Венец от трева (Част I: Предсказанието)

Доколкото мога да съдя по някоя и друга случайна реплика на Силон, а не виждам защо да не му вярвам на него, поне от няколко години сред италийците се говори открито за война. Поне от Араузио насам. Нямам сигурни доказателства, но добре знам що за човек е Квинт Попедий Силон. Ако всички са като него, то навярно от доста време насам Италия се готви за война. Щом някое от момчетата им навърши седемнайсет, веднага го взимат да се учи за войник. И защо не? Кой може да ги обвини в скрити намерения, след като винаги могат да се оправдаят с бъдещето, когато Рим отново ще поиска от съюзниците си попълнения за оредялата си армия? Кой би могъл да ги укори, че се въоръжават? Та нали когато Рим поиска от съседите си легиони, те ще трябва да бъдат, освен другото и въоръжени?

Марий се бе облакътил на писалището и сега тежко изсумтя.

— Всичко това, което говориш, Марк Ливий, е истина. Но се надявам все пак да грешиш. Защото едно е да воюваш с варвари и чужденци, друго е да водиш римските легиони срещу тези на съюзниците — италийци. Та те всички се учат да се бият като истински римляни. Стигне ли се до война с тях, италийци те ще се окажат нашите най-страшни врагове, също както са били в миналото. Погледнете само колко пъти са ни побеждавали самнитите! В крайна сметка успяхме да се справим с тях, но Самниум е само част от Италия! Война срещу обединена Италия може да доведе до пълната ни гибел.

— И аз така мисля — подкрепи го Друз.

— Тогава най-добре ще е, докато е още време, да потърсим поддръжници, с чиято помощ да осигурим мирното приобщаване на италийците към Рим — поде ентусиазирано идеята Рутилий Руф. — Ако те това искат, ще трябва да го получат. Никога не съм поддържал идеята за повсеместно раздаване на римското гражданство из Италия, но съм се родил разумен човек. Може и да не ми се харесва, че и други ще станат римляни като мен, но в интерес на своята родина трябва да се примиря с това. Една такава война ще ни погуби.

— Убеден ли си в това, което говориш? — попита за последен път Марий Друз.

— Повече от убеден, Гай Марий.

— Тогава мисля, че ще трябва да отидеш да се срещнеш възможно най-скоро със Силон и Мутил — изрече Марий. — Ще се опиташ да ги убедиш, а чрез тях и останалите италийски водачи, че въпреки лекс Лициния Муция вратата за всеобщото гражданство още не е затворена завинаги. Ако те вече са започнали да се готвят за война, ти няма да си този, който ще ги накара да спрат с приготовленията. Но все ще можеш да им вдъхнеш част от своя ужас при мисълта за разрушенията, които една такава война може да нанесе. Ако не искат взаимното ни унищожение, ще трябва да чакат. Да чакат и да чакат. Ние междувременно ще покажем пред Сената и пред народното събрание, че поне част от сенаторите са твърдо решени да раздадат всеобщо римско гражданство на италийците. Рано или късно, Марк Ливий, ще се сблъскаме с онзи достоен народен трибун, който ще посмее да превърне цяла Италия в неразривна част от Рим.

— Аз ще бъда този народен трибун — зарече се твърдо Друз.

— Чудесно! Чудесно! Никой не би могъл да обвини човек като теб в демагогия, още по-малко във флиртуване с третата и четвъртата класа. Ти вече си минал приетата възраст за народен трибун, това само ще вдъхне повече доверие у избирателите, че си зрял човек, свикнал да поема отговорности. Освен това баща ти е бил един от най-консервативните римски цензори и единствената по-либерална тенденция, на която сам си се поддал, е добре известната ти симпатия към италийците — изброяваше Марий достойнствата му.

— Но не се кандидатирай още отсега! — предупреди племенника си Рутилий Руф. — Трябва и ние да почакаме, Гай Марий! Първо да намерим поддръжници, да си осигурим съмишленици сред всички обществени прослойки в града. Това ще ни отнеме поне няколко години. Не знам дали го забелязахте, но тълпата пред Курия Хостилия днес ме убеди в нещо, което открай време съм подозирал — а именно, че не само във висшите кръгове са настроени враждебно към италийската еманципация. Въпросът е от малкото, при които сред всички римляни, от най-богатия до най-бедния, се забелязва позабравената римска солидарност. Нещо повече, ако не се лъжа, и всички онези, които се ползват с латинските права, биха застанали на римска страна.

— Да се чувстваш нещо повече от другия — отбеляза Марий. — Това е то. На всички им се харесва да стоят над италийците. И аз лично вярвам, че това чувство за елементарно превъзходство е много по-дълбоко вкоренено у низшите класи, отколкото у политическия елит. Ще трябва да привлечем и Луций Декумий към идеята.

— Кой е Луций Декумий? — погледна го подозрително Друз.

— Един от най-долните типове, с които съм имал случай да се запозная — усмихна се той. — Това обаче не му пречи да се радва на голяма популярност сред римската беднотия, а освен това е дълбоко предан на сватята ми Аврелия. Ще се опитам да я агитирам и нея с мисълта тя да го убеди.

Друз се навъси.

— Съмнявам се, че ще имаш голям успех точно с Аврелия. Не видя ли как се държа брат й Луций Аврелий Кота днес на подиума на преторите? Толкова беше доволен от речта на Скавър. Чичо му Марк Аврелий също ръкопляскаше.

— Бъди спокоен, Марк Ливий, Аврелия не е толкова тесногръда, колкото мъжете в рода си. — По лицето на Рутилий Руф се бе изписало изражение на същото слабоумно възхищение, което го обземаше при мисълта за племенницата му.

— Тя е от малкото жени, които са способни да мислят самостоятелно, освен това се е омъжила за представител на най-нетрадиционно мислещия клон сред Юлий Цезарите. Ще спечелим на своя страна Аврелия, в това не бива и да се съмняваш. А чрез нея ще се свържем и с Луций Декумий.

В този миг някой леко почука на вратата. Беше Юлия, която влезе, облечена в най-ефирната ленена рокля, която човек можеше да си представи. Харесала си я беше в Кос и сега я носеше, за да подчертава тена си.

— Скъпи Марк Ливий — зарадва се тя на гостенина и като застана зад стола му, нежно го прегърна и го целуна по бузата. — Няма да те разплаквам с женски истерии, само искам да знаеш, че съжалявам за случилото се с теб. Бъди сигурен, че винаги си добре дошъл в този дом.

В присъствието на домакинята имаше нещо крайно успокоително, в очите й се четеше искрено съчувствие, затова изведнъж Друз си даде сметка, че Юлия поне донякъде е успяла да прогони мъката му. Пое ръката й в своята и благоговейно я целуна.

— Благодаря ти, Юлия.

Тя се разположи на стола, който Рутилий Руф стана специално да й донесе от другия край на стаята, и прие чашата разредено вино, която мъжът й поднесе. Личеше си, че не се стеснява от тази изключително мъжка компания, нищо че темата, която те обсъждаха, беше по-скоро неприятна.

— Предполагам, говорите за лекс Лициния Муция? — подхвърли тя.

— Точно така, мел — погледна я влюбено Марий, който напоследък се беше привързал към жена си повече, отколкото дори след сватбата им. — Тъй или иначе, повече нямаме какво да си кажем по въпроса. Да знаеш, че и ти ще си ни необходима, но ще ти обяснявам по-късно.

— Ще сторя всичко, което ми е по силите! — обеща Юлия и като докосна Друз по ръката, прихна да се смее. — Марк Ливий, знаеш ли, че всъщност донякъде ти беше причина да се върнем толкова скоро от пътешествието си?

— Как бих могъл да бъда? — чудеше се той.

— Вината е само моя — обясни му Рутилий Руф, който доволно се закиска.

— Твоя е и още как — сопна му се Юлия и го стрелна с поглед. — Чичо ти, Марк Ливий, ни писа миналия януари в Халикарнас специално да ни съобщи, че племенницата му била изгонена от мъжа си заради изневяра, понеже била родила червенокосо момченце!

— Това си е самата истина — не се сдържа да се усмихне Друз.

— Да, но работата е там, че той има и друга племенница — Аврелия. А навярно не знаеш, че в семейството се носеха разни клюки за приятелството й с един червенокос приятел, който сега служи като висш легат на Тит Дидий в Испания. Затова, като прочетохме двусмисленото послание на чичо ти, мъжът ми реши, че може да става дума единствено за Аврелия. Аз обаче, убедена, че Аврелия никога не би се впуснала в подобна авантюра с Луций Корнелий Сула, бях готова да заложа главата си и затова настоях