велик владетел от него самия. Все пак щял да уважи сключения договор и вече бил пратил вестоносец да отнесе решението му до Рим. По всичко изглежда, че старецът дълбоко съжалява, че сам не е имал случай да се запознае с Луций Корнелий Сула. Не се и съмнявам, че при сгоден случай не би му отрязал и на него главата. Жалко, че по време на срещата му с Оробаз Митридат Партски се намираше в Екбатана.
Само бъдещето ще ни покаже благосклонна ли е съдбата към нас, прескъпи тъсте мой. Може пък Луций Корнелий Сула никога повече да не стъпи на изток, да му се наложи да доказва величието си на запад. А може някой ден аз да си сложа титлата цар на царете. За теб това нищо не означава, знам. Но за човек, който е израсъл в царските дворове на Екбатана, Суза и Селевкия, подобен акт би имал изключителен смисъл.
Моята скъпа съпруга, твоята дъщеря се чувства много добре. Децата — и те. Да можех да кажа същото и за общите ни планове с теб… Уви, нищо подобно не се очертава. Поне засега.“
Десет дни след преговорите с партите Луций Корнелий Сула получи своето копие от сключения договор и беше поканен да присъства при откриването на обелиска на брега на величествената река. Отново се беше облякъл в тога претекста и за да не става за смях пред хората, за пръв път се показа гологлав на слънце; надяваше се, че за няколко часа кожата му няма да изгори кой знае колко жестоко, и понеже друго не му оставаше, обилно се намаза с масло.
Разбира се, надеждите му се оказаха напразни, което послужи за урок на малкия Сула никога и по никакъв повод да не сваля шапката си. Нещастието на баща му беше толкова тежко, че чак на околните им се приплакваше, като го гледаха. Кожата му се лющеше, белеше, лющеше, белеше, там, където започваше да заздравява, през порите обилно се стичаше вода, а самият Сула не можеше да си намери място от сърбеж. Едва четиридесет дни по-късно, когато легионите най-после стъпиха на родна земя в Тарс, Сула можеше да се погледне в огледалото и да си каже, че повече не му се чеше. Някъде по течението на река Пирам Морсим бе намерил билкар, който му продаде приятно миришещ балсам против изгаряния и още от първия път, когато се намаза, Сула се усети отново човек. Освен това балсамът щеше да го предпази от белези, факт, който можеше само да радва суетния проконсул.
Както беше премълчал за предсказанието на Набопаласар, така Сула мълчеше и за торбите със злато, които носеше със себе си; дори синът му нищо не знаеше за тях. Първата торба беше подарък от царя на Осроена, но към нея бяха добавени още пет, все в знак на приятелство от страна на Оробаз. На жълтиците беше изобразен профилът на Митридат II, цар на Партия, старец с къс врат, но затова пък с толкова дълъг нос, че спокойно би могъл да лови риба с него. Иначе лицето му се криеше зад грижливо накъдрената коса и брада, а най-отгоре се мъдреше същата малка, цилиндрична шапка, която бяха носили царските пратеници, с тази разлика, че беше опасана с елинистическата диадема, а зад ушите и врата му се спускаше парче плат.
В Тарс Сула предвидливо смени жълтиците за римски денарии и за своя огромна изненада установи, че е забогатял с цели десет милиона денарии или иначе казано — четиридесет милиона сестерции — повече, отколкото беше притежавал преди експедицията си на изток! Разбира се, Сула нямаше да излезе от кантората на местния банкер с чували римски монети на гръб, вместо това си издейства тъй наречения
Времето безмилостно бе напреднало, вече наближаваше есента и човек лесно ставаше жертва на носталгията по родния дом. Сула си беше свършил работата, при това изключително успешно. Римската хазна имаше защо да му благодари, след като в сандъците му бяха прибрани още десет торби злато — две от Тигран Арменски, пет от царя на партите, една от царя на Комагена и още две не от друг, а от самия Митридат Понтийски. Оказваше се, че не само може да заплати щедро услугите на войниците си и да остави на Морсим подобаващо възнаграждение, но да задържи две трети от цялата сума от името на римския Сенат и народ и да ги отнесе в родината си. Да, годината се бе оказала добра! Репутацията на Сула щеше да се повиши, а той самият вече разполагаше с достатъчно пари, за да мисли за консулство.
Багажът му беше натоварен в сандъци и корабът, който беше наел да го откара до Рим, стоеше на котва на пристанището в Тарс, когато се получи писмо от Публий Рутилий Руф, датирано от месец септември.
„Искрено се надявам, Луций Корнелий, писмото ми да те настигне навреме. И също така се надявам да не си преживял същата тежка година като мен. Но за това по-нататък.
Винаги съм обичал да пиша за събитията, които се случват в Рим, на онези свои приятели, намиращи се далеч от родината. И сега това удоволствие ми беше отнето завинаги! Кой ще ми пише на мен, питам се? Но както казах, за това по-нататък.
През април се проведоха изборите за нови цензори. Избраниците бяха Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус и Луций Лициний Крас Оратор. Както сам разбираш, несъвместими характери. Колкото единият се слави като невъзмутим, толкова другият е като изригнал вулкан; колкото единият може да те вдъхнови за творчески дела, толкова другият може да те лиши от желание за живот; изобщо — Зевс и Хадес, събрани в една комисия… Всички в Рим се опитват да намерят най-точното определение за тази забележителна двойка, по-лоша, от която едва ли се е събирала някога в историята. Разбира се, заедно с Крас Оратор цензор трябваше да стане моят скъп Квинт Муций Сцевола, но уви, не било писано. Просто Сцевола отказа да се кандидатира. Казва, че бил много зает. По-скоро уморен. Пък и след цялата бъркотия, която оставиха в наследство предишните цензори, и особено след лекс Лициния Муция, който сложи капак на всичко, смея да кажа, Сцевола беше прав да се откаже от борбата.
Както можеше ида се очаква, съдилищата, създадени според клаузите на лекс Лициния Муция умряха преждевременно. Преди няколко месеца двамата с Гай Марий успяхме да убедим Сената да им тегли чертата. Като че ли най-сериозният аргумент в наша полза беше крайната финансова нерентабилност на предприятието. За щастие се оказахме достатъчно убедителни и нито в Сената, нито в народното събрание срещнахме сериозна съпротива. Но раните, които този проклет закон нанесе, скоро няма да заздравеят, Луций Корнелий. Нещо повече: вилите и селските къщи на двама от най-противните на народа съдии — Гней Сципион Назика и Катул Цезар — бяха изгорени из основи; на други от съдиите, компрометирали се в квестионите, бяха унищожени реколтите, изкоренени лозята, натровени водохранилищата. Из цялата страна се е превърнало в мода ново нощно забавление — да се гонят римски граждани и да се бият кажи-речи до смърт. Естествено никой, дори Катул Цезар, нищо че е потърпевш, не ще да признае очевидното, а именно, че между новата мода и лекс Лициния Муция има пряка логическа връзка.
Онзи противен младеж, Квинт Сервилий Цепион, имаше невероятното нахалство да даде под съд Скавър Принцепс Сенатус. Обвинението беше представено пред съда за злоупотреби и гласеше, че Скавър е приел огромен подкуп от страна на цар Митридат Понтийски. Представяш си навярно какво излезе от цялата работа. Скавър се яви лично в долния край на Форума, където заседаваше съдът, но далеч не с намерение да дава показания! Вместо това отиде право при Цепион и му зашлеви две шумни плесници — първо по едната, после и по другата буза. Има мигове, когато Скавър сякаш израства с една-две стъпки над околните. Двамата с Цепион са кажи-речи еднакво високи, но тогава Цепион се беше свил като кученце в краката му.
«Как смееш! — едва си поемаше дъх от възмущение Скавър. — Как смееш ти, гнусен, жалък червей такъв! Веднага да оттеглиш обвинението си, иначе ще съжаляваш, че изобщо си се пръкнал на този свят! Ти ли, Сервилий Цепионе, издънка на най-корумпираната фамилия сред цялото патрицианско съсловие, наследник на крадци и изедници, ще ме обвиняваш мен, Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус във взимане на подкупи? Да ти пикая на тъпата глава, Цепионе!»
След което с присъщото си достойнство напусна Форума, изпратен от всеобщи възгласи на одобрение, на които дори не обърна внимание. По лицето на Цепион още личаха пръстите на Скавър, той самият беше забил поглед в земята, да не би да му се кръстосат очите с тези на конниците, призовани да попълнят състава на съдебните заседатели след проявата на Скавър Цепион можеше да извади и най- неопровержимите доказателства, пак никой не би посмял да признае Принцепс Сенатус за виновен.
«Оттеглям обвинението си» — предаде се Цепион и забърза към дома си.
Ето как са обречени на срам и позор всички, които си позволят да обидят Марк Емилий Скавър,
