Венец от трева (Част I: Предсказанието)

е постъпка, достойна за презрение, моето момиче!

— Кой си ти, че да ме съдиш? — обърна се към него Сервилия. — Та ти си потомък на роби и селяни!

Катон преглътна обидата и с присвити устни отговори:

— Може и да съм потомък на роби и селяни, Сервилия, но трябва да знаеш, че дори робите могат да следват известни принципи на поведение и никога не биха посегнали на неприкосновеността на един гост.

— Аз съм патрицианка от рода на Сервилиите — отвърна му безочливо малката, — а оня е някакъв си италиец. Той мислеше злото на Рим, също както и вуйчо Марк!

— Какви писма си видяла по-точно, Сервилия? — попита я Друз.

— Писма от някой си самнит на име Гай Папий Мутил.

— Но не и писма, подписани с моето име?

— Не ми и трябваше да търся. Ти си толкова близък с италийците, че всички знаят как им играеш по свирката. Защо и ти да не си в заговора?

— Много се радвам, че си се родила жена, Сервилия — опита се да се засмее Друз, — защото ако някой ден влезеш пред съда с подобни аргументи, ще се превърнеш на посмешище пред цял Рим. — Той слезе от кушетката и застана пред нея. — Ти си глупачка и неблагодарница, моето дете. Постъпваш нечестно и както каза доведеният ти баща — си достойна за презрение. Ако беше по-голяма, щях да те изгоня веднъж завинаги от дома си. Но сега ще направя точно обратното: ще те затворя. Отсега нататък ти ще можеш да се движиш свободно из къщата ми, но по никакъв повод няма да я напускаш. Повече няма да посещаваш никого, дори баща си. Нито ще ти позволя да му пращаш писма. Ако той самият прати човек, който да те отведе при него, ще те пусна на драго сърце. Но никога повече няма да те оставя да прекрачиш прага ми, нито да видиш майка си. И понеже баща ти продължава да не те иска при себе си, то трябва да се примириш с мисълта, че аз съм твоят патерфамилиас. Моята дума е закон за теб, защото такъв е римският закон. По отношение на теб всички ще изпълняват моите нареждания и от мен ще зависи при какви условия ще живееш в моята къща. Разбираш ли какво ти казвам?

Момичето не показваше срам или страх от вуйчо си; вместо да отстъпи, в черните й очи загоряха заканителни пламъчета.

— Аз съм патрицианка от рода на Сервилиите — повтори за сетен път тя. — Можете да правите каквото си искате с мен, но аз пак ще струвам повече от всички ви, взети заедно. Това, което моите нисшестоящи мислят за постъпките ми, мен не ме интересува. Аз изпълних дълга си на патрицианка. Разкрих заговор срещу Рим и предупредих за него баща си. Ти можеш да ме наказваш, както сметнеш за добре, Марк Ливий, хич не ме е грижа дали ще ме затваряш или не, дали ще ме биеш, или дори убиеш, аз знам кое е право и кое е криво за мен.

— О, махай я от очите ми, преди да ми е причерняло съвсем! — развика се Друз на сестра си.

— Да наредя ли да я набият? — попита Ливия, не по-малко бясна от брат си.

Той обаче се поколеба.

— Не! Стига толкова бой в тази къща, Ливия Друза. Ще направим, както наредих преди малко. Нека не излиза от стаята си без придружител. Вече е достатъчно голяма, за да бъде изведена от детската стая и сложена да спи отделно, но няма да го позволя. Щом като не я е срам да се вмъква неканена в стаите на гостите, нека разбере сама какво означава да нямаш право на личен живот. С годините това ще се превърне в достатъчно тежко наказание за нея. А доколкото си правя сметката, остават й още поне десет, преди да напусне дома ми… Ако баща й благоволи поне да й намери достоен съпруг. Но понеже предполагам, че и за това няма да се сети, то аз ще съм този, който ще избира! И нека знае отсега, че мъжът й няма да бъде патриций! Ще бъде най-големият селяндур, с когото се случи да се срещна!

Катон Салониан прихна да се смее.

— Нека да не е истински селяндур, Марк Ливий. Защо не я омъжиш за някой достоен освобожденец, за човек, благороден по природа, който не би могъл и да се надява да стане римски аристократ. Навярно невестата ще разбере, че и бившите роби могат да струват повече от патрициите!

— Мразя те! — изкрещя му в лицето Сервилия, преди майка й да я избута до вратата. — Мразя всички ви! Проклинам ви, проклинам ви! Нека умрете всички до последния, преди да съм станала мома за женене!

С това разговорът приключи и сътрапезниците бързо забравиха за детето, защото тъкмо в този момент Сервилия Цепионида се свлече от стола си и падна на земята. Друз се втурна да я вдигне, грабна я и я отведе до спалнята й, където трябваше да горят птичи пера под носа й, за да я върнат в съзнание. След като се съвзе, Сервилия Цепионида дълго време плака от мъка.

— О, Марк Ливий, нашето семейство винаги ти е носило лош късмет — подсмърчаше тя, докато той, седнал на края на леглото й, я беше прегърнал и тайно се молеше на бебето нищо да не му се е случило.

— Напротив, напротив — целуна я той по челото и нежно избърса сълзите й. — Няма защо да се поболяваш, меа вита, малката не го заслужава. Няма защо да й доставяш незаслужени радости с нещастията си.

— Обичам те, Марк Ливий, винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

— И аз те обичам, Сервилия Цепионида. С всеки нов ден, който прекарваме заедно, все повече. А сега се успокой. Не забравяй за нашето дете. Толкова е наедряло, че човек не знае как да му се нарадва — рече Друз и я погали по изпъкналия корем.

В деня преди Луций Лициний Крас Оратор и Квинт Муций Сцевола да прокарат в Сената закон по въпроса за положението в Италия, при раждане умря Сервилия Цепионида. Това беше причината Марк Ливий Друз, който все пак си наложи да присъства на заседанието в Курията, да се държи разсеяно и в крайна сметка да не обърне нужното внимание на въпроса, който толкова много го вълнуваше.

Никой в дома на Друзови не бе предполагал такава трагична развръзка; Сервилия Цепионида се бе радвала на добро здраве, бременността й почти не я тревожеше, за деветте месеца не бе усетила никакви затруднения. Но раждането започна толкова внезапно, че дори тя, майката, се оказа напълно неподготвена; само два часа, след като бяха започнали болките й, вече бе станала жертва на обилния кръвоизлив, който никоя от акушерските хитрини на прислугата й не можа да спре. Друз не беше вкъщи, когато всичко започна, но успя да се прибере навреме, колкото да изпрати жена си. Когато най-после застана до нея, тя вече бе забравила родилните си мъки и изпаднала в безгрижна еуфория, напусна живота, без дори да си дава сметка къде се намира и закъде се е запътила. Навярно за нея самата това беше най-доброто решение, но Друз, който се бе надявал да чуе поне една дума на сбогуване и беше стискал отчаяно ръката й с надеждата да й вдъхне малко сила, беше като зашеметен колко бързо свърши всичко. Излизаше, че след като цял живот Сервилия се бе борила за това дете, в самия миг, когато то трябваше да се появи на бял свят, жизнените сокове я бяха напуснали и тя се бе превърнала в някакво мраморно подобие на самата себе си. Когато смъртта я настигна, детето едва бе започнало да се подава из утробата й, затова лекари и акушерки се заеха да убеждават Друз да им разреши да срежат корема на родилката и да го извадят; но той отказа.

— Нека го отнесе със себе си — рече той. — Дори да оцелее, никога не бих го обичал.

И така, сам полужив, Марк Ливий Друз се довлече до Курия Хостилия, където зае мястото си на втория ред и доколкото му беше възможно, се заслуша какво се говори в залата. Макар и още млад сенатор, той не седеше на последния ред, защото качеството му на понтифекс му отреждаше поне символични привилегии. И все пак с нищо не можеше да прикрие скръбта си; дори се наложи робът му да го намести по-добре на сгъваемия му стол, да не би да падне. От всички страни му поднасяха съболезнования, а той кимаше ли, кимаше. Най-тежко му беше да види Цепион на последния ред от обратната страна на залата… Цепион! Само при вида му Друз пребледня като покойната си съпруга. Дори в такъв трагичен час този наглец не бе имал срам да заяви, че веднага след заседанието на Сената заминавал от Рим и не можел да присъства на погребението на сестра си!

Иначе Друз заемаше изключително удобно място и можеше спокойно да наблюдава всички присъстващи сенатори. Намираше се в самия край на лявата трибуна, в съседство с тежките бронзови врати на Курията,