— Аха, около шейсет римски мили.
— Надяваме се, нямаш намерение да продължаваш натам.
— Защо не? — чудеше се той. — Никого не съм убил, никого не съм ограбил. Нито храмовете могат да се оплачат от войниците ми, нито селата, които сме оставили зад гърба си. Идвам с мир и искам да разговарям лично с цар Тигран. Всъщност дори имам молба към вас. Щом сте толкова любезни, защо не пратите вест на цар Тигран в Тигранокерта, че му отивам на посещение? Изключително миролюбиво посещение.
Двамата царе пратиха вест на Тигран за предстоящото посещение на Сула, но арменецът отдавна беше научил за нахлуването на римляните и ако досега си беше мълчал, то бе само защото не му се воюваше. И все пак, какво търсеше този римлянин на изток от Ефрат? Тигран трябваше да е луд, за да повярва, че човек отива на мирно посещение с двайсет хиляди войници зад гърба си, но пък и армията на Сула беше достатъчно скромна, за да тревожи излишно владетеля на Армения. Въпросът пред Тигран беше дали да нападне, или да не нападне. Също като Митридат и той се изпълваше с непреодолим страх при самото споменаване името Рим. Ето защо реши в никакъв случай да не атакува пръв, ами само да се пази неприятелят да не го изненада. Междувременно щеше да свика войската си и да излезе лично да посрещне пустия му римлянин Луций Корнелий Сула.
Естествено и Митридат го беше предупредил за легионите. Писмото на понтиеца беше кратко, служебно, личеше си, че авторът му се чувства гузен. Уведомяваше единствено, че Гордий е мъртъв и Кападокия е попаднала отново под властта на римската марионетка Ариобарзан. От Киликия била дошла римска армия и нейният предводител (така и не се споменаваше името му) го бил убедил да си върви у дома. На първо време, пишеше Тиграновият тъст, било по-предпазливо да се изостави планът за окончателното присъединяване на Кападокия, още повече — за нахлуване на територията на Киликия. Затова Митридат бил принуден да предупреди и Тигран да не посяга на Сирия, вместо при първа възможност да се срещне с него в някоя от закътаните долини на Киликия Педия.
В интерес на истината и двамата царе си бяха правили простата сметка, че щом е изпълнил толкова успешно мисията си в Кападокия, римлянинът Луций Корнелий Сула ще се обърне право назад и ще изтегли войските си обратно в Тарс. Когато най-после Тигран повярва на съгледвачите си, предупреждаващи го, че Сула е излязъл на десния бряг на Ефрат и търси откъде да се прехвърли на левия, вече беше твърде късно да предупреди навреме Митридат — когато вестоносецът най-сетне пристигна в Синоп, Сула вече тропаше на вратата на арменеца. Ето защо Тигран беше принуден да съобщи за нашествието на римляните на своите партиянски сюзерени, намиращи се в Селевкия на Тигър — разстоянието беше почти същото, както и до Синоп, но пътят — много по-кратък и удобен.
Царят на Армения се срещна със Сула на бреговете на Тигър, на няколко километра западно от новостроящата му се столица Тигранокерта. Когато Сула излезе на десния бряг на голямата река, от другата страна вече беше издигнат лагерът на Тиграновата армия. В сравнение с Ефрат Тигър беше като градинска вада — много по-плитък от съседа си, водите му се носеха бавни и мътнокафяви, разстоянието между двата бряга беше навярно два пъти по-малко. Разбира се, причина за това бе, че Тигър извираше от обратната страна на Антитавровите планини и черпеше вода от десет пъти по-малко притоци, отколкото Ефрат, а и от неговата страна на планината количеството на топящия се сняг през пролетта беше по-незначително. Хиляда и петстотин километра югоизточно в района на Вавилон, Ктезифон и Селевкия на Тигър, двете реки течаха на шейсетина километра една от друга, затова хората бяха прокопали канали, по които водите на Тигър да се оттичат през коритото на Ефрат по-бързо в Персийско море.
„Кой при кого ще отиде?“ — запита се Сула и като се усмихваше злорадо, нареди на армията си да издигне силно укрепен лагер от западната страна на реката и да чака кой от двамата пълководци ще се поддаде по-скоро на нетърпението и ще прекоси реката. Както се очакваше, Тигран изгуби задочния облог и бързо се насочи към римския лагер, воден не толкова от страх или от агресивни намерения, колкото от човешко любопитство. Бяха изминали вече няколко дни и личеше, че Сула е решил за нищо на света да не се покаже сам на арменеца, затова царят реши лично да го навести. На вода бе спусната царската ладия, обкована цялата в злато, но затова пък доста жалка като технология — приличаше по-скоро на сал, който при това се придвижваше не с гребла, ами с дълги пръти, забивани в дъното на реката. Предвиждаше се царят да се разположи удобно под балдахин от златопурпурна тъкан, от която като ресни висяха нишки истинско злато. Под балдахина се издигаше малък подиум, на който стоеше един от походните тронове на владетеля — изящна мебел, изработена от злато, сребро и скъпоценни камъни.
До дървения понтон, от който щеше да тръгне ладията, царят бе доведен в тежка златна колесница на четири колела, която така силно блестеше на слънцето, че човек го заболяваха очите да я гледа дори от далечината на отсрещния бряг. Щом царят се качи на превозното средство, зад него застана един от робите му, разгърнал на царствената му глава чадър от злато и скъпоценни камъни.
— Ами сега какво ще прави? — зачуди се Сула, който се беше скрил със сина си зад стена от щитове и не изпускаше от очи жестовете на Тигран.
— Какво имаш предвид, татко?
— Достойнството му! — усмихваше се в някакво доволно предчувствие той. — Не вярвам подобно царско величие да благоволи да си изцапа краката по прогнилия дървен кей. Но и никой не понечва да му постели килим.
Задачата обаче се оказа много по-лесна за разрешаване, отколкото един римлянин — републиканец би предположил. Щом колесницата се спря пред кея, двамина едри роби се качиха на нея, избутаха колегата си с чадъра настрана и като се хванаха един друг за ръце, изчакаха господарят им да облегне царския си задник върху мускулите им. Леко и внимателно те го пренесоха по голите дъски до кораба, където го поставиха като играчка на трона му. Салоподобната ладия се отдели от кея и в тон с мудното течение на реката се насочи бавно и тържествено към римския лагер. През цялото време царят не мръдна от мястото си, сякаш не забелязваше римските войници, които го чакаха. Понеже от страната на римския лагер нямаше никакъв кей, ладията буквално се заби в брега, за да може цялата церемония по пренасянето на царя да се повтори от здравеняците. Двамата дори изчакаха с Тигран на ръце, докато останалите роби на ладията успеят да вдигнат трона му и го занесат до най-близката скала, достатъчно равна, за да не падне владетелят на Армения в калните води на Тигър. Заедно с трона на скалата се качи и робът с чадъра, който с благоговение го разтвори и зачака великият цар да се намести под сянката му. Колкото до вдигането на самия цар до височината на скалата, то се оказа голямо мъчение за робите, но пък и те не се оплакваха.
— Бре, да му се не види! — даде воля на възхищението си Сула.
Но малкият Сула, като че ли пак не разбра кое точно имаше предвид баща му.
— Тоя наистина ме хвана натясно, малки Сула! — обясни му той. — Сега, независимо на какво аз сам пожелая да седна, пък ако ще дори и прав да стоя, той пак ще ме гледа отгоре.
— Не можеш ли нещо да направиш?
Дори и от височината на крайречния камък царят не можеше да види какво става зад стените на римския лагер, затова Сула реши да се възползва от идеята, която му беше хрумнала, и мигом щракна с пръсти на личния си прислужник.
— Помогни да сваля това нещо — заповяда той и с помощта на роба си бързо развърза ремъците на бронята си.
Свали и кожената си пола, и аленочервената си туника, която смени с друга, изтъкана от най-груба вълна, стегна се вместо с колан с най-обикновена връв, метна през глава прост овчарски ямурлук, увенчан с прословутата му сламена шапка.
— Когато ти предстои да разговаряш със самото слънце — даваше мъдри съвети на сина си Сула — най-добре се прави на току-що излязъл от пещерата.
Така облечен, Сула се показа зад стражите пред лагерната порта и спокойно се насочи право към скалата, на която подобно на статуя го чакаше арменският цар Тигран. Отдалеч Сула приличаше на местен селянин, затова царят дори не го удостои с поглед, ами продължи да се взира пред себе си в напрегнато очакване няма ли най-сетне измежду хилядите римляни насреща му да излезе тайнственият им началник.
— Привет, царю Тигране — подвикна му Сула на гръцки, щом застана под камъка с царя. — Аз съм Луций Корнелий Сула. — В галантен жест той свали шапката си и погледна право нагоре. Понеже чадърът на
