Венец от трева (Част I: Предсказанието)

пак от храма на Зевс, където бе крила олтара зад статуята на божеството.

В уречения ден, скоро след изгрев-слънце един от стражите на Сула лично заведе до мраморния подиум шестимата парти, избрани измежду цялата делегация, и ги настани на шестте стола, наредени в единия край; придружителите им щяха да останат на голата земя, където предвидливият домакин им беше осигурил и столчета, и сенчица. Както можеше да се очаква, Тигран понечи да се качи на розовия мрамор, но стражите къде любезно, къде не чак толкова го настаниха на стола с крилатите лъвове, обърнат лице в лице с пратениците на партите. И така, партите гледаха Тигран, Тигран гледаше партите, а розовият подиум стоеше многозначително празен.

Когато всички се бяха настанили, се появи и самият Луций Корнелий Сула, облечен в пурпурно поръбената си тога претекста и носещ в дясната си ръка пръчката от слонова кост — знак, че притежава империум. Единият край на пръчката стоеше леко притиснат в дланта му, другият се вмъкваше в гънката на лакътя му, самата пръчка се опираше на мускула на ръката му. Макар и да се бе скрил вече под платнището, косата му продължаваше да искри като запалена от слънцето. Гостите му безмълвно го проследиха как изкачва стъпалата на големия, после и на малкия подиум, как без дори да ги е удостоил с поглед сяда на куриатния си стол, прибира единия си крак назад, отпуска другия напред и заема класическата поза на римски магистрат.

Никой от присъстващите не се зарадва на подобно посрещане, най-малко Тигран. Но вече ги бяха изиграли и ако тепърва обърнеха въпрос защо не седят на едно ниво с римлянина, само щяха да се изложат.

— Благородни пратеници на царя на партите и ти, царю Тигране, бъдете добре дошли на тези преговори — поздрави всички Сула от подиума си. Правеше му удоволствие да се взира в очите на всеки от събеседниците си, които до един бяха като поразени от светлите му ириси.

— Не ти трябва да ни пожелаваш добре дошли, римлянино! — сопна му се Тигран. — Аз поканих представителите на своя сюзерен, за да говорим.

— Да ме прощаваш, царю, но това са преговори, които аз смятам да водя с вас, не обратното — усмихна му се чаровно Сула. — Вие дойдохте при мен, аз просто ви посрещам, както подобава. — И за да не остави време на Тигран да му отговори, той се извъртя леко към партите и като оголи зловещите си кучешки зъби, за да ги сплаши от самото начало, попита: — Кой от вас, благородни парти, стои начело на вашата делегация?

Беше логично това да бъде възрастният човек, седнал най-близо до Сула, който сега царствено кимна с глава.

— Аз, Луций Корнелий Сула. Казвам се Оробаз и съм сатрап на Селевкия на Тигър. Единствено царят на царете Митридат, владетелят на партите е мой господар. Нека ти предам съжаленията му, че големите разстояния не му позволяват да се яви лично на днешната среща.

— Предполагам, че той сега се намира в лятната си резиденция в Екбатана? — подхвърли Сула.

Оробаз примигна учудено.

— Ти си добре осведомен, Луций Корнелий Сула. Никога не съм предполагал, че в Рим знаете толкова много за нас.

— Наричай ме просто Луций Корнелий, благородни Оробаз — помоли го Сула. Наведе се почти незабележимо, гърбът му продължаваше да стои напълно изправен, в цялата му поза се съчетаваше колкото грация, толкова и неприкрито властолюбие, както би подхождало на всеки римски управител в подобна ситуация. — Днес ние създаваме история, благородни Оробаз. Откакто свят светува, за пръв път пратеници на царя на партите разговарят с пратеник на град Рим. А това, че срещата ни се състои на самите брегове на реката, която служи за граница между нашата и вашата половина от света, е изключително благоприятен знак.

— Право казваш, благородни Луций Корнелий — съгласи се Оробаз.

— Не ме наричай „благородни“, само Луций Корнелий — пресече го той. — При нас в Рим няма значение кой е благородник, кой — не.

— И ние така сме чували, но ни се струва странно и непонятно. Нима сте като гърците? Как можа Рим да достигне такива висоти без царе и без благородници? Гърците можем да ги разберем. Те така и никога не станаха велик народ, защото си нямаха велик цар — вместо да се обединят под властта на един, предпочитаха да живеят разделени на стотици мънички държавици, които само воюваха помежду си. Докато Рим владее света, сякаш начело му стои същият велик цар, както и на нас самите. Как можахте да постигнете толкова неща без цар, Луций Корнелий?

— Самият Рим е наш цар и господар, благородни Оробаз, дори по-скоро царица, защото сме свикнали да я споменаваме в женски род — „Рома“. Гърците се подчиняваха на идеали, вие се подчинявате на волята на един-единствен човек, вашия цар. Докато ние римляните се подчиняваме на Рим и единствено на Рим. Ние не прекланяме глава пред никой смъртен, благородни Оробаз, нито си търсим идеали, на които да се подчиняваме. Рим е нашият бог, нашият цар, от Рим черпим сили за живот. И макар всеки от нас, римляните да се опитва да прослави името си, да изпъкне в очите на останалите римляни, в крайна сметка всичко, което е вършил през земното си съществуване, вършил го е в името на Рим и за славата на Рим. Ние не боготворим смъртните, благородни Оробаз, не боготворим и идеали; боготворим родния си град.

Хората се раждат и умират, днес са тук, утре ги няма. Идеалите, и те… Ветрове ги веят тях. Докато онова място под слънцето, което наричаме Рим, ще остане за вечни времена такова, каквото е, и всички, които са се родили на негова земя, ще се грижат за неговата слава, за неговото величие. Ето аз, Луций Корнелий Сула, съм велик римлянин. Но когато се разделя с живота, всички дела, които съм извършил по земния си път, ще останат в спомена за родното ми място — Рим. И ако съм дошъл тук сега, то не е заради самия себе си, нито заради някого друг смъртен. Дошъл съм от името на своя роден град — от името на Рим! Ако сега сключим договор, този договор ще бъде отнесен в храма на Юпитер Феретриец, най-стария храм в Рим, където ще остане завинаги — и хората дори ще забравят, че аз съм този, който го е сключил. Под него ще стои единствено името на Рим и той ще се превърне в частица от голямото завещание на нашия Вечен град.

Сула можеше да държи добри речи, защото се бе научил на красив, атически гръцки, в което превъзхождаше и шестимата парти, и арменския цар Тигран. Те всички го слушаха като омагьосани, навярно в напразни усилия да проумеят начина на мислене, който е различен от техния. Нима има на земята място, което да струва повече от хората, живеещи на него? Нима същото това място можеше да се смята за по- възвишено от плодовете на човешкия ум?

— Но това място под слънцето, Луций Корнелий — възрази Оробаз, — не е ли то просто купчина предмети, събрани заедно? Да речем, че Рим е град. Но какво е един град, ако не много къщи, построени една до друга. Да речем, че е светилище — няколко храма и нищо повече. Да речем, че е просто частица от майката — земя — една гора, едно поле, няколко скали… Как може точно тази частица от майката — земя, точно тези къщи, точно тези храмове да родят подобни чувства на власт и благородство? Нима когато живеете за Рим, а Рим е, чувал съм, голям град, вие живеете за многото къщи, които го изграждат?

За да му отговори, Сула протегна пред себе си пръчицата си от слонова кост.

— Ето това е Рим, благородни Оробаз.

Сетне докосна белоснежната кожа на мускулестата си ръка.

— И това е Рим, благородни Оробаз.

Придърпа полите на преторската си тога, за да се видят краката на куриатния му стол, кръстосани в буквата Х.

— И това е Рим, благородни Оробаз.

Протегна високо лявата си ръка, с която придържаше тогата си, и прокара пръсти по вълнения плат.

— И това е Рим, благородни Оробаз.

Най-накрая Сула се взря внимателно в очите на всички присъстващи, застанали в краката му, и заключи:

— Аз съм Рим, благородни Оробаз. Също както и всеки друг, който може да се нарече римлянин. Но Рим не е само част от пространството, той е и част от времето — всичко онова, което се е случило от мига, в който Еней, беглецът от опожарена Троя, стъпил на бреговете на Лациум, за да даде начало на рода на римляните, всичко, което се е случило през последните шестстотин шейсет и две