толкова самоуверен. Което може би е по-лошо, защото хора като Митридат не се съгласяват лесно друг да ги превъзхожда! Ако ме питаш как виждам бъдещето, ще ти кажа, че някой ден той ще се опита да ни победи със собствените ни оръжия. Твърде горд е, за да остави нещата такива, каквито са. Няма да се успокои, докато не ни даде на нас, римляните, да се разберем. Но не обича да рискува и затова ще се покаже отново едва когато сметне, че победата му е сигурна. Днес се убеди в противното. Постъпи изключително мъдро, като се оттегли, така да знаеш, малки Сула! Ако не го беше сторил, щях да направя армията му на пух и прах.
Малкият Сула не откъсваше боготворящия си поглед от очите на баща си. Хем му се чудеше как може да говори толкова уверено, хем вярваше и на последната му дума.
— Толкова
— Численото превъзходство е просто илюзия — рече Сула и се обърна към стълбите, за да слезе в лагера. — Можех да измисля поне десет различни тактики, с които да го притисна до стената. Той разсъждава в голи цифри. Но още не е способен да стигне до истинския отговор на задачата, а той е, че не е важно колко души водиш след себе си, а доколко си способен да ги организираш като един човек. Ако той се бе решил да се сражава, а пък аз от любезност извадех войските си вън от лагера, той просто щеше да заповяда на войниците си да атакуват. Цялата му армия щеше да се втурне отгоре ни. А за пълководец като мен е много лесно да се справи с подобни безразборни атаки! Ако ли пък го оставех да нападне лагера ни, то тогава щеше да е напълно обречен! И все пак Митридат е опасен. Знаеш ли защо мисля така, малки Сула?
— Не — отговори чистосърдечно синът му.
— Тъкмо защото реши да си върви у дома. Ще се върне в двореца си и ще премисли всичко случило се дума по дума, жест по жест. И най-накрая ще открие как е трябвало да постъпи. Пет години, момчето ми! Давам му пет години. Тогава, мисля, Рим ще си има много неприятности с нашия цар Митридат.
В подножието на кулата ги чакаше Морсим, който споделяше напълно чувствата на малкия Сула — хем се радваше, хем съжаляваше.
— Какво ще правим сега, Луций Корнелий? — попита той.
— Точно това, което казах на Митридат. Ще изчакам осем дни, след това вдигаме лагера и отиваме до Евсевия Мазака, където връщаме Ариобарзан на трона. Засега мисля, че няма какво повече да се тревожим за него. Не очаквам той да се върне в Кападокия в близките няколко години, и то, защото знам как да го сплаша.
— Че не си ли го сплашил вече достатъчно?
— Не, но след някоя и друга седмица ще се разтрепери от страх — закани се Сула и разкри кучешките си зъби във вълча усмивка. — Първо, няма да се връщаме направо в Тарс.
Морсим го зяпна.
— Да не смяташ да нападаме Понт?
Сула се засмя.
— Не! Смятам, да се запознаем и с Тигран.
— С Тигран ли? С
— Същия.
— Но защо, Луций Корнелий?
Два чифта очи се впиха в очакване в лицето на Сула. Нито синът му, нито легатът му знаеха отговора на този въпрос, а не им се харесваше, да живеят в неведение.
— Ами да речем, защото никога не съм виждал Ефрат — отвърна уклончиво той.
Никой от двамата му събеседници не очакваше подобно изказване; малкият Сула обаче, като познаваше добре нрава на баща си, весело се закикоти, докато Морсим трябваше да се почеше по главата и да си признае, че нищо не е разбрал.
Сула бе изпаднал в творческо вдъхновение. Ако не друго, то беше сигурен, че за известно време в Кападокия няма да се случи нищо съществено; Митридат щеше да се скрие в Понт. Но за Сула това не беше достатъчно. Така и не беше се стигнало до открит бой, следователно не му се беше представил случай да забогатее за сметка на взетата от врага плячка. Пък и по всичко изглеждаше, че Кападокия е бедна страна — никой не би могъл да разчита да си пълни кесията от разорената й хазна. Дори навремето в Евсевия Мазака да се бяха намирали някакви ценности, те навярно отдавна бяха минали в сандъците на цар Митридат, освен ако Сула нямаше грешна представа за човека; но едва ли.
Беше получил съвсем конкретни нареждания от Сената: да накара Митридат и Тигран да изтеглят войските си от Кападокия, да върне Ариобарзан на престола и да се върне възможно най-бързо в пределите на Киликия. Сула си оставаше един обикновен претор, нищо че му бяха връчили проконсулски империум, и можеше единствено да се подчинява. И все пак… Тигран така и не даваше признаци на живот; той така и не бе благоволил да придружи тъста си при последното му нашествие в Кападокия. Което означаваше, че още живее при орлите някъде из безкрайните планински земи на Армения, че нито е виждал, нито е чувал жив римлянин и затова едва ли би се страхувал от римските легиони.
Ако за единствен посредник между Рим и Тигран трябваше да се разчита на Митридат, човек можеше да е сигурен, че двете страни няма да се разберат. Оттам логично следваше, че щом Тигран не желае сам да преговаря с Рим, то тъкмо управителят на Киликия е длъжен да му го напомни. Знаеше ли човек? Може би някъде из арменската пустош чакаше торба злато, която Сула би бил глупак, ако не вземеше. А торбата със злато му беше нужна повече от всичко друго. Стига, освен торбата със злато, подарена на управителя, чуждият клиент да заделеше още една — специално за римската държавна хазна, никой в Сената нямаше да обвини Сула в корумпираност и преследване на лични интереси. Обвинения в държавна измяна изникваха само там, където хазната оставаше на сухо — както например беше случаят с бащата на Маний Аквилий, който си позволи да продаде цяла една област, разбирай Фригия, принадлежаща по право на римския Сенат и народ, и да прибере цялата сума в кесията си.
И така, след като изтече обещаният срок от осем дни, Сула даде заповед на четирите легиона да напуснат дървената крепост, която щеше да ги чака на платото; току-виж някой ден се оказало, че имат спешна нужда от нея, а пък Митридат, дори да се върнеше в Кападокия, едва ли би си направил труда да я събори. Заедно със сина си Сула пристигна тържествено в двореца в Евсевия Мазака, където се настани в стаята за гости и изчака церемонията по връщането на прогонения цар на власт. Навярно малкият Сула и царицата — майка се радваха повече от самия Ариобарзан. Радваше се и народът, или поне така можеше да прецени един римски проконсул, когато хората излизат на улицата специално да го поздравят.
— Ако си достатъчно мъдър, царю — съветваше своя довереник Сула, преди да напусне царството, — още от утре ще започнеш да набираш и обучаваш своя армия. Нищо чудно някой ден Рим да не може пак да ти помогне.
Царят се зарече, че ще постъпи, както му се заръчва; Сула обаче не му повярва особено. Най-малкото, защото страната беше твърде бедна, а още повече, защото кападокийците изглеждаха крайно миролюбив народ. От римския земеделец можеше да стане прекрасен боец. От кападокийския овчар едва ли… И все пак съветът си беше съвет, при това Ариобарзан обеща да го послуша. Навярно цялата власт на царя щеше да си остане в даването на голи обещания.
Както пратените напред съгледвачи осведомиха Сула, Митридат отдавна бил прекосил голямата река Халида и вече се бил втурнал да изкачва първия от множеството проходи по пътя към Зела. Това, което естествено никой съгледвач не можеше да знае, беше пратил ли е Митридат вест на Тигран за случилото се, или още чака. Но пък и нямаше особено значение. Митридат никога не би признал открито слабостта си; Тигран щеше да научи що за стока е съюзникът му едва когато се срещнеше лично със Сула.
И така, от Мазака Сула поведе малката си армия право на изток, през планини и долини, по посока на Горен Ефрат с надеждата да излезе някъде между Мелитена и Томиса. Вече бе настъпила късна пролет и както се изредиха хора да уверят Сула, всички проходи в района щяха да са отворени, с изключение на онези през планината Арарат. Но дори да държал да мине точно покрай Арарат, навярно докато стигне, снегът и там щял да се стопи. Той кимна на местните, които го бяха осведомили, но не каза какви са му намеренията, не ги сподели дори пред сина си и Морсим; всъщност той самият имаше крайно неясна представа къде точно иска да отиде, беше си поставил за цел просто Ефрат.
Между Мазака и Даланда се издигаха тъй наречените Антитаврови планини, които не се оказаха толкова
