Венец от трева (Част I: Предсказанието)

Луций Корнелий.

— Дадоха ми провинция! — похвали се Сула пред сина си още на вратата. Тъкмо се връщаше от заседанието на Сената в храма на Белона.

— Не може да бъде! — зарадва се малкият Сула. — Коя?

— Киликия. Трябва да я пазя от войските на понтийския цар Митридат.

— О, татко, това е чудесно! — поздрави го синът му, но в следващия миг се сети, че им предстои да се разделят. Макар и само за секунда в очите му се прочете такава дълбока тъга, която жегна сърцето на Сула, нищо, че в следващия миг малкият се беше овладял напълно и добавяше с дължимото към баща си уважение: — Ще ми липсваш, разбира се, но пък съм толкова щастлив за теб, родителю мой. — Това, последното рядко се казваше, но подхождаше за тържествени случаи.

Луций Корнелий Сула се вгледа продължително в сина си, от бледосивкавите му очи бликнаха сълзи колкото на умиление, толкова и на радост, че е способен така силно да обича някого на този свят.

— А, така! Кой говори за раздяла? — уж се зачуди той. — Да не би наистина да си мислиш, че ще тръгна без теб? Естествено, че и ти ще дойдеш.

Малкият Сула за малко да се задави от изненада; на устните му се появи щастлива усмивка.

— О, татко! Сериозно ли говориш?

— Никога не съм говорил по-сериозно през живота си, синко. Или заминаваме двамата, или аз изобщо няма да замина.

Тръгнаха за Мала Азия в началото на януари. Заради все по-силното разминаване между календарното време и годишните сезони температурите бяха по-скоро есенни, а ветровете — сравнително благоприятни за плаване. Сула беше взел със себе си дванайсет ликтори (колкото прилягаха на управител с проконсулски империум), а освен тях и цял екип от писари, чиновници и държавни роби. Освен малкия Сула, който не можеше да си намери място от вълнение, на кораба се возеха изгоненият цар на Кападокия Ариобарзан и майка му Лаодика. Благодарение на усилията на Скавър Принцепс Сенатус проконсулът носеше със себе си пълен сандък със злато, а благодарение на дългите разговори с Гай Марий имаше и ясна представа за общото положение в региона.

От Тарент стигнаха по море до Патрас в Пелопонес, оттам взеха друг кораб до Коринт, прехвърлиха се по суша до Пирея, където платиха на поредния капитан, за да ги откара до Родос. От Родос за Тарс Сула трябваше да наема специален кораб, тъй като зимата настъпваше и търговското корабоплаване бе преустановено. Заради лошите ветрове пътниците пристигнаха в Тарс едва към края на месеца, без да видят почти нищо от чудесата на Гърция и Мала Азия, освен много вода и пристанище или корабна работилница.

Откакто Марий бе напуснал града три години и половина по-рано, в Тарс нищичко не се беше променило. Подобно на столицата си и цяла Киликия продължаваше да живее в своята вековна дрямка, глуха за събитията по света. Пристигането на първия официален римски управител в историята на областта беше ознаменувано както подобава и Сула едва се беше нанесъл в местния дворец, когато на вратата вече се стичаха услужливи хора, готови да му помогнат с каквото могат. Сред тях не бяха малцина и онези, които не биха отказали да повоюват известно време срещу прилично възнаграждение.

Сула обаче още от Рим знаеше кого да търси. Интересно, а може би показателно бе, че въпросният човек не си губеше времето да си разменя услуги с новодошлия римски управител, ами продължаваше да си гледа всекидневната работа, която беше да поддържа местните доброволчески дружини. Името му беше Морсим и той беше лично препоръчан на Сула от Гай Марий.

— Отсега нататък си освободен от командването — рече приятелски Сула на Морсим, когато той най- сетне се отзова на поканата му да се яви в двореца. — Трябва ми местен човек, който да ми помага при набирането на четири легиона войници, тяхното екипиране и обучение. Трябва да сме готови до пролетта, когато ще се отворят планинските проходи. Гай Марий казва, че ти си най-подходящият човек за целта. Ти самият как мислиш?

— Не мисля, а знам, че съм този, когото търсиш — рече без капка колебание Морсим.

— Климатът тук е топъл, това е в наша полза — мина по същество римлянинът. — Имаме достатъчно време през зимата, за да подготвим добре войниците… Стига да намерим нужната база за обучение и още повече — достатъчно качествено въоръжение, което да отговаря на това на Митридатовата армия. Възможно ли е да успеем?

— Със сигурност ще успеем — увери го Морсим. — Тук ще намериш хиляди желаещи да се пишат доброволци. За младите войската е добра възможност да забогатеят, а пък кой знае от колко време тук никой не е имал случай да се навоюва. Ако в Кападокия не се бяха сменили толкова царе и ако не я бяха нападали постоянно чужди нашественици като Митридат и Тигран, тя самата отдавна да ни е завладяла. За щастие напоследък и Сирия се намира почти в същото положение. Това, че Киликия и до ден-днешен е свободна, е просто късмет.

— Или по-скоро е дело на богинята Фортуна — усмихна се като огромен котарак Сула и прегърна сина си. — Фортуна винаги е на моя страна, Морсим. Един ден ще се нарека в нейно име Феликс. — Веднага обаче мина на друг въпрос. — Все пак, колкото и да е слабо зимното слънце, трябва да свърша една работа, ако може още сега.

Тарсиецът го изгледа в очакване.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Луций Корнелий?

— Предполагам, че да. Можеш ли да ми кажеш къде най-близо има пазар? Искам да си купя хубава шапка с периферия, която да не се разпадне за няколко дни на главата ми.

— Татко, ако смяташ да ме накараш и мен да нося шапка, няма да я бъде — твърдо заяви малкият Сула, докато двамата обикаляха района около двореца. — Шапка! Само старите селяни носят шапки — ония, дето дъвчат слама в устата си.

— И аз — допълни баща му и се усмихна.

— Ти ли?

— Когато съм на война, малки Сула, винаги нося шапка с голяма периферия. Гай Марий ме посъветва още преди години, когато бяхме в Африка, за да се бием с нумидийския цар Югурта. „Да си я носиш на главата — вика ми той, — и не мисли какво говорят околните за теб. След известно време никой няма да ти обръща повече внимание.“ Послушах съвета му, защото кожата ми е толкова светла, че постоянно изгаря на слънцето. Нещо повече, откакто успях да извърша подвига си в Нумидия, навсякъде се заговори за шапката ми.

— Аз пък никога не съм те виждал с шапка в Рим — отбеляза недоверчиво малкият Сула.

— То е, защото в Рим винаги гледам да стоя на сянка. Затова и миналата година наредих да ми издигнат балдахин на площада и да раздавам правосъдие под него.

Двамата се умълчаха; тясната уличка, по която бяха вървели, внезапно ги изведе на малък площад, потънал в дебелата сянка на вечнозелени дървета. На площада стояха наблъскани една до друга множество сергии в очакване на клиенти.

— Татко? — обади се нечий тъничък гласец.

Сула се обърна встрани и за своя изненада установи, че синът му вече почти го е настигнал на ръст. Още един признак, че момчето е наследило дядо си Цезар, който се знаеше като висок човек.

— Да, сине? — попита Сула.

— Може ли и на мен да ми купиш шапка?

Когато цар Митридат научи за римския управител, който бил пристигнал в Киликия и усилено набирал и обучавал войници, той загледа с такова недоумение осведомителя си — новоназначения цар на Кападокия Гордий, че на него му идеше да си глътне езика от страх.

— Кой е тоя Луций Корнелий Сула? — попита Митридат.

— Никой от нас не е чувал за него, Велики. Знаем само, че миналата година е бил главен управител на град Рим и че е служил като легат при неколцина известни римски пълководци — при Гай Марий в Африка, когато воюваха с цар Югурта, при Квинт Лутаций Катул в Италийска Галия — срещу германите и при Тит Дидий в Испания срещу тамошните диваци — изрече Гордий; по начина, по който произнасяше дългите римски имена, личеше, че с изключение на Гай Марий всички останали са му неизвестни.