Венец от трева (Част II: Разривът)

— Бре, да му се не види! — хвана се за главата той. — Катон Цензор не би се зарадвал да го чуе!

— Катон Цензор беше стиснат дърт задник — изказа лаконично мнението си Дуроний. — Но дори и по негово време един добър педагог струваше много повече от някакви си шест хиляди.

— И все пак на мен ми трябва педагог тъкмо за неговите наследници — обясни положението си Мамерк.

— Не те задължавам да приемеш.

Мамерк се сдържа да не въздъхне. Да се грижи за толкова много деца се оказваше наистина нездравословно за семейния бюджет.

— Добре, добре, явно, че няма къде да ходя. Кога ще мога да се запозная с кандидатите?

— Когато пристигнат в Рим всички, които стават за продан, още същата сутрин ще ги имаш у дома си да избереш. Най-много колко би могъл да платиш?

— Нямам представа! В крайна сметка сто хиляди сестерции в повече или в по-малко, къде е разликата? — разпери безпомощно ръце Мамерк. — Прати ми каквото искаш, Дуроний! Но ако ми пробуташ някой малоумен, жив ще те кастрирам, така да знаеш!

Не спомена нищо пред Дуроний за намерението си веднага след покупката да освободи роба; това щеше да покачи още цената. Не, педагогът, който и да беше той, щеше да получи гражданската си свобода лично от Мамерк и да се запише в клиентелата му. А клиентът можеше да се освободи от задълженията си към патрона също толкова трудно, колкото робът от тези към господаря си. Освобожденецът продължаваше да е на разположение на бившия си собственик.

В крайна сметка се оказа, че само един от кандидатите отговаря на изискванията, и, разбира се, той беше най-скъпият. Дуроний добре си знаеше работата. След като в къщата щяха да живеят две жени без мъже, учителят трябваше да бъде не само мил и любезен човек, но и с непоклатими морални устои. Единственото сполучливо решение на въпроса се наричаше Сарпедон и произхождаше от Ликия — южния край на Римска Азия. Както повечето в неговото положение, и той се бе продал доброволно в робство с надеждата да си осигури старините в богатия Рим, където богатият му господар щеше да го възнагради богато за вярната служба и да му върне свободата. Дори ако не получеше свободата си обратно, щеше да има кой да се грижи за старите му кокали. Затова се бе представил в смирненската кантора на Дурониевата агенция и бе одобрен. Предстоеше му да постъпи за пръв път на работа, за пръв път на служба в качеството си на роб. Беше на двайсет и пет години, познаващ гръцките и латинските класици, владеещ най- перфектния атически гръцки и достатъчно добър латински, за да не го сметнат за чужденец из улиците в Рим. Но никое от тези му качества не го правеше толкова привлекателен, колкото потресаващата му грозота. Сарпедон беше първо нисък — стигаше едва до гърдите на Мамерк, второ — мършав, и трето — с обезобразено от изгаряне лице; като дете си беше играл с огъня и цял живот щеше да му личи. Притежаваше обаче изключително приятен глас и красиви очи, в които се четеше топлота. Когато му съобщиха, че ще му върнат веднага свободата и че за целта ще приеме името Мамерк Емилий Сарпедон, гъркът разбра, че наистина е имал късмет; заплатата му щеше да е много по-висока отколкото на роб и най-важното — автоматически получаваше римско гражданство. Един ден щеше да се върне в родния Ксант, където да живее в охолство като източен деспот.

— Цялото начинание ни струва доста пари — сподели най-накрая Мамерк пред Скавър, когато отиде да му се отчете. — Нека отсега те предупредя, че като изпълнител по завещанието на Сервилий Цепион ще видиш не по-малко зор, отколкото аз по това на брат си Марк Ливий. Това е сметката засега, но би било добре, ако я заплатим пропорционално на двете завещания.

Скавър пое подадената му квитанция и се зачете.

— Учител… Четиристотин хиляди сестерции?

— Иди и се разправяй с Дуроний, ако искаш! — продължаваше да се ядосва Мамерк. — Ти даваше директивите, аз вършех всичко сам! Не забравяй, че на две римски благороднички им предстои да прекарат тринайсет години в чужда къща, където трябва да съблюдават най-строг морал. Затова не може учителите да са красиви мъже. Новият педагог има това си прекрасно качество, че е ужасяващ на вид.

Скавър се изкикоти при мисълта.

— Добре, добре, щом ти казваш, така да бъде! Богове, богове, докъде ли ще стигнат тези цени? — И продължи да чете нататък. — Зестра за Сервилия Гнея, двеста таланта, е, от това не мога да се отметна, аз го предложих. Годишни разходи за домакинството и поддръжката на сградата, сто хиляди сестерции… Хм, доста скромно, признавам. И така нататък, и така нататък. А, вила в Мизенум или Кума? Това пък защо?

— За Порция, когато Сервилия Гнея си намери мъж.

— О, богове! Как не ми мина по-рано през ума! Естествено, че си прав. Никой римлянин не би я взел и нея заедно с грозната й дъщеря… Е, добре си се справил! Ще делим по равно.

Двамата се усмихнаха щастливо един на друг. Скавър стана от стола си.

— Малко вино, Мамерк, какво ще кажеш? Колко жалко, че жена ти се оказа толкова упорита! Можехме да си спестим доста пари, така де, в качеството си на доверени лица.

— Щом като не плащаме от собствената си кесия, а Цепион е оставил достатъчно за цял легион наследници, къде е проблемът? Най-важното нещо на света е домашното спокойствие, Марк Емилий! — Той пое чашата от ръката на домакина си. — Във всеки случай, напускам Рим. Време е и аз да изпълня бойния си дълг.

— Разбирам — върна се на мястото си Скавър.

— Преди да умре майка ми, живеех с чувството, че най-голямото ми задължение е да й помагам с децата и следователно да си стоя в Рим. Откакто Друз ни напусна, тя постоянно се оплакваше от здравето си. Просто й се беше разбило сърцето. Но сега, когато направихме всичко необходимо за децата, нямам повече оправдание да си стоя у дома. Заминавам да се бия.

— При кого ще служиш?

— При Луций Корнелий Сула.

— Добър избор — похвали го той. — Той е нашата надежда.

— Така ли мислиш? Не е ли малко стар вече?

— И Гай Марий беше стар навремето. Че помисли, Мамерк, кой друг остава? Точно в момента Рим не може да се похвали с много велики мъже. Ако не беше Гай Марий, и една победа нямаше да имаме в актива си срещу италийците. А както личи от доклада му, победата е много повече от пирова. Може и да е спечелил едно сражение, но само ден по-рано Луп бе изгубил много повече.

— Така е. Мен повече ме разочарова Луций Юлий. Мислех го за способен на велики дела.

Той е подложен на твърде голямо напрежение, Мамерк.

— Чувам, че в Сената са започнали да наричат конфликта Марсийската война.

— Точно така. По всичко изглежда, че и в историята ще остане под това име — отбеляза дяволито Скавър. — В крайна сметка, не можем, да я кръстим Италийска война! Само да се разчуе и цял Рим ще изпадне в пълна паника — току-виж си помислили, че воюваме срещу цяла Италия едновременно! А марсите единствени благоволиха да ни обявят официално война. Като я наречем Марсийска, ще отнемем много от значението й.

Мамерк го изгледа учуден.

— И кой беше този, който го измисли?

— Филип, че кой друг?

— Е, радвам се, че заминавам! Кой знае какво би ми се случило, ако останех? Току-виж и в Сената ме вкарали…

— Вече си на възраст да опиташ за квестор.

— Да, но няма да го сторя. Ще изчакам новите цензори — напомни за патрицианското си положение Мамерк Емилий Лепид Ливиан.

Докато Луций Цезар се съвземаше от поражението в Теанум Сидицинум, Гай Папий Мутил прекоси двете реки Волтурн и Калор и излезе на подстъпите към Нола. Жителите на града го приветстваха обезумели от радост. Бяха успели съвсем сами да смажат съпротивата на двехилядния гарнизон, който Луций Цезар бе оставил след себе си, и сега с гордост показаха на Мутил импровизирания затвор за римските кохорти. Представляваше малко заградено място, опряно до крепостната стена, където обикновено се държаха овце и свине преди заколение. Дървените огради бяха подсилени с високи барикади от камъни и поставени под