Гордий, а аз съм дошъл тук, за да го предпазя от чужди посегателства.
— Гордий е твоя креатура, царю Митридат, което е съвсем нормално, щом дъщеря му е царица на Понт — разясни недоразумението Сула. — Гордий не е бил избран за цар от кападокийския народ, а от теб самия, пък макар и на трона да го е сложил зет ти Тигран. Законният владетел на страната е цар Ариобарзан.
Ето, че пак позна! Откъде черпеше тези знания Луций Корнелий Сула? Нямаше ли да се окаже, че наистина двамата с Аполон са едно и също?
— Ариобарзан е жалък претендент.
— Но не и според римския Сенат и народ — напомни му Сула, който все повече и повече се възползваше от необяснимото си предимство. — Аз съм пратен от римския Сенат и народ, за да се уверя, че цар Ариобарзан е върнат на власт и за да видя с очите си как Понт и Армения са изтеглили войските си далеч от пределите на Кападокия.
— Да, но Рим никой не го пита! — най-сетне се ядоса Митридат — Херакъл и от очите му засвяткаха властнически искрици.
— Рим го питат за всичко, което се случва по света! — спокойно му отвърна Сула и реши, че е време да нанесе окончателния си удар. — Върви си у дома, царю Митридат.
— Кападокия е също толкова мой дом, колкото и Понт.
— Не е така. Твой дом е само Понт.
— И как ще ме върнеш у дома с тази жалка армия? — изсмя се той. — Я погледни на хоризонта, Луций Корнелий Сула! Какво виждаш? Виждаш сто хиляди души!
— Сто хиляди варвари, ако трябва да сме съвсем точни. Ще си ги хапна на закуска.
— Ще се бия! Предупреждавам те, че съм готов да се бия!
Сула му обърна гръб, решен, че повече няма какво да му каже.
— Я си върви вкъщи, докато е време! — И се насочи към лагера. На вратата се обърна и за последен път повтори: — Върви си у дома, царю Митридат. Точно след осем дни вдигам армията си и се насочвам към Евсевия Мазака, за да върна цар Ариобарзан на законния му престол. Ако се опиташ да ме спреш, ще направя армията ти на пух и прах, а теб ще убия. И два пъти по-голяма армия да имаше след себе си, пак не би ме спрял.
— Но ти дори нямаш римски войници! — подвикна му царят.
Сула му се усмихна заплашително.
— Колко са римляни войниците ми, само аз си знам. Те са въоръжени с римски оръжия, обучени са по римски образец и съм сигурен, че когато дойде време, ще се бият като истински римски войници. Имаш думата ми! Затова най-добре си върви у дома!
Задъхан от ярост, царят се върна обратно в красивата си шатра, където никой не посмя да го заговори, дори Неоптолем. Пък и Митридат не им остави време, защото веднага се скри в частните си покои в дъното на палатката, където се отпусна на походния си стол и скри лице в пурпурното си наметало. Не, Сула
Защо не можеше сам да командва армията си? Защо нищо не разбираше от военното изкуство? Защо трябваше да разчита все на хора като братовчедите Архелай и Неоптолем? Сред многото му синове имаше и такива, които обещаваха, но затова пък на всеки от тях майка му беше твърде амбициозна, за да й има доверие. Нямаше ли човек, на когото Митридат да
Митридат заплака от яд. Колкото и да се опитваше, не можеше да спре сълзите си, които го докарваха до чувство едновременно на отчаяние и примирения — нещо, което никога преди не му се беше случвало. Трябваше да се убеди веднъж завинаги, че римляните не могат да бъдат победени. А това означаваше, че амбициите му ще има да чакат по-добри времена, за да се осъществят. В Понт можеха само да се надяват, че някой ден Рим ще си има достатъчно проблеми, за да не се занимава повече със съдбата на Кападокия. Кой знае, след години може би хората от ранга на Марий и Сула щяха да привършат и Митридат щеше да си има работа с обикновени простосмъртни. Да му мислят всички тогава… Но засега и Кападокия, и Витиния, и Македония щяха да почакат. Решен да прояви нужното търпение, Митридат захвърли настрана царския си плащ и излезе от спалнята си.
Във външното помещение чакаха само Гордий и Нептолем; когато царят се показа на отвора, отделящ преддверието от покоите му, и двамата скочиха като ужилени от столовете си.
— Вдигайте войската — заповяда кратко Митридат. — Връщаме се в Понт. Нека римляните върнат Ариобарзан на кападокийския престол! Аз съм още млад, имам време да чакам. И ще чакам дотогава, докогато Рим затъне достатъчно надълбоко в някоя друга война, за да не види как повеждам армиите си на запад.
— Ами с мен какво ще стане? — завайка се Гордий.
Царят внимателно изгледа тъста си.
— Мисля, че е крайно време да се отърва от теб, тъсте — вдигна той глава и извика стражата.
Палатката веднага се изпълни с народ.
— Отведете го и го убийте — нареди той и махна пренебрежително с ръка към Гордий. Сетне се обърна към Неоптолем, който беше пребледнял като платно и не смееше да мръдне от мястото си. — Какво чакаш? — сгълчи го братовчед му. — Вдигай войската за поход!
— Чудесно, чудесно! — мърмореше си Сула в присъствието на сина си. — Заминава си.
Двамата бяха застанали на наблюдателната кула над главната порта и гледаха на север към лагера на Митридат.
Малкият Сула хем съжаляваше, хем се радваше от подобно развитие на нещата.
— Така е по-добре, татко, нали?
— Поне засега, мисля, че да.
— Ние
— Разбира се, че можехме! И щяхме! — закани се Сула. — Щях ли да взема сина си със себе си, ако не бях уверен в победата? Сега Митридат си тръгва не за друго, а защото и той знае, че щяхме да победим. Той може и в гори да е расъл, но е достатъчно интелигентен, за да разбере веднага кога има пред себе си по-добра армия и по-добър пълководец. За нас е истинско щастие, че човек като него е стоял толкова далеч от цивилизацията. В цялата история на източните царства само Александър Велики може да се похвали, че е бил нещо особено, но пък и той, ако беше днес жив, щеше да се чувства безнадеждно старомоден в сравнение с нас.
— На какво приличаше царят на Понт? — попита малкият Сула.
— На какво приличаше ли? — замисли се Сула, преди да отговори. — Знаеш ли, трудно ми е да го определя! Едно е сигурно, никак не е уверен в силите си, което позволява да бъде манипулиран. На Форума никой не би му обърнал внимание, но това е може би защото просто е чужденец. Като всеки тиран и той е свикнал всичко да става, както той иска; сигурно и като дете другите нарочно са се оставяли да ги бие. Ако трябва да го опиша с една — единствена дума, бих го нарекъл типичен селяндур. И все пак има поглед над нещата, способен е да се учи от грешките си и това го прави изключително опасен. Да се радваме, че не е израсъл подобно на Югурта в римска среда, нито че е толкова образован, колкото Ханибал. Навярно преди да се запознае с Гай Марий, а и с мен самия, е имал изключително добро мнение за себе си. Но вече не е