Венец от трева (Част I: Предсказанието)

и същи. Дори може да се каже, че братовчед ми има много по-голям опит от мен в общуването с хората. И все пак остава напълно сляп за неща, които аз виждам веднага. Макар в други области да мисли много по- бързо от мен. Предполагам, боговете са ни дарили с различни умове. С различен начин на мислене по-точно. Навярно когато човек стане пълновластен самодържец, умът му се изкривява. Братовчед ми Митридат не е глупак. Жалко, че разбира толкова слабо римляните. А и колкото и да твърди обратното, никога не се е опитвал и да ги опознае по-добре. Повечето от представите му за тях се основават на чутото и видяното при пътуването му из Римска Азия, но хората там далеч не могат да бъдат показателни за истинските страни на римлянина. Как можем ние да го накараме да прогледне през нашите очи?“

Царят остана съвсем за кратко в синия дворец в Евсевия Мазака; още в деня след пристигането си той поведе цялата си армия от сто хиляди души към лагера на Сула. Пътища не му трябваха! Макар й тук-там да трябваше да се изкачва някой хълм или да се заобикаля някоя скална пирамида, пътят беше лесен за тежковъоръжената му армия. Митридат беше доволен от темповете, с които войниците се придвижваха на юг — по сто и шейсет стадия на ден. Трябваше да види с очите си как маршируват римските легиони, за да се увери, че те биха изминали същото разстояние за два пъти по-малко време, при това, без да се разтегля ни най-малко строя.

Сула обаче не благоволи да го пресрещне. Остана закотвен в лагера си, построен насред обширно равно пространство. Вместо да продължава на север към Мазака, той бе предпочел да използва времето за укрепяването на палисадите, нищо че липсата на каквито и да е дървета в Кападокия го принуждаваше да си носи материал чак от Киликийските врати. Когато Митридат се появи на хоризонта, пред очите му се разкри някаква причудлива дървена постройка, представляваща точен квадрат, разпрострял се на площ от трийсет и два квадратни стадия. Дървените палисади, високи десет стъпки, се издигаха върху здрави насипи от пръст, а целият лагер беше обграден от три реда ровове: най-външният и най-вътрешният бяха двайсет стъпки широки и залети с вода, средният — петнайсет стъпки широк с дъно, покрито със заострени шипове. Според съгледвачите, които Митридат бе пуснал пред себе си, до лагера имало четири пътеки, всяка от които водела до една от четирите порти, отворени точно в средата на стените на квадрата.

За пръв път в живота си Митридат виждаше какво представлява римски лагер. Беше готов да зяпне от удивление, но се въздържа, защото твърде много погледи не го изпускаха нито за миг. Сигурен беше, че ако трябва, ще успее да го превземе, но на изключително висока цена. Реши най-напред да го види по-отблизо, затова като остави огромната си армия назад, продължи сам напред с мисълта да огледа лагера от всички страни.

— Господарю, дошъл е пратеник от римляните — настигна го малко по-късно един от дружинниците му, докато Митридат се любуваше на техническото изкуство на Сула.

— Какво искат? — попита царят и впери навъсен поглед в мощните палисади и кулите, които се издигаха на равни интервали една от друга.

— Проконсулът Луций Корнелий Сула искал да преговаряте.

— Съгласен съм. Кога и къде?

— На пътеката, водеща към централния вход на римския лагер — тази вдясно от теб, Велики царю. Само той и ти, така бил заръчал.

— Кога?

— Веднага, Велики.

Царят пришпори коня си да върви надясно и смело се запъти към мястото на срещата, нетърпелив да види що за човек е Луций Корнелий Сула; доколкото беше слушал за римляните, те му се струваха почтени люде и той дори не помисли, че може да му е приготвена клопка. Щом излезе на пътеката през рововете, пъргаво скочи от коня си, но в следващия миг се плесна по челото колко е несъобразителен и отново яхна животното. Веднъж вече Гай Марий му беше правил подобен номер, нямаше да се хване втори път. Пътеката слизаше откъм лагера, значи пак римлянинът щеше да го гледа отвисоко, а той да кълчи врат, за да го види от ниското. Не, този път Митридат щеше да гледа отвисоко. Конят обаче беше на друго мнение и упорито отказваше да продължи нагоре по пътеката, уплашен от опасните ровове встрани от нея. Ездачът се опита да го вразуми, но най-накрая реши, че ако сцената с борбата продължи, ще стане съвсем за смях пред врага. Затова скочи отново на земята и се заизкачва нагоре по пътеката, за да стигне до средата й — точно над рова със заострените шипове, които зееха като хищна паст, разтворила се да го лапне.

Вратите на лагера се отвориха и отвътре се показа непознатият. В сравнение с едрия понтиец Сула беше по-скоро дребен, но затова пък видимо добре сложен — което донякъде оправи настроението на царя. Носеше броня от просто желязо, изкована според формата на гърдите му, под нея се вееха кожените ивици на тъй наречените птериги — двукатната пола, която носеха римските офицери, а под полата се показваше аленочервена туника в същия цвят, както и дългото наметало, веещо се зад гърба му. Римлянинът беше гологлав, вятърът размяташе червеникаво — златистите му къдрици. Цар Митридат не можеше да откъсне поглед от косата на непознатия — дори сред келтите в Галатия не беше виждал човек с подобно чудо на главата си. Нито подобна снежнобяла кожа, ако очите му правилно различаваха прасците на Сула, подаващи се над грубите, кожени ботуши, направени явно да се ходи с тях, не да се показват. Мускулестите крака, изящните ръце, лицето, всички те бяха в снежнобяло! По-скоро ледено бяло, защото на Митридат му се струваше, че кожата на римлянина прозира на светлината — до такава степен беше лишена от всякакъв пигмент.

Най-накрая Луций Корнелий Сула се доближи достатъчно, за да може понтиецът да различи чертите на лицето му; след няколко крачки се показаха и очите му. Изведнъж Митридат се разтрепери от нескрито страхопочитание. Аполон! Аполон, облечен като римлянин! По лицето на непознатия се четеше толкова сила и решителност, колкото можеше да притежава само едно божество. Във величествената му осанка имаше нещо ужасяващо, сякаш мраморна статуя бе слязла от пиедестала си, за да се срещне с него, смъртния. Статуята можеше и да не е толкова гладка, колкото биха я изваяли гръцките класици, но тъй или иначе беше самото физическо превъплъщение на божествения Аполон. Аполон — римлянин. Римлянин!

Сула отиваше на срещата уверен в крайния успех. Гай Марий му беше казал достатъчно за понтийския цар, така че той имаше известна представа как ще протече разговорът между двамата. Не му беше минавало през ума, че нещо във външния му вид може да удиви Митридат, но си личеше, че по някаква тайнствена причина царят е буквално сразен и едва ли би могъл да му бъде достоен опонент в преговорите. Не че Сула се занимаваше с мисълта кое бе смаяло тъй силно човека насреща му, важното бе да се възползва от неочакваното си предимство.

— Какво търсиш в Кападокия, царю Митридат? — рече той вместо поздрав.

— Кападокия ми принадлежи по право — отвърна му царят с тази разлика, че вместо гласът му да прогърми като на легендарния Херакъл, репликата се чу някак тиха и колеблива, сякаш героят се притесняваше в присъствието на златокосия Аполон. А това го разгневи още повече.

— Кападокия принадлежи на кападокийците.

— Кападокийци и понтийци са един и същи народ.

— Как мога да ти повярвам, след като векове едните и другите са били управлявани от различни царски династии?

— Царете на Кападокия бяха чуждоземци, затова нямаме нищо общо с тях.

— Какво искаш да кажеш с „чуждоземци“?

— Те бяха Селевкиди. Идваха от Сирия.

Сула вдигна рамене.

— Много странно, царю Митридат. Доколкото виждам, кападокийският цар, на когото сега съм дал подслон в лагера си, по нищо не прилича на сирийските Селевкиди. Още по-малко пък прилича на теб! В рода му няма нищо сирийско, още по-малко в жилите му тече кръвта на Селевкидите. Цар Ариобарзан е по потекло кападокиец и е бил избран на престола от своя народ вместо сина ти Ариарат Евсев.

Митридат чак се стресна от последното изречение. Понеже навремето Гордий не му бе казал, че Марий е разбрал за измамата с малкия цар, той сега не можеше да повярва на ушите си. Сула — Аполон можеше да вижда в миналото и да познава неща, които смъртните не знаят.

— Цар Ариарат Евсев умря при нашествието на арменците — нагло излъга Митридат, но гласът му пак прозвуча неуверено. — Затова пък сега кападокийците се радват на цар, който е техен сънародник. Казва се