва, този път с друг свой орган, тълкувайки ужасените викове на Ливия и свитите й юмручета, с които искаше да го отблъсне от себе си, като израз на възбуда.

Шумовете, които се носеха от покоите на Цепионови, не останаха нечути за прислугата в къщата. Първа ги чу Сервилия, която се бе спотаила срещу вратата на родителите си с надеждата да зърне баща си, когато излезе да закусва. След нея пред стаята се насъбраха и неколцина от робите. Навярно единствени Друз и Сервилия Цепионида не научиха нищо за случилото се, още повече че никой не посмя да им съобщи.

След като изкъпа господарката си, личната прислужница на Ливия Друза бързо изтича в помещенията за робите, за да опише какво е видяла. По лицето й се беше изписал ужас.

— Цялата е в огромни червени белези — обясни робинята на иконома Кратип. — Същински кървави рани! Цялото легло е почервеняло от кръв. Бедната!

Кратип не можа да се сдържи и горко заплака. И не беше сам в мъката си, защото мнозина от прислужниците в къщата знаеха Ливия Друза още от малко дете, бяха свикнали да й съчувстват, да се грижат за нея. Когато господарката се появи пред тях, при вида й повечето от старите роби отново ревнаха: Ливия едва ходеше, а по погледа й личеше, че й се иска по-скоро да я бяха убили. Но дори в плен на най- жестока ярост Цепион се бе показал съобразителен: нито по ръцете, нито по лицето или врата се виждаха каквито и да било белези.

В продължение на два месеца положението си остана непроменено, с изключение на това, че побоищата, които Цепион редовно нанасяше на жена си в интервал от около пет дни, придобиха по- конкретен модел. Побойникът възприе системата, според която всеки път трябваше да се налага конкретна част от тялото на Ливия Друза, докато другите си почиват и раните по тях зарастват. На него самия преживяването помагаше за две неща едновременно: повишаваше половата му активност и му вдъхваше самочувствие на господар. Най-накрая проумяваше дълбоката мъдрост, заложена в римските традиции, обясняваше си каква е истинската роля на патерфамилиас, както и за какво се раждат жените.