Венец от трева (Част I: Предсказанието)

Неизвестни бяха те и за самия Митридат, който за пореден път мислено се укоряваше, че така и не е пожелал да понаучи малко география и история. Трябваше братовчед му Архелай да му се притече на помощ със своя не чак толкова разширен поглед върху световните хоризонти.

— Тоя Луций Корнелий Сула едва ли би могъл да се сравнява с Гай Марий — рече Архелай замислено. — И все пак има голям опит, затова не бива да го подценяваме само защото за пръв път го чуваме. Откакто е влязъл в римския Сенат, повечето време е прекарал заедно с легионите, макар и да не съм чувал някога сам да е командвал армия.

— Корнелий… — на свой ред разсъждаваше на глас царя Митридат. — Дали има нещо общо с Корнелий Сципионите? И какво означава изобщо „Сула“?

— Не е от Сципионите, Всемогъщи царю — успокои го Архелай. — И все пак бил патриций, а не от ония, дето римляните им викат „нови хора“, сиреч хора без род и без чест. Казват, че бил труден.

— Труден ли?

Архелай тежко преглътна; познанията му по въпроса се бяха изчерпали, а той така и не знаеше в какво ли се състои „трудността“ на Сула. Затова подхвърли наслуки:

— Не е лесно да се преговаря с него, Велики. Никога не се опитва да погледне на нещата от другата гледна точка — само от своята собствена.

Дворът се беше разположил в резиденцията в Синоп, любимото място на царя, който особено му се радваше в зимно време. От няколко години Понт бе живял в относителен мир; не се бе стигало до нови екзекуции на роднини и царедворци, Гордиевата дъщеря Ниса се бе оказала послушна и отзивчива съпруга, вършеше си работата и на царица, така че баща й бе удостоен с честта, щом Тигран завладя Кападокия, да бъде сложен за цар. Многобройните синове на Митридат растяха, така че той нямаше защо да се тревожи за бъдещето на династията, а владенията му по бреговете на Евксинския понт продължаваха да са все тъй богати и щедри към своя повелител.

Споменът от срещата с Гай Марий избледняваше и царят на Понт отново се оглеждаше за жертви на юг и на запад. Идеята му да използва Тигран като стенобойна машина в Кападокия се бе оказала сполучлива и Гордий здраво се крепеше на престола там, независимо от спешното посещение на Скавър в Амазия. Това, което римлянинът бе успял да издейства от приятеля си Митридат, бе, че най-накрая арменският цар благоволи да изтегли войските си обратно от Кападокия… Нещо, на което и самият Митридат бе разчитал. Кападокия беше негова, Рим беше доволен, нищо повече не му пречеше да се нахвърли над Витиния, още повече че преди година при него бе дошъл за помощ Сократ, прогонен от брат си и затова решен да му отмъсти, ако трябва за целта да се продаде и телом, и духом на могъщия Митридат. Дори и без да присъединява Витиния към царството си, Митридат винаги можеше да сложи на престола й своята вярна креатура. Понтиецът плануваше всичко това да стане през пролетта; армията му щеше да нахлуе от всички страни едновременно в царството на съседа Никомед, така че той, бедният, дори не би имал време да разбере какво става.

Но новините, които Гордий му носеше, го караха да се замисли; щеше ли наистина той да посмее да нападне Витиния и да сложи там на власт Сократ, когато и от двете му страни го дебнеха римски управители? В Киликия имало четири легиона! Разправяха се легенди, че с четири легиона Рим можел да победи целия свят, ако трябвало. Вярно, че ставаше дума за легиони от местно население, прости киликийци, не обучени римски войници, но пък и киликийци се славеха като войнствен и горд народ… Ако не беше така, защо Сирия толкова време дори не се бе опитала да си върне властта над тях. Четири легиона, това означаваха около двайсет хиляди въоръжени мъже. Докато Понт можеше да разчита на двеста хиляди. Численото превъзходство на Митридат беше категорично. И все пак, и все пак… Кой беше този Луций Корнелий Сула? И навремето никой не беше чувал за Гай Сенций и помощника му Квинт Брутий Сура, но това не им попречи да смачкат всичко живо пред себе си — келти, илири и траки. От Илирик на запад, до Хелеспонта на изток римският ботуш газеше всичко наред. Митридат започваше да се чуди дали римляните вече не смятат да завладяват и земите на север към Данубий; това го тревожеше изключително, защото сам бе възнамерявал да премести границата на северните си владения чак до устието на Данубий. Да не би да се окаже, че римляните вече са го изпреварили и го чакат въоръжени до зъби да се покаже?

Кой беше Луций Корнелий Сула? Нямаше ли да се окаже той поредният римски пълководец от ранга на Сенций? Защо ще пращат тъкмо него в Киликия, ами ще оставят без работа хора като Гай Марий и Лутаций Катул — победителите на германите? Единият от тях, Марий, не беше ли дошъл специално сам — самичък при него в Кападокия, за да го заплашва, че за в бъдеще нямало да изпусне от поглед нито едно негово движение? Защо тогава не бяха пратили Гай Марий в Киликия? Защо бяха избрали някой си неизвестен Луций Корнелий Сула? Рим винаги бе разчитал на добри, дори гениални пълководци. Да не би Сула да се окажеше по-гениален и от самия Гай Марий? Понт можеше да разполага с огромна армия, но добри пълководци нямаше. Навремето Архелай се беше справил блестящо с варварите по северните брегове на Евксина и сега гореше от желание да се докаже и срещу по-сериозни противници. Но Архелай беше братовчед на Митридат, в жилите му течеше царска кръв, а това го правеше възможен противник за властта в самия Понт. Същото важеше и за другия голям велможа Неоптолем, за неговия братовчед Леонип. А кой цар можеше да има сляпо доверие на синовете си? Всеки от синовете му си имаше майка, а всяка майка хранеше амбиции за власт; или те щяха да убият царя, за да управляват като регентки, или децата им щяха отрано да посегнат към властта и да свалят баща си.

„Ако можех самият аз да командвам армия!“ — тюхкаше се цар Митридат, докато зелените му, изпъстрени с кафяво очи шареха по лицата на събеседниците му, сякаш без да ги забелязват. Митридатидите бяха наследили много от своя легендарен предшественик Херакъл, но пълководци не бяха станали. Но пък и самият Херакъл дали е бил изобщо пълководец? Митридат се замисли. Не, не е бил! Херакъл винаги и във всичко се бе справял сам. Можеше да се бори с лъвове и мечки, да сваля царе и царици, богове и богини, да се сражава с триглави кучета и всякакви други зверове. И той, Митридат можеше всичко това, дори би се радвал на подобни врагове. Но по времето на Херакъл пълководци изобщо е нямало; тогава хората са се събирали на малки групи, карали са си колесниците, които не е ясно кой им е изработвал, срещали са се на уреченото място, слизали са на земята и са се били един срещу един. Ето каква война би искал и сега да води с противниците си Митридат! Но онези времена си бяха отишли завинаги, както и колесниците, каквито вече никой не можеше да направи. Новото време използваше и нови оръжия; вместо някогашните герои сега пълководци се разпореждаха като богове със съдбата на подчинените си, стояха си на спокойно на някое възвишение и с пръсти показваха кой къде да удари, кой къде да бяга; не им трябваха мускули, стигаха им заповедите, както и всевиждащият поглед, който отрано можеше да предусети следващия ход на противника. Пълководците бяха надарени с онази тайнствена способност да виждат отдалеч къде редиците се огъват, къде трябва да се пратят подкрепления, къде врагът възнамерява да съсредоточи силите си. На Митридат му се струваше, че те просто се раждат такива — човек или разбира от стратегия, или не разбира; можеш да си стоиш, колкото си искаш на възвишението, и пак нищо да не видиш. За свое голямо разочарование Митридат се бе оказал тъкмо от втория тип хора; нямаше нито усет, нито желание да командва армии; а и никога нямаше да ги има.

Докато очите на царя кръжаха безизразно от лице на лице, всеки от присъстващите се взираше в неговото като някой сокол, който иска да зърне жертвата си сред тревите; или по-скоро като мишка, която иска да зърне сокола във висините. Седеше си Митридат на своя трон от масивно злато, инкрустирано с милиони перли и рубини, криеше се под лъвската си кожа (защото ставаше дума за военен съвет), диплеше при всеки жест тънката си ризница, изплетена от най-фино желязо, покрита с плочки от злато. За да блести и отраженията да се впиват като хищни нокти в очите на околните. Царят нямаше врагове, но и никой не можеше да бъде сигурен, че му е съюзник. Той си оставаше една загадъчна смесица от страх и смелост, от самонадеяност и срамежливост, от желание да съзижда и страст да руши. В Рим никой нямаше да си направи труда дори да го изслуша, а тук, в Синоп следяха всяка негова дума. В Рим щяха да му се изсмеят в лицето, тук щяха да изпълнят всяка негова дума.

Най-накрая Митридат проговори:

— Който и да е този Луций Корнелий Сула, щом като римляните са го пратили сам без армия да защитава една затънтена провинция, щом като му имат доверие, че ще успее сам да направи от киликийците войници, значи трябва да гледаме на него като на сериозен противник. — Погледът му се спря на Гордий. — Колко войници пратих тази есен в твоята Кападокия?