Венец от трева (Част II: Разривът)

плебса законопроект, който не е получил изричното му одобрение. Изпълних обещанието си и говорих пред всички вас. Но това, че ми казахте „не“, не е причина изведнъж да се откажа от намеренията си. Играта не е свършила. Плебейското събрание ще реши кое е право и кое — не. От мен зависи дали ще го накарам да гласува — усмихна се той.

— Боговете са ми свидетели, Марк Ливий, ти заслужаваш да спечелиш! — беше единственото, което можа да измисли Скавър вместо отговор.

— И аз това си го повтарям. — Ще ме извините ли? Трябва да напиша няколко писма до приятелите си италийци. Още веднъж ще трябва да ги убеждавам, че е рано да хващат оръжието, че още има шанс за мирна победа.

— Какви ги говориш, Марк Ливий! — едва ли не се възмути Сцевола. — Дори ако италийците са си наумили, в случай че не получат римско гражданство, да си го извоюват със сила — а в това напълно ти вярвам, иначе щях ли да остана от лявата страна на Филип, — дори ако са го решили, ще им трябват години да се подготвят!

— Ето тук, Квинт Муций, дълбоко грешиш. Те вече са на бойна нога. Във всеки случай са много по-добре подготвени от нас.

Ако не всички италийци, то поне марсите със сигурност бяха готови за война и в това римският Сенат и народ трябваше да се убедят само няколко дни по-късно, когато се разбра, че Квинт Попедий Силон е повел два легиона въоръжени до зъби войници, че марсите са вече на Валериевия път и че се насочват към Рим. Принцепс Сенатус реагира като ужилен на новината и веднага свика Сената на извънредно заседание, но за негов ужас в Курия Хостилия се явиха едва шепа сенатори. Нито Филип, нито Цепион бяха благоволи да се покажат, без дори да представят някакво оправдание за това. Друз също отказа да се представи, но поне прати писмо, в което обясняваше, че не му давало сърце да обсъжда с колегите си постъпката на своя дългогодишен приятел Квинт Попедий Силон.

— Изпокриха се като зайци! — мърмореше Скавър пред Марий, докато обхождаше с поглед празната зала. — Заровиха си главата в земята, сякаш като не го виждат, врагът сам ще си отиде!

Но и той самият не вярваше, че марсите наистина смятат да воюват, затова без особени усилия убеди малцината си слушатели, че ще е най-добре, ако спрат „нашествието“ с мирни средства.

— Гней Домиций — обърна се Скавър към Ахенобарб, — ти си един от най-знатните и именити сенатори в момента, бил си консул, бил си цензор, от много години си върховен понтифекс. Дали би имал нещо против, ако по примера на Попилий Ленас те пратим да спреш армията на марсите, придружен от неколцина ликтори? Преди няколко години, когато действаше лекс Лициння Муция, тъкмо ти ръководеше съда в Алба Фуценция, при това с трезвост и умереност, марсите те познават и доколкото съм чувал, изпитват голямо уважение към теб. Бъди така добър да разбереш защо тази армия е тръгнала по Вия Валерия и какво точно искат марсите от нас.

— Така да бъде, Принцепс Сенатус, щом ви трябва нов Попилий Ленас, ще го имате. Но за целта държа да ми бъде връчен пълен проконсулски империум. Иначе не ще мога да действам така, както ми го наложи обстановката. Освен това държа във фасциите си ликторите ми да носят и брадви.

— И едното, и другото ще бъде сторено — увери го Скавър.

— Марсите би трябвало да стигнат още утре покрайнините на Рим — направи кисела гримаса Марий. — Навярно си спомняте какъв ден е този?

— Аз поне се сещам — отговори Ахенобарб. — Денят преди октомврийските нони — годишнина от битката при Араузио, в която марсите изгубиха цял легион войници.

— Нарочно са наредили така нещата — обади се Секст Цезар, който изпитваше истинско удоволствие да присъства на това заседание, независимо от мрачната атмосфера; нямаше ги нито Филип, нито Цепион, а малкото хора, които го бяха наобиколили, в неговите очи бяха истинските римски патриоти.

— Ето защо, назначени отци, аз лично не мисля, че става дума за открит въоръжен конфликт — заключи Скавър.

— Писарю, иди събери ликторите на трийсетте курии — заповяда Секст Цезар. — Ще получиш своя империум, щом и тридесетте ликтори пристигнат, Гней Домиций. Дали ще можеш да се върнеш за извънредното заседание, което ще свикам вдругиден?

— На самите нони? — погледна го учудено той.

— В случай на извънредно положение, в каквото, мисля, че сме изпаднали; ноните са ден като всеки друг — заяви твърдо Секст Цезар. — Да се надяваме, че повече сенатори ще благоволят да дойдат! Че на какво е заприличал Рим, щом в случай на обществена опасност само неколцина от неговите сенатори са готови да вземат решения?

— О, причината е много ясна, Секст Юлий — отговори му Марий. — Никой не е дошъл, защото всички си мислят, че кризата е създадена изкуствено.

На октомврийските нони залата наистина се понапълни донякъде, но пак имаше доста свободни места. Този път Друз беше дошъл, но Филип и Цепион упорито се криеха, навярно мислейки си, че по този начин най-красноречиво ще изразят мнението си за тъй нареченото „нашествие“.

— Разкажи ни какво се случи, Гней Домиций — даде думата на върховния понтифекс Цезар.

— Ами срещнах се с Квинт Попедий Силон недалеч от Колинската врата — започна той. — Вървеше начело на армия, която се състоеше от два легиона — десет хиляди пешаци, съответните спомагателни части, осем комплекта обсадна техника и конна дружина. Самият Силон ходеше пеш, също както и останалите офицери. Не видях да се задава обоз, затова заключих, че легионите са се движили в строй за бързо придвижване. — Тук ораторът въздъхна. — Величествена гледка, назначени отци! Прави редици, безупречна дисциплина. Докато двамата с предводителя им разговаряхме, никой от марсите не напусна мястото си в строя, всички стояха на слънцето и чакаха безмълвно какво ще им заповядат.

— Направи ли ти впечатление, Понтифекс Максимус, дали ризниците и оръжията им бяха нови или вече износени? — попита Друз от мястото си.

— Направи ми, Марк Ливий, и то не за друго, а защото цялото въоръжение беше сякаш току-що извадено от работилницата.

— Благодаря.

— Продължавай, Гней Домиций — подкани го консулът.

— Когато се намерихме на достатъчно близко разстояние, за да се чуваме с викове, и аз, и Силон спряхме, също както и „придружителите“ ни. Двамата излязохме напред, за да можем да разговаряме, без да ни подслушват.

„Каква е целта на тази военна експедиция, Квинт Попедий?“ — попитах го аз любезно и напълно невъзмутимо.

„Тръгнали сме към Рим, където бяхме повикани от народните трибуни?“ — отговори ми Силон не по- малко любезно.

„От народните трибуни ли, Квинт Попедий? — зачудих се аз. — Или само от един от тях, от Марк Ливий Друз?“

„От народните трибуни“ — подчерта той.

„Искаш да кажеш от всички заедно?“ — попитах за всеки случай.

„От всички заедно“ — потвърди той.

„И защо народните трибуни са решили да повикат тъкмо вас?“ — зачудих се аз.

„За да придобием римско гражданство и да се уверим, че останалите ни италийски събратя ще го получат на свой ред“ — отговори ми Силон.

Тогава отстъпих крачка назад и го изгледах изпитателно — него и легионите зад гърба му.

„И за тази цел сте тръгнали въоръжени?“ — не сдържах недоумението си.

„За всеки случай“ — успокои ме той.

И тогава реших да се възползвам от връчения ми империум, за да направя едно изявление, което иначе дори не би ми минало през ума, като се вземат предвид последните събития в Сената. Трябва да разберете, назначени отци, че реагирах така само защото ситуацията ми го наложи. Казах на Силон следното: „Оръжията са напълно ненужни, Квинт Попедий.“

На което той презрително ми се изсмя: „Хайде сега, Гней Домиций! Мислиш, че наистина ще ти